Тези опитни командири, взети заедно, съставлявали доста влиятелна група сред висшите офицери на македонската войска, като в центъра бил самият Парменион, който, ако може да се изразим така, бил по-скоро „човек на Филип“, отколкото на Александър. Самият Парменион не отстъпвал на Александър по темперамент и кроял доста амбициозни планове за своята бъдеща роля в управлението на Азия, но бил прекалено консервативен и строго придържащ се към традициите, поради което се превърнал в изключително сериозно препятствие за плановете на младия Александър. Според мен, ако се съпоставят всичките тези факти, ще можем да си обясним защо Александър пожелал да отстрани Парменион от заемания от него висш пост в командването на войската, т.е. веднъж и завинаги да го отстрани от пътя си. Дори и с цената на убийство, ако то се е оказало единственото средство за постигането на тази цел.

Това обяснява защо през 330 г. Парменион бил оставен от Александър в Ектабана и защо доверени лица на царя непрекъснато следели ходовете на Филота. В съчиненията на Ариан намираме доказателства за опитите на дворцовата клика от онази епоха, целящи компрометирането на Парменион, като няма съмнение, че първоизточникът на тези сведения е бил Калистен. Мрачните епизоди от 330 г. (когато били екзекутирани Парменион и Филота) ни подсказват също, че докато оценяваме шеметната кариера на Александър като главнокомандващ, не трябва да изпадаме в увлечение по анахронизмите. Налага се не само да проверим по-старателно обстоятелствата, които помогнали на Александър да се сдобие с неоспоримата от никого върховна власт — примерно през 328 г. (когато убил собственоръчно Черния Клейт) или при коронясването му през 336 г. или през 334 г. (когато започнал походът към Азия) или дори през 331 г., когато сразил за пореден път войските на Дарий III.

След екзекуцията на Парменион и сина му Александър се заел с прочистване на висшите офицери в своята войска. След това вече никой висш офицер не получил толкова много власт, каквато дотогава притежавал Парменион. Александър не се ограничил само с това прочистване на редиците на своите пълководци, а разпределил командваната дотогава от Филота гвардейската кавалерия отначало между двама командващи, които едновременно получили титлата „хипарх“ (командир на конницата). Единият от тях бил Хефестион, който несъмнено бил протеже на Александър. Другият бил Черния Клейт, брат на дойката на Александър — същият Клейт, който спасил живота на Александър в битката при Граник (вж. Глава 6). Неговото назначение несъмнено целяло да бъдат успокоени по-старите македонски воини, които не одобрявали прекалено прибързаните смени на офицерите и негодували срещу издигането на Хефестион, защото той не се бил отличил с нищо в битките.

Обаче Клейт, за свое нещастие, бил прекалено консервативен и упорит поддръжник на традициите. В Мараканда през 328 г. дръзнал да припомни на Александър какво дължал на баща си Филип и на другите създатели на могъщата македонска войска, като същевременно не скрил негодуванието срещу опасностите от поощряването на офицерите от аристократичните фамилии за сметка на по-способните, но лишени от знатен произход командири. Оказало се, че Клейт обсипал Александър с никому непозволени упреци, при това в крайно неподходящ момент, за което се наложило да заплати с живота си.

Така че в края на 327 г., ако не и по-рано, хипархите във войската станали двама. Удивителното е това, че те били със съвсем различни характери и способности. Хефестион доскоро бил командир на един от ескадроните в гвардейската кавалерия, но общо взето не блестял с нищо, докато Клейт бил тъкмо противоположното. Сред бъдещите хипархи от новото поколение изпъквали онези, които днес ние можем да наречем маршали на новосъздадената от Александър империя: Хефестион, Коний, Пердика и Кратер. Колкото до озадачаващото присъствие на Коний в този поход, въпреки че бил зет на Парменион и братовчед на Филота, то обяснението е много просто: Коний побързал да промени възгледите си, за да се приспособи към промяната в обстановката и се обявил за горещ привърженик на Александър.

Но дали промяната в кавалерията се ограничила единствено до преименуването на командирите на ескадроните на хипархи? Древните източници за съжаление не ни съобщават повече подробности. Съвременните историци предполагат, че всичко това било съпътствано от радикални промени в етническия състав на кавалерията. Но поне знаем със сигурност, че през 324 г. Александър разпределил копиеносци от ориенталски произход да служат в едни и същи войскови части заедно с войници от македонски произход. Това ни дава основания да допускаме, че след 330 г. тази практика станала повсеместна, защото Александър вече я прилагал за стрелците с лъкове и копиехвъргачите. Ако тази промяна е станала толкова рано, то това би могло да ни помогне да разберем на какво се е дължало фаталното спречкване между Александър и Клейт през 328 г., както и възраженията на Клейт срещу политиката на Александър към ориентализация на империята чрез промяна на церемониалите в гръко-македонския царски двор през 327 г. (така наречената „проскинеза“). Специално по последния пункт Александър бил принуден да отстъпи. Обаче нищо и никой не бил способен да възпре неговите намерения да попълва редиците на войската с младежи от немакедонски произход. Сериозните промени във висшето командване и ориентализацията на войската след 330 г. ни се струват сега като двете страни на една и съща монета, като и двете еднакво добре отразяват силното желание на Александър да бъде гарантирана пълната му самостоятелност при взимане на решения (вж. Глава 8).

Още от самото начало на похода към Азия Александър обявил намерението си да завладее и да господства над цяла Азия. Тази концепция била доста неопределена, което позволява да бъде интерпретирана както политически (насочена само срещу съществуващата тогава Персийска империя), така и географски (ориентирана към по-обширни владения под скиптъра на Александър). Ако се възприеме вторият вариант, то границите на неговите завоевания биха могли да обхващат земите чак до края на света, при това в буквалния смисъл — до океана. Проблемът на Александър се свеждал до това каква точно стратегия да подбере, за да постигне тази толкова висока цел. Тук е редно да си припомним мъдрите слова в класическото военно ръководство „За войната“, написано от пруския генерал от XIX век генерал Карл фон Клаузевиц: „Стратегията оформя плановете за водене на войната, поради което на по-висше ниво тя граничи с политическата наука или по-скоро двете се явяват като едно цяло.“ Но Александър рядко е възприеман като политически мислител. Все пак политиката му към по-широко етническо разнообразие в състава на неговата войска и разместванията сред висшето командване са доказателства в подкрепа на предположението, че доминиращите съображения, скрити зад решенията на Александър са имали по-скоро политически характер.

Стратегията на Александър при нейното практическо прилагане се подчинява на седем основни принципа: максимално натрупване на военна сила; решителна концентрация на силите в точките от решаващо значение за изхода на битката; бързина; изненада; затвърдяване на победата с преследване на отстъпващия противник незабавно след битката; подготвяне на стабилни тилови бази и на последно място — надеждни комуникации. Блестящото прилагане на тези принципи от страна на Александър илюстрира необикновените му способности на стратег. Особено ярко изпъкват следните пет епизода: походът от 335 г., войната по море през 334–332 г., обсадата на Тир през 332 г., битката при Гавгамела през 331 г. и битката при Хидасп през 326 г.

Когато през 336 г. няколко от гръцките градове-държави узнали за смъртта на Филип и вдигнали въстание срещу македонците, Александър се принудил да нахлуе с ускорен ритъм в централна Гърция, за да ги подчини и да ги принуди да подновят клетвите си за вярност според клаузите на Коринтския съюз. Гърците много скоро от собствен опит се убедили, че Александър съвсем не бил „само едно хлапе“, както се опитвал да ги убеждава Демостен. (Някои римски политици повторили същата грешка три столетия по-късно, като подценили двадесетгодишния Октавиан, който на тридесет и шест години станал император Август). Въстанието на гърците срещу Македония имало изгледи за успех, понеже точно тогава Александър бил ангажиран с други, по-сериозни проблеми. За гърците ситуацията през 335 г. изглеждала обещаваща, като щастливо напомняне за доброто старо време, когато на македонския трон стоял Филип, въпреки че от него доста си били изпатили при битката до Херонея.