— Хей, побратиме, каква беда те е сполетяла? — извика Калиман, като скочи от коня си, доближи пострадалия и се помъчи да му помогне да се вдигне.

— Тия проклети кранти се подплашиха и ми обърнаха колата — изстена отрокът, като сочеше двата коня, които още цели трепереха, със запенени уста и плахо святкащи очи. — Чакам да почнат да минават коли за пазара, та да ми помогнат… Що излязох толкова рано, уж все да угодя на господаря си… А сега, като останат дините непродадени, ще си изплатя скоро дълговете от миналата суша! Ох, момче, недей, остави ме… Не може, виждаш, не мога да мръдна оттук… Какво ще правя сега с тоя крак?…

И продължи да пъшка и проклина съдбата си. Ала с помощта на якото момче той все пак успя да се вдигне и да се качи на коня му.

— Ами стоката? — изохка отчаяно отрокът. — Какво ще стане с нея? Кой ще я продаде на пазаря? Ще задлъжнея още повече… Да те поживи господ, милостиви момко! Заведи ме сега на пазаря, ще ти покажа дома на коняря Недко, той ми е род. Ще ме прибере и ще дойде да вдигне дините. Ех, ако остане нещо от тях…

— За стоката си не се бой, побратиме. Чакай сега да подвикна на конете ти, за да издърпат колата.

Смелото момче улови двата коня за юздите, силно им викна, шибна ги с камшика си. Укротени и покорни, животните се подчиниха на яката му десница, напрегнаха всичките си усилия, изтеглиха колата посред друма.

Калиман радостно се изсмя. След това запретна ръкавите на туниката си и почна да подхвърля дините в колата. Хубавото му лице цяло се зачерви. Пот изби по челото му. Той подхвърли с десница калпака си на отрока, с лявата изтри влажния си перчем.

— Дръж, болярино! Така. Сложи си тоя самур на главата. Виждаш ли колко ти прилича? Не вярвам да си яздил такъв кон досега… Сам цар Калиман едва ли има такъв… А сега гледай какво ще стане…

С пъргав скок момчето се метна на каруцата, подкара бързо конете.

— Довиждане на пазаря, болярино! — И то се заля отново в бистър смях. — Там ще ме намериш… Не бой се за дините, не ще струват повече от моя кон!

Изуменият отрок разбра истината, която бе почнала да гложди сърцето му чак когато край него профучаха дружина конници, които извикаха с тревожен глас:

— Не е той! Не е той! Хей, момко, къде намери коня и калпака на царя? Къде е Калиман? Накъде отиде царство му?

Мина доста, дорде бедният бостанджия можа да отвори вцепенената си от изненада уста и да им разправи чудната случка, гладейки с разтреперани пръсти царския самур, който гореше челото му.

В това време Калиман нареждаше с голямо удоволствие дините си на пазаря и хвалеше стоката с ясен и весел глас. Кесията му бързо се изпълни с червени аспри. Купувачите се трупаха край него, заглеждаха се в богатата премяна на бостанджията, взираха се в лицето му и купуваха. Дините бяха едри и евтини. Купчината бързо намаляваше.

Кой каза първи думата не се разбра. Ала отведнъж людете започнаха отвсякъде да се стичат, да се блъскат, да викат, да се надпреварват да купуват.

— Калиман! Калиман е тук!…

— Ами! Що думате?

— С очите си го видях… Кълна се в свети Пантелеймон!

— Царчето… Царчето… Дини продава…

Мълвата полетя като мълния и за миг целият пазар узна за милостивото дело на детето цар, целият пазар се събра около чудния продавач.

Калиман весело продължаваше да вика и да размахва ръце.

— Дини! Хубави дини!

Край него се трупаха смаяни людете, сякаш не можеха да повярват на очите си. И всеки се надпреварваше да си грабне диня от малкия цар. Край белите и червени аспри почнаха да падат сребърни грошове, едри златици. Бостанджията бе изплатил вече всичките си дългове. И стана нещо чудно. Пред краката на Калимана почна да се издига планина от дарове. Всеки тичаше да му поднесе най-хубавата си стока: грозде, кошничка едри яйца, тлъста патица, едри ябълки, младо прасенце… Сгорещен и изморен, той приемаше всичко, благодареше от сърце, изтриваше пламналото си лице, зобваше си от едрото грозде, отхапваше ябълка, услужлива ръка му подаде канче мътеница, той я изпи на един дъх, други метна на рамото му чифт везани сватбарски ръкави, трети му подари шарена бъклица…

С горещ възторг народът се притискаше около своя любимец, около своята най-скъпа надежда, задаваше му въпроси, разпитваше го като галено чедо, като собствена рожба. Тъй дълго бяха жадували да видят по-отблизо строго вардения питомец на суровия севастократор. Някои, по-дръзки, приближаваха до него, целуваха насълзени ръцете му, погалваха дрехата му. Някои стари жени прегръщаха с дълбока въздишка сирака и спомняха майка му и баща му.

— Бог да ги упокои! Триблажената царица Анна и великия наш самодържец Асен!

Ненарадвал се на свободата си, Калиман с мъка склони на молбите на стражите, които го подканваха да се прибира. Чак когато на пазаря се яви великият боляр Стефан и отведе палавото момче, едва тогава народът почна да се разпръсва и всеки си спомни, че има стока за продан.

Калоян посрещна братовчеда си пред спуснатия мост на Голямата порта и го обсипа с укори и възхищения:

— Как отиде без мене! Как можа да ме забравиш! Да вярвам ли това, което разправят! Сам ли покачи отрока на коня си? Я дай да пипна ръката ти… Колко си бил силен!

Калиман небрежно разправяше за подвизите си, щастлив и доволен. Отиде в конюшните да провери прибран ли е жребецът му, разпита за крака на отрока, дали врачът му го е наместил добре, заповяда да му предадат събраните пари, после с леко сърце отиде да слуша заедно с Калояна уроците на абат Витлеем.

Никой не посмя да разправи на втория наместник подвизите на буйния му питомец. Ала когато минаха три-четири дни и младият цар не се оплака от нищо, всички отдъхнаха с облекчение. Какво би сторил с тях севастократор Александър, ако на момчето се бе случила някаква беда? И отново, още по-трепетно почнаха да бдят над всяка негова стъпка. Защото всеки отговаряше с главата си заради него.

Нощем и стените на Боянското кале излъчваха непоносима жега. Александър изстена няколко пъти в съня си, обърна се неспокойно и изведнъж се сепна и отвори очи. Изтри потта от лицето си, помъчи се да си спомни нещо. Сънят изплува в паметта му, чист и ясен като наяве. Пред него бе изникнал от мрачевината брат му Асен, ала без да го доближи много. Застанал на седем-осем стъпки от него, покойният самодържец го бе изгледал с дълъг, упорит, пронизващ взор, сякаш искаше да му каже важна вест. Много нещо имаше в този поглед: страх, молба, укор.

Александър се помъчи отново да заспи, ала погледът на брат му не го оставяше спокоен. Какво го предупреждаваше покойният? Никога дотогава той не го бе сънувал. Сърцето му биеше тежко и тревожно. Сънят отлетя от клепките му. Той седна връз ложето си, подпря чело на ръката си. Долу в селището се обадиха първи петли. Хор от птици се издигна из дърветата. Задрънчаха хлопотарките на стадата. Студена светлина избистри прозорците.

Александър посрещна с отворени очи първите лъчи на слънцето.

Все по-високо и по-високо се издигаше радостният привет на птиците към светлината.

Не, не трябва да оставям Калимана вече сам в Търнов, се укоряваше той, трябваше да го взема заедно с Калояна в Бояна. Вече няма да ги оставям на грижите на Игнатий. Те избуяха много и се изплъзват от опеката му…

Ала грижите зовяха често севастократора към южните предели. Ето и сега той следеше внимателно движението на Ватаци, който с многобройна войска бе отново преминал Хелеспонта и обикаляше земите си на полуострова. С каква тайна цел? Щеше ли отново да насочи вниманието си към Солун? Или щеше да дръзне, както някога кир Теодор Комнин, да нападне българите?

Понякога Александър чувствуваше как силите напущат якото му челичено тяло. От ранни години израснал сред тревога и тежки борби, сега, когато беше почнал да наближава шестдесетата си година, той изпитваше нужда от покой и отмора. Но можеше ли той да помисли за себе си, когато брат му Асен бе поверил нему грижите за малолетния си син? По-скоро своя живот и този на собствения си син би пожертвувал, само да не падне косъм от главата на малкия цар.