През десетте години преди Гражданската война повече от 150 000 бели заселници навлязоха в страната на сантиите и по този начин нарушиха левия край на някогашната „постоянна индианска граница“. В резултат на два измамни договора горските сиукси предадоха десет десети от територията си и бяха изтикани в една ивица земя покрай река Минесота. От самото начало около тях се завъртяха посредници и търговци като мишелови около трупа на бизон и редовно с лъжи им отнемаха по-голямата част от годишната рента, заради която сантиите бяха склонили да се откажат от земите си.

„Много от белите хора често обиждат индианците и се отнасят враждебно с тях — казва Големия орел. — Може би те имат някакви основания, но индианците не мислят така. Щом видят индианец, много от белите като че искат да кажат с държането си: «Аз съм по-добър от теб», а на индианците това не им харесва. Белите сигурно могат да бъдат оправдани, но дакота не вярват, че на света има по-добри мъже от тях. После някои от белите оскърбиха индианските жени и ги обезчестиха — а е сигурно, че за това няма оправдание.

Всички тези неща накараха много индианци да намразят белите“.

През лятото на 1862 г. между сантиите и белите всичко вървеше зле. Повечето от дивеча бе напуснал земята на резервата и когато индианците преминаваха в старите си ловни територии, сега принадлежащи на белите заселници, често възникваха неприятности. За втора поредна година реколтата на индианците беше лоша и много от тях трябваше да се обърнат към търговците от агенцията, за да получат храна на кредит Сантиите бяха намразили системата на кредита, защото нямаха контрол върху сметките. Когато техните ренти идваха от Вашингтон, търговците първи предявяваха паричните си претенции и представителите на правителството им плащаха желаното. Някои от сантиите се бяха научили да водят сметки и въпреки че според тях дълговете им бяха с много долари по-малко в сравнение със сметките на търговците, представителите на правителството не ги признаваха.

През лятото на 1862 г. Та-ойа-те-дута (Малката врана) се разгневи много на търговците. Той бе вожд на мдевкантоните като баща си и дядо си. Беше шестдесетгодишен и винаги носеше дрехи с дълги ръкави, за да прикрива долната част на ръцете и китките си/които бяха изсъхнали от лошо зараснали рани, получени по време на сражения през младите му години. Малката врана бе подписал двата договора, които с измама лишиха народа му от земята и от парите, обещани срещу тази земя. Той беше посетил Вашингтон, за да се срещне с Великия баща, президентът Бюканън Бе сменил кожените панталони и наметалата с платнен панталон и сако с пиринчени копчета, беше се присъединил към Англиканската църква16, построил си бе къща и притежаваше ферма. Но през лятото на 1862 г. разочарованието на Малката Врана се превърна в гняв.

През юли няколко хиляди саитии се събраха в Горната агенция на река Иелоу Медисин, за да си получат рентите според договорите и да ги разменят срещу храна. Парите не бяха пристигнали и се носеха слухове, че Великия съвет (Конгресът) във Вашингтон е изразходвал всичкото си злато във великата Гражданска война и не може да изпрати никакви пари на индианците.

Тъй като хората им гладуваха, Малката врана и някои други вождове отидоха при агента си Томас Гълбрейт и попитаха дали не може да им бъде отпусната храна от складовете на агенцията, които бяха пълни. Гълбрейт отговори, че не може да направи това, преди да дойдат парите, и повика стотина войници, за да пазят складовете. На 4 август петстотин сантии обградиха войниците, докато други проникнаха в складовете и започнаха да изнасят чували с брашно. Командирът на белите войници Тимоти Шийхън съчувствуваше на сантиите. Вместо да открие огън, той убеди Гълбрейт да раздаде свинско месо и брашно на индианците и да почака за плащането до пристигането на парите. След като Гълбрейт направи това, сантиите се разотидоха мирно. Малката врана обаче не си отиде, докато агентът не обеща да отпусне същото количество храна и на сантиите от Долната агенция, намираща се на тридесет мили надолу по реката, в Редууд.

Въпреки, че селото на Малката врана бе близо до Долната агенция, Гълбрейт го накара да чака няколко дни преди да насрочи съвет в Редууд на 15 август. Рано сутринта на този ден Малката врана и неколкостотин гладни мдевкантони се събраха, но бързо стана ясно, че Гълбрейт и четиримата търговци от Долната агенция нямат намерение да отпускат храна от складовете си, преди да пристигнат рентите.

Разгневен от поредното нарушено обещание, Малката врана се изправи срещу Гълбрейт и каза от името на народа си:

„Чакахме дълго. Парите са наши, само че не можем да ги получим. Нямаме храна, а тук складовете са пълни. Искаме от вас да уредите нещата така, че да получим храна от складовете, защото инак ще направим това сами, за да се спасим от глада. Когато хората са гладни, те си вземат храна сами.“

Вместо да отговори, Гълбрейт се обърна към търговците и ги запита какво смятат да правят. Андрю Мирик презрително заяви:

„Ако питате мен, щом са гладни, да ядат трева или собствените си изпражнения.“

За миг групата индианци потъна в мълчание. След това избухнаха сърдити викове и сантиите като едни станаха и напуснаха съвета.

Думите на Андрю Мирик разгневиха всички сантии, но за ожесточената душа на Малката врана те бяха като искра на суха слама. С години той се бе старал да спазва договорите, да изпълнява съветите на белите и да води своите хора по техния път. Сега му се струваше, че е загубил всичко. Собственият му народ губеше вяра в него и го упрекваше за своите нещастия, а сега и търговците се обърнаха против него. По-рано през същото лято мдевкантоните от Долната агенция бяха обвинили Малката врана, че ги е предал, като подписал договорите и се отказал от земите им. Вместо Малката врана те бяха избрали Пътуващата градушка за свой говорител. Ако Малката врана бе убедил Гълбрейт да дадат храна на хората му, те щяха да го уважават отново, но той не успя.

В старите времена той би могъл да си възвърне водачеството като тръгне на война, но сега договорите го задължаваха да се въздържа от военни действия както с белите, така и с другите племена. Защо става така, чудеше се той, че американците говорят толкова много за мир между белите и индианците и между индианците и индианците, а самите водят такава жестока война със сивите куртки, та сега нямат пари да изплатят скромния си дълг към сантиите? Той знаеше, че някои младежи от неговия отряд говорят открито за война срещу Гюлите, война за прогонването им от долината на Минесота. Сега е подходящо време за борба срещу белите, казваха те, защото голям брой сини куртки са отишли да се бият със сивите куртки. Малката врана смяташе подобни приказки за глупави — той бе пътувал на изток и познаваше силата на американците. Те бяха навсякъде като скакалци и унищожаваха враговете си с големи, оглушително гърмящи оръдия. Войната с белите беше немислима.

В неделя, 17 август, Малката врана присъства на службата в англиканската църква в Долната агенция и изслуша проповедта на преподобния Самюъл Хинман. След завършването на службата той се ръкува с другите богомолци и се върна в дома си, който се намираше нагоре по реката на две мили от агенцията.

Късно през нощта Малката врана бе събуден от шума на множество гласове. Няколко сантии нахълтаха в спалнята му. Той разпозна гласа на Шакъпий. Станало бе нещо много важно и много лошо. Шакъпий, Манкато, Жреческата бутилка и Големия орел бяха дошли да му съобщят, че скоро пристига Уабаша, за да се свика съвет.

Четирима гладни младежи от отряда на Шакъпий пресекли реката в слънчевия следобед, за да ловуват в Голямата гора, където станало нещо много лошо. Големия орел разказа за това: