Тя разтърсва глава, като зашеметен вол, ударен с чук.

— А ние? — настоява тя, сякаш не може да мисли за нищо друго.

— Тя е призовала целия Северен Съвет, под страх от смъртно наказание, да се яви в двора. Подозира дори графа на Съсекс. Съсекс! Казва, че лично ще го разпита. Кълне се, че той ще й каже в лицето какво планират графовете от Севера. Сесил казва, че всеки, който дори само говори с шотландската кралица, е предател! Казва, че всеки, който я съжалява, е изменник. Но това важи за всички. Всички мислим, че е редно кралицата да бъде върната на…

— А ние? — повтаря тя шепнешком.

Едва мога да се заставя да го изрека:

— Трябва да отведем кралица Мери обратно в Тътбъри. Такива са заповедите на кралицата. Тя смята, че не може да ни се има доверие да я държим тук. Казва, че сме ненадеждни. Подозира ме. — Думите ми причиняват болка още докато ги изричам. — Подозира мен. Мен.

— В какво?

Думите й са като нож. Дори не я поправям заради неправилния изговор. Вече нямам желание да подобрявам нещо у нея.

— Сесил пише, че знаят за срещата й с лордовете от Севера. Знаят, че те са дошли и са вечеряли с нас и са останали да пренощуват. Посещението им не е било разрешено и сега той ми казва, че не е бивало да ги пускаме да влязат. Казва, че съм виновен в небрежност, ако не и в по-лоши неща. Осмелява се да ми каже подобно нещо. Казва, че знае, че съм й предавал писмата на Норфолк и съм предавал на Норфолк писмата от нея. Казва, че не е бивало да го правя. Почти ме обвинява, че съм бил изключително близък с Норфолк, почти ме обвинява, че заговорнича с Норфолк и с лордовете от Севера за освобождаването на шотландската кралица. Нарича ги предатели, обречени на смърт, и казва, че съм се съюзил с тях.

Бес изсъсква леко, като змия.

— Той почти заявява, че съм виновен в държавна измяна.

Ужасната дума пада между нас като стоварваща се брадва.

Тя поклаща глава:

— Не. Той не може да каже, че не сме му служили. Беше му казано. Той знаеше всичко, което ставаше. Никога не сме й предавали писмо, което той да не е видял. Тя никога не е говорила с някого, без ние да съобщим на Сесил за това.

Толкова бързам да призная грешките си, че не чувам какво ми казва тя.

— Но, Бес, ти не знаеш. Имаше заговор. Има заговор. Не срещу кралицата, да пази Господ. А срещу Сесил. Норфолк и ние, останалите лордове, се обединихме срещу Сесил. — Толкова съм объркан, че чувам как гласът ми трепери, и не мога да го овладея. — Това нямаше нищо общо с шотландската кралица. Ставаше дума за свалянето на Сесил. Те се обърнаха към мен, и аз се заклех да действам заедно с тях. Казах, че ще се съюзя с тях за свалянето на Сесил. Уестморланд и Нортъмбърланд ме поканиха да се присъединя към тях. Съгласих се. Казах, че Сесил трябва да бъде усмирен.

Острите й тъмни очи се приковават обвиняващо върху лицето ми:

— Заговорничил си срещу Сесил! — възкликва тя. — Ти не ми каза…

— Знаеш, че не храня към него приятелски чувства…

— Можеш да го обичаш или да го мразиш, но не ми казвай, че си се включил в заговор срещу него!

— Ти не разбираш… — Звуча неубедително, дори в собствените си уши.

— Знам, че един човек управлява Англия, един човек съветва кралицата, и този човек е Сесил. Знам, че за да бъдем ние с теб в безопасност, той не трябва никога да се усъмнява в нашата преданост към кралицата и към него.

Преглъщам на сухо. Идва ми да повърна:

— Ние, старите благородници…

— Петли на торище — казва тя, служейки си с мръсен език, подобаващ на фермерска дъщеря, каквато е всъщност. — Стари петли на старо торище.

— Ние, старите благородници, истинските лордове на Англия, смятаме, че Сесил превишава правата си. Редно е ние да съветваме кралицата.

— Като направите така, че Северът да се вдигне на оръжие срещу нея? Като вдигнете на бунт източните графства, предвождани от Норфолк? Като призовете папистите на бунт? Като унищожите сигурността и мира на кралството?

— Не, не — казвам припряно. — Планът никога не е бил такъв. Никога не са ми говорили нищо за това. Искахме да поставим Сесил на мястото, където би трябвало да бъде: управител на кралицата, не неин главен съветник, не главен дворцов канцлер. Тя би трябвало да се вслушва в братовчед си, би трябвало да се вслушва в нас, би трябвало да бъде напътствана от нас, лордовете, перовете на кралството, естествените определени от Бог водачи, мъжете, които Бог е определил да управляват…

Бес тропва гневно с крак:

— Ти ни съсипа с това безразсъдство — изсъсква ми тя, пискливо като мишка. — Кълна се в Бога, милорд, вие преценихте възможно най-зле. Вие прекалихте. Вие може и да сте в състояние да посочите разликата между това да подкрепяте Хауърд и това да нападате Сесил, но Сесил няма да може да я види. Той ще втъче тези единични нишки в едно дебело въже от интриги и заговори и с него ще обеси всички ви заедно.

— Не можеш да бъдеш сигурна в това.

Тя отмята глава назад:

— Разбира се, че съм сигурна. Всеки с някакъв здрав разум щеше да го знае! Познавам го. Знам как мисли. Той е единственият човек, който знае каква може да бъде Англия, който прави плановете за тази страна. Той е единственият, който мисли не за старите времена, а за бъдещето; който гледа напред, а не назад. Той направлява кралицата денонощно. Кой може да е такъв глупак, та да помисли, че кралицата някога би тръгнала против него? Тя никога не го е правила! Никога не е вървяла против съветите му! Тя е изцяло зависима от него. Сесил е този, който управлява. Тя седи на трона, но властта е в ръцете на Сесил.

— Именно! — вмятам аз. — Той е всемогъщ.

— Чуваш ли се какво казваш? Да! Помисли! Ти сам го казваш. Той е всемогъщ. Следователно е твърде могъщ, за да можете ти и онези глупаци да го свалите от власт. Дори и да действате заедно. А ако мисли, че сте против него, той ще ви унищожи. Ще разкаже на кралицата дълга история, пълна с измислици, и ще обеси северните лордове заради държавната измяна, каквато е подготвянето на бунт, ще накаже Норфолк за измяната, извършена чрез този годеж, а теб ще хвърли завинаги в Тауър за това, че си участвал и в двете.

— Не знаех нищо за което и да е от двете. Присъединих се единствено към желанието да видя Сесил унижен. Единственото, което казах, беше, че ги подкрепям за свалянето на Сесил от власт.

— Разговаря ли с лордовете от Севера за женитбата на херцога на Норфолк с шотландската кралица? — пита настойчиво тя, така страстно, както една съпруга би принуждавала съпруга си да признае, че има тайна любовница. — Когато ни гостуваха онази вечер? Съгласи ли се с тях, че това ще бъде много хубаво за Норфолк, и за самите вас, и лошо за Сесил? Каза ли, че ще бъде добре за нея да заеме престола си в Шотландия с него като свой съпруг? Съгласи ли се, че кралицата не е знаела за това? Каза ли нещо подобно?

— Да — признавам, неохотно като неверен съпруг. — Да, мисля, че може и да съм.

Тя хвърля на пода салфетката заедно с конеца и иглата. Никога преди не съм я виждал да проявява небрежност към работата си.

— В такъв случай си ни унищожил — казва тя. — Няма нужда Сесил да сглобява всичко в един заговор. Всъщност, всичко това са различни нишки от един и същи заговор. Ти си й предавал писмата от Норфолк, позволил си й да се срещне с лордовете от Север, говорил си с тях за женитбата, и си се съгласил да участваш с тях в заговор срещу съветника на кралицата и срещу неговата политика.

— По какъв друг начин трябваше да постъпя? — изкрещявам аз в страха си. — Аз съм за Англия! Старата Англия, каквато беше тя преди. Моята страна, старата ми страна! Не искам Сесиловата Англия. Искам онази Англия от времето на баща ми! Какво друго би трябвало да сторя, освен да сваля Сесил от власт?

Лицето, което тя обръща към мен, е като камък, ако камъкът можеше да бъде озлобен:

— Трябваше да опазиш мен и богатството ми в безопасност — казва тя; гласът й трепери. — Когато дойдох при теб, ти донесох добро състояние, голямо състояние, и чрез брака ни то стана твое, изцяло твое. Една съпруга не може да притежава нищо на свое име. Една съпруга трябва да повери своето богатство на съпруга си. Аз ти поверих моето. Вярвах ти, че ще го опазиш. Когато се оженихме, всичките ми имоти станаха твои, единственото, което ми даваш, е сумата, която ми отпускаш като на своя съпруга. Поверих ти богатството си, къщите си, земите си, делата си. Дадох ти ги, за да ги опазиш за мен и децата ми. Това е всичко, което исках от теб. Да опазиш мен и богатството ми в безопасност. Аз съм жена, издигнала се сама, благодарение на собствените си усилия. Ти обеща да опазиш богатството ми.