— Само че, драги, вие се лъжете, ако смятате, че в „Спрайт“ са включени подобни примитивни артикули. Примитивни, да, защото и те са създадени според стари критерии.

Той отпива едра глътка от разредения с лимонада скоч, примлясва и повтаря:

— Именно, стари критерии. Когато преди години бе създаден прословутият ЛСД-25, някои мъдреци от Пентагона решиха, че са набарали новото оръжие. После обаче се оказа, че препаратът бил неимоверно скъп, за да се пусне в масово производство. Тогава изведнъж се яви още по-прословутият Би Зет и генералите се вкопчиха за него. Използуваха го за проба дори във Виетнам. Фантастичен ефект. Засегнатият тутакси излиза от строя. Но и това са все старите критерии.

Той отново отпива едра глътка и отново повтаря:

— Да, старите критерии. Защото нещата пак опират до пренасяне със самолети и до пускане с бомби. Което предполага войната да е почнала. А почне ли войната, никой няма да ви чака да го опушвате с вашия Би Зет. Ще полетят ракетите — и толкова!

— В такъв случай съвсем не я виждам тая ваша операция „Спрайт“.

— Не операция, а цяла програма, драги. Но за да я видите, налага се да разсъждавате малко по-другояче. Представете си някакви еманации, лъчи, вълни или нещо от тоя род, които, засегнали индивида, го лишават от възможността да мисли, да съобразява, да реагира. И представете си, че това невидимо и безшумно оръжие бъде насочено тайно и неусетно накъдето трябва и когато трябва. Да, представете си, че то започне да действува срещу граничните постове или срещу персонала на ракетните площадки или срещу военните и политически щабове. Ясно ли вие, какво означава това? Никой нищо не подозира, никой нищо не е усетил, дори една пушка не е гръмнала, а войната е вече спечелена, защото противникът е парализиран в самата си човешка сърцевина — мисълта.

— Вие ме наскърбявате, Франк. Не допусках, че може да вярвате на подобни фантазии.

— Всяко нещо, преди да падне върху главите ни, е било фантазия — отвръща спокойно гостът. — Нали тъкмо това се мъча да ви обясня, че всичко се създава в човешкия мозък, че мисълта…

— Човешкият мозък… мисълта… но вие съвсем сте затънали в проблемите на философията — чува се в тоя момент приятният глас на Мод.

Дамата неусетно се е появила в нашата закътана ложа и почти с умиление ни съзерцава.

— Можеше да затънем и в цяла редица други науки, ако бяхте закъснели още малко, скъпа — промърморва Франк, недоволен, че е бил прекъснат насред фразата си.

Аз също не съм особено доволен от внезапната поява на дамата в тоалета с лилави цветя. Макар че, искрено казано, не допускам червендалестият да ми сервира точни подробности по програмата „Спрайт“ просто защото едва ли някой ще вземе да му доверява подробности.

— Не сте ли гладни? — запитва Мод.

— Въпросът ви звучи доста нелепо, след като часът наближава два — отвръща Франк, като става. — Надявам се поне, че имате някакво становище по въпроса къде ще обядваме.

— Бих могла да ви предложа „Дионисус“. Точно насреща е.

— Дионисус… Танците на Дионисус… Това звучи доста изкусително — признава червендалестият, като вдига ръце и прави две-три пробни танцови стъпки около масата.

— Но вие сте пияни… — установява едва сега Мод.

— Съвсем не, съвсем не — поклаща глава Франк. — Щяхме да бъдем пияни, ако нашият скъп Каре не бе стигнал до една гениална находка: три пръста скоч плюс два пръста „Спрайт“. Запомнете пропорцията, драга, може да ви потрябва.

Обедът минава при добър апетит, поне що се отнася до Франк и Мод. Налага се да изпуша няколко цигари, за да дочакам този апетит да бъде най-сетне уталожен и разговорът да мине към нещо по-съществено от беглите оценки на блюдата. Обилното ядене помага на червендалестия да изтрезнее поне дотолкова, че да се сети за какво е дошъл.

— Вчера най-сетне се срещнах с нашия евентуален клиент — обявява той по време на кафето. — Този път ми се стори, че проявява известен интерес към предложението.

— А ако само ви се е сторило? — запитва дамата.

— Не се хващайте за думата. Знаете, че се изразявам малко артистично. Като казвам, че ми се е сторило, това не значи, че съм сънувал.

Той млъква недоволно, сетне продължава:

— Казано по-конкретно, нашият евентуален клиент е готов за преговори.

— Това звучи вече наистина по-конкретно — кима жената.

Франк вдига предупредително ръка:

— Само че — не веднага. Готов е, но не веднага. Ще се наложи, казва, да почакате месец или два.

— Защо?

— Не сметнах за учтиво да му искам обяснения.

Мод не възразява, загледана разсеяно към витрината, през която не се вижда нищо интересно, ако не броим фасадата на хотел „Европа“.

— Знаете, че не съм от оптимистите — подхваща наново червендалестият, — но имам чувството, че работата ще стане. Когато му казах, че се касае за едри партиди, това наистина го заинтересува.

— Благодаря ви, Франк.

— Виждам, че не ви се ще да чакате, но като се има предвид характера на стоката, не смятам, че за месец или два ще хване мухъл.

— Благодаря ви, Франк — повтаря дамата.

Тя благодари с такъв хладен тон, че шишкавият ме поглежда и затруднено разперва ръце, сякаш казва „опитай се да угодиш на такава жена!“

Разделяме се с него още пред ресторанта и се запътваме към хотела.

— Бих искал да поспя, ако нямате нищо против — съобщавам на служебното лице.

— Малко здрав сън ви е наистина необходим — съгласява се Мод. — Една любовна нощ плюс едно утринно напиване…

— Нека не преувеличаваме. Просто се почерпихме.

— Знам, знам. Видях сметката. Чудя се за какво можете да говорите с някой такъв като Франк в течение на седем чаши.

— За човека и човешкия мозък, не чухте ли?

Прибирам се в стаята, хвърлям чантичката на масата, а себе си на леглото и се заемам с разбора. Репликите в „Дионисус“ са достатъчно ясни. Задачата на червендалестия вероятно е свързана с първия вариант на Сеймур: да се установи пряка връзка с Райън. Франк не е успял да реши задачата и първият вариант е отпаднал. Сега обаче се оказва, че Франк все пак е на път да я реши, макар и подир месец-два. Една възможност — в случай че Уйлям е настроен да чака и в случай че вторият вариант с Томас се провали. Но това са си проблеми на Сеймур, а моите са други.

И тъй, понятието Спрайт почва да се изяснява. В обилното бъбрене на червендалестия точната информация заема доста оскъдно място, ала съвсем не е маловажна. „Спрайт“ не е изолирана операция, а цяла програма, и при туй вероятно дългосрочна. Програма от военен характер, целяща да реши по качествено нов начин задачата за победа при една глобална война. Програма, насочена към обезвреждане на противника по психически път. Най-сетне, програма, разчитаща не на познатите халюциногенни и нервопаралитични вещества, а на средства от съвсем различно естество. В този най-важен пункт сведенията на Франк, както е и естествено да се очаква, са най-смътни: „Представете си някакви еманации, лъчи, вълни или нещо от тоя род.“ Добре, нека оставим да си ги представят компетентните до въпроса специалисти, Моята задача е изпълнена. Смисълът на думата Спрайт е дешифриран.

Разбира се, прецизността изисква получената информация да се провери посредством сведения от други източници. Аз обаче не съм в състояние да се занимавам с проверки. Няма други източници. И няма време. Надеждата ми е, че моят единствен източник е достатъчно сериозен. Франк не е от професията — имам очи за тия неща, — обаче не е и съвсем чужд на професията. Вероятно фирмата му се използува като фасада от други хора. И съвсем естествено е да дочува от тия други хора това-онова. Изобщо може да е резоньор, но не е фантазьор и едва ли ще вземе да ми сервира измислици.

Последната мисъл е тъй успокояваща, че навярно тъкмо на нея заспивам. Уви, едва съм заспал и се събуждам. Обичайното тропане по вратата — не прекалено силно, ала достатъчно категорично.

— Нима смятате да спите до вечерта? — запитва Мод, след като най-сетне отварям.