Стига само той да прояви твърдост, ние ще постигнем своето. Стига само да успее да убеди Елизабет да подкрепи този брак и да подкрепи нас, тогава договорът все пак ще бъде подписан. На Мъри може и да не му харесва завръщането ми, особено със силен съпруг до мен — но не може да откаже, стига само Елизабет да покаже приятелско отношение към мен. Мили Боже, само ако тя изпълни дълга си и се отнесе като добра сродница с Томас Хауърд, ако се отнесе като добра братовчедка с мен, тогава ще бъда върната на трона си и нашите злочестини ще свършат. Мили Боже, как е възможно тя да не постъпи с мен така, както е редно? Всеки монарх в Европа би протегнал ръка да ме спаси. Защо не и тя?

И тогава пиша на единствения човек на света, комуто имам доверие:

Септември 1569, имението Уингфийлд: Джордж

Точно когато си имам достатъчно грижи — шотландската кралица се е поболяла от мъка, а от двора не идва никакво обяснение; писмата ми остават без отговор, защото дворът пътува и моят пратеник трябва да обикаля из половин Англия, за да ги открие, а после му казват, че днес кралицата не се занимава с делови въпроси, но той може да почака — насред всичко това моят управител идва при мен с мрачно лице и казва, че падежната дата на един дълг, който влача от години, сега е изтекла и трябва да платя две хиляди лири до деня на свети Михаил.

— Ами добре, де, платете го! — казвам нетърпеливо. Хванал ме е на път за конюшнята и не съм в настроение да се бавя.

— Точно затова дойдох при вас, милорд — казва той смутено. — Тук в хранилището за пари и скъпоценности в Уингфийлд няма достатъчно средства.

— Добре тогава, пратете човек до някое от другите имения — казвам. — Там трябва да има пари.

Той поклаща глава.

— Нямат ли?

— Тази година имаше доста разноски — казва той тактично. Не казва нищо повече, но това е все същата стара песен, която ми пее Бес — разноските около кралицата и фактът, че от двора никога не ни възстановяват разходите.

— Не можем ли да удължим срока за изплащането на дълга с още една година? Просто да ни дадат временна отсрочка? — питам. — Докато се върнем отново към нормалния си начин на живот?

Той се поколебава:

— Опитах се. Условията са по-лоши, ще плащаме по-висока лихва, но може да се направи. Искат гората по южния бряг на реката като гаранция.

— Тогава го направете — решавам бързо. Не мога да се затормозявам с делови въпроси, а това е временно затруднение, докато кралицата ни изплати каквото ни дължи. — Продължете срока за изплащането на дълга с още една година.

Септември 1569, имението Уингфийлд: Бес

Имам писмо от сина си Хенри, проницателен наблюдател, който ми докладва. Дворът е на лятно пътуване, което, изглежда, се е превърнало в кошмарно пътешествие, изпълнено с подозрения и капани. Летата бяха връхната точка в дворцовата година, когато всички бяхме млади, щастливи и влюбени, и ходехме на лов всеки ден и на танци — всяка вечер. Страховете ни развалиха всичко, ние сами унищожихме радостите си, не е нужно враговете ни да правят нищо. Не е нужно никой отвъд границите на страната ни да ни заплашва с унищожение: ние вече се ужасяваме от собствените си сенки.

В набързо надраскан послепис Робърт Дъдли е добавил:

Отивам в покоите на кралицата в западния край на двореца и я откривам да слуша музика. Наела е нов свирач на лютня, който наскоро се присъедини към домакинството, създавайки ми допълнителни разноски, и той й свири и пее. Музиката е прекрасна, което би трябвало да ме утеши донякъде за постелята, храната и заплащането, които трябва да осигуря за него, двамата му слуги и двата коня.

Когато вижда лицето ми, тя му кимва да замлъкне.

— Лейди Шрусбъри?

— Лоши вести от двора — казвам дръзко. И ето! Виждам го! Бърз проблясък, мярнал се по лицето й, и скрил се на мига, като пламъче на фенер в изпълнена със сенки стая. Тя очаква нещо, чака нещо да се случи. Наистина има заговор, и Дъдли греши, ако мисли, че е невинна, а Сесил с право предупреждава кралицата. Мили Боже, ами ако тя готви война срещу нас?

Усмивката, която тя ми отправя, е напълно спокойна.

— Наистина, съжалявам да го чуя. Кажете ми, добре ли е нейна светлост кралицата?

— Тя научи за предложението за годеж, отправено ви от херцога на Норфолк — казвам безцеремонно. — И е много разстроена, че той се е сгодил, без да се посъветва с нея.

Тя повдига вежди и пита учудено:

— Все още ли не го е направил?

— Не — казвам кратко. — А когато тя му поискала обяснение, той напуснал двора без позволение.

Тя свежда очи, сякаш в знак на съжаление, а след това отново вдига поглед:

— Той е заминал? Далече ли?

Прехапвам устна, подразнена от тази преструвка, която за нея може и да е забавна, но не е весела за мен.

— Робърт Дъдли предлага да пишете на кралицата и да обясните за годежа, а после да пишете на херцога и да го убедите да се върне в двора и да успокои своята кралица и братовчедка.

Тя вдига лице и ми се усмихва.

— Непременно ще приема съвета на Робърт Дъдли — казва тя мило. — Но негова светлост херцогът, Томас Хауърд, ще направи каквото смята за най-добре. Аз не мога да му нареждам. Аз съм негова годеница, негова бъдеща съпруга, не негова господарка. Аз не съм съпруга, която вярва, че трябва да управлява семейството. Неговата кралица е тази, която трябва да му нарежда: аз не мога. Тя не му ли нарежда да се върне в двора?

— Тя му нарежда, но той не отива — казвам рязко. — И неговото отсъствие от двора прилича на признание за вина. В следващия миг ще кажат, че е избягал, за да свика армия.