Въпреки упреците и увещанията на Малката врана младежите започнаха да се отклоняват към реката. Малката врана се посъветва с другите вождове и бе решено да се отложи атаката на форт Риджли за следващия ден.

Същата вечер младежите се върнаха от Ню Улм. По думите им, те бяха изплашили хората там, но градът бил прекалено добре укрепен, а освен това следобед избухнала внезапно силна гръмотевична буря. Големия орел ги нарече „индианци хищници“, без вожд, който да ги оглавява. Всички се съгласиха тази нощ да стоят заедно и да нападнат форт Риджли на следващата сутрин. „Тръгнахме на разсъмване — казва Светкавичното одеяло, — пресякохме реката при агенцията с ферибота и продължихме по пътя към върха на хълма, който се намира под река Ферибоутс Крийк, където спряхме на кратка почивка. Там Малката врана ни съобщи плана си за нападението на форта.

След като стигнахме форта, сигналът от три залпа трябваше да бъде даден от хората на Жреческата бутилка, за да се привлекат вниманието и огънят на войниците и да могат хората от източната страна (на Големия орел) и от западната страна (на Малката врана и Ша-къпий) да нападнат и превземат форта.

Стигнахме при река Три Майл Крийк преди обяд и приготвихме нещо за ядене. След това се разделихме — аз отидох с пешите воини на север и след като Малката врана не беше с нас, ние не слушахме вождовете — всеки правеше каквото си иска. Двете групи стигнаха до форта почти едновременно — видяхме другата група да преминава от запад, Малката врана на черен мустанг. Сигнала, три изстрела, дадохме ние — хората на Жреческата бутилка. След сигнала воините от изток, юг и запад се придвижваха бавно. Като стреляхме, ние хукнахме към сградата до голямото каменно здание. Докато бягахме, видяхме човека с големите оръдия, когото всички познавахме, и тъй като бяхме единствените, които се виждаха, той започна да стреля по нас, бе се подготвил, след като чул да се стреля от нашата страна. Ако хората на Малката врана бяха започнали да стрелят, след като ние дадохме сигнала, войниците, които сега ни обстрелваха, щяха да бъдат убити. Двама от нашите бяха убити и трима — ранени, двама от тях умряха по-късно. Побягнахме обратно към рекичката, без да знаем дали другите воини ще се доближат до форта или не, но те се доближиха и големите топове ги отблъснаха от онази страна. Ако знаехме, че нашите ще нападнат, щяхме да стреляме в същото време и да убием всички войници, защото те бяха навън в тъмното открито пространство между сградите. Ние не се бихме като белите хора под командата на офицер и всички стреляха както си искат. Отказахме се от плана за нахлуване в сградите и обстрелвахме главно прозорците на голямото каменно здание, тъй като мислехме, че повечето бели са вътре.

Не можехме да ги видим и не бяхме сигурни дали убиваме някого. По време на престрелката се опитахме да запалим сградата с горящи стрели, но тя не се запали и трябваше да вземем още барут и куршуми. Слънцето беше на височина два часа преди залез, когато обиколихме форта от западната му страна решихме да се върнем в селото на Малката врана, за да дойдем отново да се бием на следващия ден.

В тази атака участваха около четиристотин индианци. С нас нямаше жени — всички останаха в селото на Малката врана. Ядене ни сготвиха момчетата на възраст от десет до петнадесет години — твърде малки, за да се бият.“

Същата вечер в селото на Малката врана, и Големия орел с понижен дух, защото не успяха да превземат Войнишкия дом. Големия орел беше против друго нападение. Сантиите нямат достатъчно воини, за да атакуват големите топове на войниците, каза той. Ако нападнат отново, те ще загубят прекалено много хора. Малката врана каза, че ще реши по-късно какво да се прави. Междувременно всеки се залови за работа, за да се направят колкото е възможно повече куршуми — барутът, взет от складовете на агенцията, беше в голямо количество.

По-късно същата вечер положението се промени. Четиристотин воини вахпетони и сисетони дойдоха от Горната агенция и предложиха да се присъединят към мдевхантоните във войната им срещу белите. Малката врана се въодушеви. Сиуксите сантии бяха отново обединени — осемстотин души, сила, която може да превземе форт Риджли. Той свика военен съвет и даде точни нареждания за сражението през следващия ден. Този път трябваше да успеят.

„Тръгнахме рано на 22 август — казва Светкавичното одеяло, — но тревата беше по-мокра от росата, отколкото предния ден. Затова слънцето беше доста високо, преди да сме изминали много път, и стигнахме до форта малко преди пладне… Този път не спряхме да ядем, а всеки носеше храна в навоите и хапнахме през деня, по време на сражението.“

Големия орел твърди, че втората битка за форт Риджли е била голямо зрелище:

„Слизахме, решени да превземем форта, защото съзнавахме колко е важно да го владеем. Ако сполучехме да го превземем, скоро цялата долина на Минесота щеше да бъде наша.“

Този път, вместо да се приближат до форта самоуверено, воините сантии прикрепиха за маскировка прерийна трева и цветя на превръзките на главите си, запълзяха нагоре по сухите дерета и се запромъкваха през храсталаците, докато се приближиха достатъчно, за да стрелят по защитниците. Дъжд от горящи стрели подпали покрива и тогава сантиите щурмуваха конюшните. „По време на боя — казва Уаконкдайамане — се приближих от южната страна на конюшните и се опитах да взема един кон. Докато го извеждах навън, в конюшнята близо до нас избухна снаряд и конят ме прескочи избяга, като ме събори на земята. Когато станах, видях едно муле да бяга и бях толкова ядосан, че го застрелях.“

Ръкопашният бой около конюшните трая няколко минути, но сантиите отново трябваше да отстъпят пред страшния огън на войнишката артилерия.

Малката врана беше ранен — леко, но загубата на кръв го бе отслабила. Когато той се оттегли от бойното поле, за да възстанови силите си, Манкато поведе нова атака. Шрапнелите поваляха нападащите воини и атаката не успя.

„Мисля, че този път щяхме да превземем форта, ако не бяха оръдията — казва Големия орел. — Войниците се биха толкова храбро, че ние ги взехме за повече, отколкото бяха всъщност.“ (Около 150 войници и 25 съоръжени цивилни защитаваха форт Риджли на 22 август.)

Големия орел загуби най-много хора в сражението. Късно следобед вождовете на сантиите прекъснаха атаката.

„Слънцето беше слязло ниско — казва Светкавичното одеяло — и след като видяхме големите оръдия да разпръскват хората от юг и запад, а воините на Малката врана да се отправят на северозапад, решихме да се приближим към тях, за да видим какво ще правим… Като ги настигнахме, предположихме, че отиваме в селото при Малката врана за още воини… Малката врана ни каза, че няма повече воини и хората заспориха. Някои искаха да се поднови атаката на форта на следващата сутрин и след това да се отиде в Ню Улм, а други предпочитаха да нападнем Ню Улм рано сутринта и след това да се върнем обратно и да превземем форта. Страхувахме се, че войниците ще достигнат Ню Улм преди нас.“ Войниците, за които говори Светкавичното одеяло, бяха 1400 души от Шести минесотски полк и се приближаваха откъм Сейнт Пол. Водеше ги командир, добре познат на сиуксите сантии. Той бе Дългия търговец, полковник Хенри Сибли. При изплащането на 475 000 долара, обещани на сантиите в първия им договор. Дългият търговец Сибли беше предявил от името на неговата Америкън феър къмпани претенции за 145 000 долара като сума, която индианците дължали за надплащания. Сантиите смятаха, че фирмата за кожи им дължи, но техният агент Александър Ремзн прие претенцията на Сибли, както и претенциите на другите търговци и сантиите, не получиха нищо за земите си. (Сега Ремзи бе губернатор на Минесота и той бе назначил Дългия търговец за Орлов вожд на Минесотския полк.)

На 23 август сутринта, сантиите нападнаха Ню Улм. Те изскочиха от гората, образуваха полукръг в прерията и се понесоха към града. Гражданите на Ню Улм бяха готови да ги посрещнат. След неуспешната атака на младите воини на 19 август жителите бяха построили барикади, докарали повече оръжия и осигурили помощта на опълчението от градовете в долината.