Отговорът на генерал Сибли:

Малката врана нямаше намерение да връща пленниците, преди Дългия търговец да покаже дали има намерение да изпълни указанията на губернатора Ремзи за унищожаване или прогонване на сантиите. Той искаше да използува пленниците като разменна монета. На съветите на различните отряди обаче нямаше съгласие относно това, което сантиите трябва да направят, преди армията на Сибли да достигне Йелоу Медисин. Пол Мазакутемане сисетон от Горната агенция осъди Малката врана за започването на войната.

„Дай ми всички бели пленници! — поиска той. — Аз ще ги предам на приятелите им… Спри боевете! Никой, който се сражава с белите, не забогатява, не остава два дни на едно и също място, а все бяга и гладува.“

Уабаша, който участвува в сраженията при форт Риджли и Ню Улм, също поддържаше откриването на пътя към мира чрез освобождаване на пленниците, но зет му Рда-ин-ян-ка отговори от името на Малката врана и мнозинството воини:

„Аз съм за продължаване на войната и се противопоставям на връщането на пленниците. Не вярвам, че ако им ги предадем, белите ще спазят каквото и да е споразумение. Откакто имаме отношения с тях, търговците им ни ограбват и мамят. Някои от нашите бяха разстреляни, други — обесени, трети — оставени върху плуващи ледове, се удавиха, а голям брой бяха уморени от глад в затворите им. Народът ни нямаше намерение да убива никого от белите, докато четиримата мъже не се завърнаха от Ъкгън и не разказаха какво са сторили. Когато те направиха това, всички младежи изпаднаха във възбуда и клането започна. По-старите щяха да предотвратят това, ако можеха, но след договорите бяха загубили цялото си влияние. Ние може и да съжаляваме за случилото се, но нещата отидоха твърде далеч и не могат да се поправят. Ние трябва да умрем. Нека тогава убием колкото се може повече бели и нека пленниците умрат с нас.“

На 12 септември Малката врана даде на Дългия търговец още една възможност да завърши войната без по-нататъшни кръвопролития. В своето писмо той увери Сибли, че с пленниците се отнасят добре. „Искам да науча от вас като от приятел — добави той — какво трябва да направя, за да има мир за моя народ.“

Без знанието на Малката врана Уабаша изпрати същия ден тайно писмо до Сибли, в което хвърляше вината за започването на войната върху Малката врана и твърдеше, че той (Уабаша) е приятел на добрите бели. В писмото не се споменаваше, че преди няколко седмици Уабаша се е бил срещу тях при форт Риджли и Ню Улм. „Заплашваха ме и сигурно ще ме убият, ако направя нещо, за да помогна на белите — пише той, — но ако ми посочите някое място, където можем да се срещнем, аз и няколко мои приятели ще вземем със себе и колкото е възможно повече пленници със семействата си ще се явим на посоченото от вас място.“ Сибли незабавно отговори и на двете писма. Той укори Малката врана, че не е освободил пленниците, и им изтъкна, че по този начин няма да се стигне до мир. Обаче той избегна да отговори на молбата на бойкия вожд да се сложи край на сраженията. Вместо това Сибли написа дълго писмо на Уабаша — човекът, който предаде Малката врана, като му даде подробни указания как да използува бяло знаме за предаване на пленниците. „Ще бъда радостен да приема всички истински приятели на белите — обеща Сибли — с такъв брой пленници, какъвто могат да доведат. Аз съм достатъчно могъщ, за да смажа всички опити за съпротива срещу похода ми и да накажа онези, които окъпаха ръцете си в кръвта на невинните.“

След като на настойчивата си молба Малката врана получи хладния отговор на Сибли, той разбра, че освен пълната капитулация няма друга надежда за мир. Щом войниците не могат да бъдат победени, за сиуксите сантии оставаше или смъртта, или изгнанието.

На 22 септември разузнавачите съобщиха, че войниците на Сибли са построили лагера си в Уд Лейк. Малката врана реши да им даде сражение, преди да са стигнали йелоу Медисин.

„Всички бойни вождове и най-добрите ни бойци бяха налице — казва Големия орел. — Чувствувахме, че това ще бъде решаващото сражение.“

Отново, както при Бърч Кулей, сантиите без шум подготвиха засада на войниците.

„Чувахме ги как се смеят и пеят. Когато завършихме приготовленията си, Малката врана, аз и някои други вождове се качихме на една могила или хълм на запад, за да виждаме по-добре боя, когато започне…

На сутринта една случайност обърка плановете ни. По някаква причина Сибли не тръгна рано, както очаквахме. Хората ни лежаха скрити и чакаха търпеливо. Някои бяха близо до лагера в един дол, но белите не можеха да видят никого от тях. Не мисля, че щяха да открият засадата ни. Изглежда, бе минало доста време, когато четирите фургона войници потеглиха от лагера по посока на старата агенция Иелоу Медисин. По-късно разбрахме, че те са отивали да копаят картофи в агенцията, на пет мили оттук, без да имат заповед за това. Те вървяха по прерията право към мястото, където беше разположена част от нашата бойна линия. Някои от колите бяха извън пътя и ако бяха продължили в същата посока, щяха да минат направо върху нашите хора, които лежаха в тревата. Те се приближиха дотолкова, че хората ни бяха принудени да се вдигнат и да стрелят. Това, естествено, даде началото на боя, но не по начина, по който го бяхме планирали. Малката врана разбра това и се обезсърчи…

Индианците, които участвуваха в сражението, се биха добре, но стотици от нашите не влязоха в боя и не успяха да дадат нито един изстрел. Те бяха твърде далеч. Хората в дола и тези от бойната верига, която ги свързваше с воините от пътя, изнесоха почти цялото сражение. Ние, които бяхме на хълма, направихме всичко възможно, но скоро бяхме отблъснати. Там убиха Манкато и ние загубихме един много добър и много храбър боен вожд. Той беше убит от едно гюле, загубило силата си дотолкова, че Манкато не се уплаши от него. А гюлето го удари в гърба, докато вождът лежеше в тревата, и го уби. Белите атакуваха и изтласкаха нашите хора от дола. Така битката завърши. Ние се изтеглихме доста безпорядъчно, макар белите да не ни преследваха. Загубихме четиринадесет или петнадесет убити и доста ранени. Някои от ранените умряха по-късно, ме зная точно колко бяха. Ние не взехме труповете на убитите, но отнесохме всичките си ранени. Белите скалпирали всички убити, поне така чух.“ (След като войниците обезобразяха мъртвите сантии, Сибли издаде заповед, с която забрани подобни действия: „Телата на мъртвите, дори на неприятелите диваци, не бива да бъдат подлагани на недостойни действия от хора цивилизовани християни…“)

Същата вечер в лагера на сантиите на дванадесет мили над Иелоу Медисин вождовете свикаха последния си съвет. Сега повечето от тях бяха убедени, че Дългия търговец е твърде силен за тях. Горските индианци трябваше да се предадат или да избягат при братовчедите си — прерийните сиукси от Дакота. Тези, които не бяха взели участие в сраженията, решиха да останат и да се предадат. Те бяха сигурни, че връщането на белите пленници ще им осигури завинаги приятелството на Дългия търговец Сибли. Към тях се присъедини Уабаша, който убеди зет си Рда-ин-ян-ка да остане. В последния момент и Големия орел също реши да остане. Той щеше да съжалява за това.

На следващата сутрин, огорчен от поражението и чувствуващ тежестта на шестдесетте си години, Малката врана произнесе пред своите последователи последната си реч:

„Аз се срамувам да се наричам сиукс — каза той. — Седемстотин от най-добрите ни воини бяха победени вчера от белите. Сега най-добре ще е да избягаме и да се пръснем като бизони и вълци. Наистина, белите имат топове и по-добри оръжия от нас, а и са много повече. Това не е причина да не можем да ги смажем, защото ние сме храбри сиукси, а белите — страхливи жени. Не мога да си обясня позорното поражение. То трябва да е дело на предатели измежду нас.“