Двамата пътници се огледаха подозрително наоколо си, ту снишаваха, ту издигаха гласовете си, особено когато единият искаше да убеди в нещо другия.

— Това е тъкмо работа за тебе… От тоя прах си купуват млади невести, кога искат да се отърват от старите си съпрузи, зли свекърви, които ненавиждат натрапените си снахи, нехвелити синове, които искат да получат по-скоро наследство… Бърза и чиста работа. Никой не може да разбере от какво е дошла смъртта… — Татаринът късо и дрезгаво се изсмя. — Хе… От тоя прах съм продавал даже и на високи особи… От него си купи скоро и…

Той пак се огледа наоколо си, спря за миг дребните си очички връз заспалия чужденец край тях и тихо добави някакво име. Все пак не дотам тихо, че да не може да го чуе пътникът, който бе наострил целия си слух под привидно отпуснатата си в дълбок сън снага.

Когато двамата татари свършиха сделката и изчезнаха в мрака на нощната улица, Добрил дигна чело, блед като платно.

Защо царица Ирина си бе купила от този чуден прах? В чия чаша невярна ръка щеше да го изсипе.

Той усети как ледена пот избива по челото му. Мисълта му трескаво работеше. Когато стана, залюлявайки се в безумна тревога, другарите му го изгледаха насмешливо. Един от тях се провикна:

— Хей, майсторе, ти не пи много с нас, ама ни се виждаш по-слаб в краката от всички други!

Добрил не отвърна. Обладан от една-единствена мисъл.

Още преди да съмне, един припрян пътник чакаше нетърпеливо да отворят някоя от северните порти на градските стени.

В развиделяващия се здрач четири бързи копита отекнаха всред утринната тишина.

18

Подир душната августовска нощ, сред напечените крепостни стени на Царевецката твърдина, бистрата утрин мамеше навън към зелени, свежи простори и ширни кръгозори. Докато строгата ръка на първия наместник все още успяваше да покорява буйния нрав на малолетния Калиман, твърде често палавото момче успяваше да се изтръгне от надзора на патриарха и това бе едно от най-големите му удоволствия. Този ден младият цар се събуди много рано. Скочи, изтича към прозореца. Пресният въздух лъхна в лицето му, той пое с жадни гърди, дълбоко, ненаситно. Очите му се забиха в светлото небе, по което се рееха снежни облачета, подириха в далечината тъмната сянка на Света гора, пребродиха уличките на затихналия в спокоен сън град. Птици цвъртяха лудо, възторжено.

Калиман се усмихна. Бързо и лукаво. Облече се набързо, прескочи безшумно тялото на великана телохранител, който спеше до прага на спалнята му, тихичко прекоси здрачните покои, изтича по стълбите надолу.

В соколджийницата птиците бяха будни, всяка кацнала връз своята подставка. Когато зърна царя, любимият крагуй на Калимана радостно запляска с криле. Ала след малко гордо отказа да забие нокът в ръкавицата му. Соколът бе подушил, че на тази мека жълта кожа е стояла друга птица, и не искаше да дели благоволенията на господаря си. Тогава Калиман си избра друг крагуй и отиде към конюшните, където новият му венгерски жребец, подарък от вуйчо му крал Бела IV, го посрещна с радостно цвилене. След като препусна няколко пъти по широката каменна пътека между двете крепостни стени, Калиман се отправи решително към Малката порта. Изпълнени от сляпо обожание, стражите с мъка устояваха на буйния напор на момчето. Само страхът от севастократор Александър им даваше дързост да не му се подчиняват.

— Заповед от патриарха, царю честити! Не смеем да я пристъпим!

Калиман недоволно вдигна рамене.

— Патриархът е един изумял старец! Дигнете решетката, отворете портите!

— Високият господин Александър ще ни обеси, ако се научи, царство ти! Имай милост към нас. Почакай да стигнем дружина стрелци, да повикаме пазача ти…

— Тъкмо това не желая! Сам искам! Дори братовчеда си Калояна не разбудих…

Орлето разперяше криле в тесния си затвор, жадно да политне на свобода. Зад портите се зачу глъч. Екнаха звуци от рог. Бе пристигнал керван мулета с дърва от царския забел. Време беше вече да се палят пещите и да се метне хлябът за многобройната тълпа стражи, прислужници и придворни. Двама войскари почнаха несмело да изтеглят лоста зад гърба на вратата, теглейки го чрез една желязна халка, към улея на крепостния зид. Калиман се отдръпна, за да отворят портите, ала след миг, дорде се опомнят, блюстителите с ужас видяха как пъргавият жребец подскочи във въздуха, пролетя край смаяните магаритари и се спусна надолу по стръмната пътека, която слизаше към „Свети четиридесет мъченици“. От кулата над портата отекнаха тревожни викове. Затропаха тревожни стъпки. Звъннаха щитове. Войскари се спуснаха подир беглеца. Ала младият цар весело им размахна калпака си. Лъкът и колчанът стройно се отмятаха на кръста му. В бойницата над малката порта настъпи невъобразимо смущение. Набързо приготвен отряд копиеносци се спусна по следите на палавия беглец, който летеше по посока към Света гора.

Ливадите блестяха в утринната роса с хиляди пъстри отражения. Връз всяка тревичка искряха дребни безценни камъни: сини, жълти, червени. Небето се разстилаше в чудна синева, бистро и ясно, от край до край. Остри миризми лъхаха от ливади и бостани. Калиман вдъхваше опиянен пресния въздух. От време на време волно и радостно се изсмиваше и се обръщаше назад. Коланът от сребърни точки весело дрънкаше на талията му.

Но когато зърна облака прах, който копиеносците дигнаха по друма, очите му гневно засвяткаха, той шибна безмилостно благородното животно, заби бодовете на ботушите си в корема му и още по-лудо препусна към наближаващата гора.

Там бе тихо, хладно. Слънчеви петна играеха по мъхестите камъни, хиляди плахи, непознати звуци отекваха и заглъхваха, нейде се издигаше и чезнеше плясък от води. Невидими гадини шумоляха между клоните, из шумата, в леговищата си. Високо и далече от време на време просветваше синевата на небето. И отново тишина и самота, зелен полумрак, влажна топлина.

Калиман бе щастлив. Горещият му копнеж по свобода и независимост бе изпълнен. Колкото и да обичаше чича си, гордият му нрав с мъка понасяше покорството пред оная силна воля. С алчно нетърпение царят чакаше деня на своето пълнолетие, за да може най-сетне сам да разпорежда със себе си и делата си. Отдавна той бе отхвърлил подчинението си пред втория наместник. Сам патриархът, мекосърдечен и тих старец, чувствуваше, че няма вече власт над необуздания младеж. Единствен още севастократорът можеше да му наложи волята си. Ала докога?

Младият цар скочи на земята, поведе коня за юздите и самодоволно се заразхожда из потъналите в ланшна шума пътеки. От време на време жребецът наостряше уши и неспокойно пръхтеше. Той усещаше дебнещото внимание на стражите, които отдалеч следяха и най-малкото движение на момчето.

Калиман си имаше стара мечта. Да улови малък рис и да го опитоми. Затова той сега се ослушваше дали няма да дочуе в далечината късия, нисък рев на майката, дали няма да я зърне да лази по скалите. Откак се бе пръснал слух, че дивите кози в Света гора са напуснали старите си обиталища, прогонени от алчната кръвожадност на някакъв едър рис, оттогава Калиман не ядеше и не спеше, обладан от неумолима ловджийска треска. Ала колкото и да се мъчеше да намери гнездото на хищника, младият цар не успя да открие и най-малката следа. На два пъти той се подхлъзна по насипите, издраска се по наклонените скали, веднъж едва се закрепи край една стръмна урва.

Най-сетне той отвърза коня си от буката, за която бе увил юздите му, рипна пъргаво върху седлото и тръгна назад, като си даде дума, че други път ще дойде много по-рано, преди да съмне, защото бе чувал, че рисовете излизат нощем на лов. Стражите си отдъхнаха. Оставиха смелото момче да вземе преднина и потеглиха по-късно подире му, за да не ги забележи. Защото после щяха да си патят от гнева му.

Радостен, че е издебнал бдителността на втория си настойник, Калиман тихо си подсвиркваше, яздейки в лек раван, без да бърза да се прибира в калето, ненаситен на въздух и простори. Вниманието му се спря върху една свлечена в рова кола, която пресичаше друма. Настрани, край рова, лежеше един мъж, който глухо охкаше и се мъчеше да стане. Ала навехнатият крак не му даваше покой и побледнялото му от болки лице се извиваше в мъчителни кривения. До колата се бяха смъкнали в безреден куп едри, хубави дини.