Не знам как се случи това. Несъмнено не може да съм проявил невярност спрямо Бес, нито спрямо моята кралица, безспорно не съм изменил на верността си нито към моята съпруга, нито към моя монарх, но не мога да се сдържа да не търся шотландската кралица всеки ден. Копнея за нея, когато не я виждам, а когато тя идва — затичала се надолу по стълбите към двора с конюшните, или вървяща бавно към мен, докато слънцето грее зад гърба й, — откривам, че се усмихвам като момче, изпълнен с радост, че я виждам. Нищо повече: невинна радост, че тя идва към мен.

Не мога да се заставя да разбера, че ще дойдат и ще я отведат от мен, и че не трябва да изричам дори една дума на протест. Ще си мълча и те ще я отведат, а аз няма да протестирам.

Те пристигат по пладне: двамата лордове, които ще я отведат от мен, влизат с тропот във вътрешния двор, предшествани от собствените си стражи. Успявам да се усмихна горчиво. Те ще научат колко скъпо е да се поддържат пазачи: да бъдат хранени, и поени, и следени да не вземат подкупи. Ще научат, че тя не може да бъде опазена, каквото и да плащат. Кой мъж би могъл да й устои? Кой мъж би могъл да й откаже правото да излиза на езда веднъж дневно? Кой мъж би могъл да й попречи да се усмихва на пазача си? Каква сила може да попречи на сърцето на един млад войник да се преобърне в гърдите му, когато тя го поздрави?

Отивам да ги посрещна, засрамен от присъствието им, срамувайки се и от мръсния малък вътрешен двор, а после се отдръпвам, когато разпознавам знамената им и виждам мъжете, които Сесил е избрал да ме заместят като пазачи на тази млада жена. Мили Боже, каквото и да ми струва, не мога да я пусна да тръгне с тях. Трябва да откажа.

— Ваша светлост — заеквам: ужасът прави речта ми бавна. Сесил е изпратил Хенри Хейстингс, графа на Хънтингдън, и Уолтър Деверьо, графа на Херефорд, като нейни похитители. Със същия успех можеше да изпрати двама италиански наемни убийци с отровни ръкавици.

— Съжалявам за това, Талбот — казва рязко Хънтингдън, докато слиза от седлото, сумтейки от неудобство. — В Лондон е истински ад. Не може да се предвиди какво ще се случи.

— Истински ад? — повтарям. Мисля бързо дали мога да кажа, че шотландската кралица е болна, или пък да посмея тайно да я изпратя обратно в Уингфийлд. Как мога да я защитя от тях?

— Кралицата се премести в Уиндзор, за да бъде в безопасност, и укрепи замъка като за обсада. Вика всички лордове на Англия да се явят в двора, до един заподозрени в злосторничество. Също и вас. Съжалявам. Трябва да се явите веднага, след като ни помогнете да преместим вашата пленница в Лестършър.

— Пленница? — поглеждам суровото лице на Хейстингс. — В дома ви?

— Тя вече не е гостенка — студено казва Деверьо. — Тя е затворничка. Заподозряна е в планиране на измяна заедно с херцога на Норфолк. Искаме тя да бъде някъде, където можем да я държим изолирана. Затвор.

Оглеждам се към тесния вътрешен двор, към единичната порта с подвижна вертикална решетка, към крепостния ров и единствения път, който води нагоре по хълма.

— По-изолирана от това?

Деверьо се изсмива кратко и казва, почти нечуто:

— За предпочитане — бездънна яма.

— Вашето домакинство се оказа ненадеждно — категорично казва Хейстингс. — Дори и ако вие самият не сте такъв. Нищо не е доказано. Не са дадени никакви показания срещу вас, във всеки случай все още не. Талбот, съжалявам. Не знаем докъде е стигнала покварата. Не можем да кажем кои са предателите. Трябва да бъдем нащрек.

Усещам как топлината нахлува в главата ми и за миг не виждам нищо, толкова силна е яростта ми.

— Никой досега не е поставял под съмнение честта ми. Никога преди. Никой не е поставял под въпрос честта на семейството ми. Не и през всичките петстотин години вярна служба.

— С тези приказки само си губите времето — рязко казва младият Деверьо. — Ще бъдете разпитан под клетва в Лондон. Колко скоро може тя да се приготви да дойде?

— Ще питам Бес — казвам. Не мога да говоря с тях, езикът ми е пресъхнал в устата. Навярно Бес ще знае как можем да ги забавим. Гневът и срамът ми са твърде силни, за да кажа и дума. — Моля, влезте. Отдъхнете си. Ще питам.

Октомври 1569, замъкът Тътбъри: Мери

Чувам тропот на конници и се втурвам към прозореца, с бясно биещо сърце. Очаквам да видя във вътрешния двор Норфолк, или лордовете от севера с тяхната армия, или дори — сърцето ми подскача при тази мисъл — ами ако е Ботуел, избягал от тъмницата, начело на отряд погранични жители, препускащи насам да ме спасят?

— Кой е там? — питам настойчиво. Управителят на графинята е до мен в моята трапезария: и двамата гледаме през прозореца към двамата покрити с прах от пътуването мъже и тяхната армия от четири дузини войници.

— Това е граф Хънтингдън, Хенри Хейстингс — казва той. Погледът му се плъзва далече от мен. — Ще трябва да се срещна с нейна светлост.

Той се покланя и пристъпва към вратата.

— Хейстингс ли? — настоятелно питам аз: гласът ми е изострен от страх. — Хенри Хейстингс? За какво му е да идва тук?

— Не знам, ваша светлост. — Мъжът се покланя и пристъпва назад към вратата. — Ще се върна при вас веднага щом разбера. Но сега трябва да вървя.

Махвам с ръка:

— Вървете — казвам. — Но се върнете веднага. И намерете негова светлост милорд Шрусбъри и му кажете, че искам да го видя. Кажете му, че искам да го видя спешно. Помолете го да дойде веднага при мен.

Мери Сетън идва и застава до мен, зад нея се приближава Агнес.

— Кои са тези лордове? — пита тя, като поглежда надолу към вътрешния двор, а после — към пребледнялото ми лице.

— Онзи е човекът, когото наричат „протестантския престолонаследник“ — изричам с изстинали устни. — Той е от фамилията Поул, от рода на Плантагенетите, братовчед на самата кралица.

— Да ви освободи ли е дошъл? — пита тя със съмнение. — На страната на бунта ли е?

— Едва ли — казвам горчиво. — Ако аз умра, той ще се доближи с една крачка до трона. Ще бъде наследник на трона на Англия. Трябва да узная за какво е дошъл. Едва ли ще са добри новини за мен. Мери, вървете и вижте какво можете да научите. Подслушвайте в конюшнята и се опитайте да научите нещо.

Веднага щом тя тръгва, аз отивам до писалището си и пиша бележка:

Октомври 1569, замъкът Тътбъри: Бес

Могат да я вземат. По дяволите, могат да я вземат и да я отведат. Тя не ни е донесла нищо друго освен беди. Дори ако я отведат сега, кралицата никога няма да ни изплати онова, което ни дължи. До Уингфийлд и обратно, със свита от шейсет души, като може би още четирийсет други идват да се хранят тук. Нейните коне, любимите й птици, нейните килими и мебели, роклите й, новият й свирач на лютня, личният й художник: поддържах домакинството й по-добре, отколкото поддържах своето. Всяка вечер — вечеря, на която се сервират трийсет и две блюда; нейни собствени готвачи, нейни собствени кухни, нейна лична изба. Бяло вино, от най-добрата реколта, за да мие лицето си с него. Тя трябва да разполага със свой личен слуга, който да опитва храната и питиетата й, в случай, че някой иска да я отрови. Бог е свидетел, аз сама бих го сторила. Тя ни струва двеста лири на седмица, съпоставени с обещаната сума от петдесет и две лири: но никога не ни изплащат дори и нея. Сега тя никога няма да бъде платена. Ще бъдем с хиляди лири по-бедни, когато това свърши, и ще я отведат, но няма да платят за издръжката й.

Е, могат да я вземат; а аз ще се справя с този дълг. Ще го впиша в най-долния край на страницата, сякаш е изгубената сметка на мъртъв длъжник. По-добре да се отървем от нея и да бъдем наполовина разорени, отколкото да остане тук и да съсипе мен и близките ми. По-добре да я приема за мъртва и да не я включвам в сметките.