За какво мисля ли? За милион неща. За това, че Томас, погледнат отблизо, изглежда далеч по-жалък от очакваното, че Сандра съвсем не е безстрастен наблюдател в играта, че Ерлих по непонятни причини има всички шансове да бъде елиминиран, че ходът на операцията наново се разминава с плановете на Сеймур, че това разминаване ще бъде последвано от още по-голям сюрприз — моето предстоящо изчезване, — че Мод изглежда уморена и съвсем без настроение, значи, мога да разчитам на една спокойна и самотна нощ в стаята си.

Една спокойна нощ ли? Едва съм си го помислил, когато жената произнася:

— Умирам за сън. Но щом умирам за сън, няма да мога да заспя. Знам го от опит. А вие, Албер?

— Умирам за вас. Предполагам, че и това го знаете.

Всъщност не бих имал нищо против да споделя безсъницата й, стига да не беше оная малка подробност. Защото и подир най-дългата безсъница следва заспиване. А какво ти заспиване, когато трябва да наблюдаваш с едно око дали Мод няма да инспектира чантичката ти. Неудобна ситуация, но както казва Томас, когато дами канят…

Едва по-късно, след като отдавна сме в хотелската стая и след като жената отдавна е излязла от банята, и след като достатъчно сме замирали в любовни прегръдки, и след като усещам предателската дрямка да ме оборва, Мод произнася почти в полусън:

— Вие се показахте на висота, Албер.

— Приятно ми е да го чуя.

— Имам предвид не действията ви тук, в леглото, а там, в дискотеката…

— Какво недоразумение.

— Да, вие наистина се показахте на висота… Но това не пречи планът да се проваля…

— По коя точка?

— Райън… — промърморва тя сънливо. — Точката Райън…

Да, Райън наистина е останал вън от играта по волята на Томас. А в същото време Сандра се опитва да отстрани и Ерлих. В такъв случай какво остава? Остава само Томас. На мене лично той ми е напълно достатъчен. Искам да кажа, щеше да ми бъде достатъчен, ако смятах да продължа тая игра, чиято цел ми е съвсем неизвестна.

„Вие не можете да си тръгвате така, по никое време, Майкъл“ — чувам гласа на Сеймур.

„Съжалявам, но няма как — мърморя. — Чакат ме.“

„Не, наистина опасно е да тръгвате така, по никое време — настоява американецът. — Ще се заблудите някъде и току-виж ви се случило нещо.“

„Не се безпокойте за мене, Уйлям. Знам добре пътя за в къщи.“

„Пътят за в къщи е затворен, Майкъл. Така че излишно е да бързате.“

Почнат ли да кънтят в главата ми такива разговори, значи, на две крачки съм от съня. Добре, че сънят ми е лек и че чантичката върху нощната масичка е съвсем близо до мене, тъй че мога от време на време да я опипвам за проверка. Чантичката с австрийския паспорт.

„Съжалявам, Уйлям, но няма как: чакат ме.“

ШЕСТА ГЛАВА

Не помня кой беше казал, че няма нищо по-хубаво от лошото време, но трябва да изживееш някоя и друга седмица на жега, за да разбереш, че това не е далеч от истината.

Днешният ден се очертава също както и предишните. От прозореца на хотела се разкрива все тоя, вече познат до втръсване, пейзаж — огреният от слънце площад и огряната от слънце саждива катедрала, очертаваща се върху белезникавото лятно небе. Групичките туристи вече пъплят около църквата и край магазините за сувенири, дето можеш да си купиш за спомен също някоя катедрала от пиринч или някое изображение на катедралата върху илюстрована картичка, върху пепелник, чиния или копринен шал.

На вратата се почуква с нетърпяща възражения категоричност и това е, разбира се, Мод. Да, Мод, прелъстителна в сивата рокля с едри лилави цветя, добре запълнена от пищните форми. Само че подир цяла нощ общуване с тия пищни форми те в момента не са в състояние да задържат погледа ми. Сит съм на Мод, сит съм на ядене и пиене, на висене по заведения и на шляене без цел. Върнете ми моето вехтичко БМВ и си гледайте работата.

— Прощавайте, Албер, но след половин час ще ме потърси Франк, а се налага да тичам на друга среща. Бихте ли му правили компания, додето се върна? После ще идем някъде да обядваме.

Естествено. Ще обядваме, ще бъбрем, ще избираме десерти. Днешният ден наистина се очертава също като предишните.

— Да правя компания на Франк? Защо не, скъпа. Нали знаете, че това е любимото ми хоби, да правя компания на тоя и на оня.

— Не знаех тая подробност, но знам, че по-добре е денят да се почва с усмивка, вместо с чумерене — отвръща с мекия си назидателен тон дамата.

И за да ми даде един малък повод за усмивка, добавя:

— Мисля, че след срещата, която ми предстои, нещата значително ще се ускорят.

Вечната песен. Нещата ще се ускорят… още няколко дни… чувствувайте се като във ваканция. Върнете ми моето старо БМВ, скъпа, а после ускорявайте нещата, колкото щете.

Хотел „Европа“ е претъпкан през дните на уикенда, от петък до неделя, и доста празен през останалите дни. Когато слизам долу да посрещна Франк, намирам го сам в пустинния хол. Новодошлият изслушва с отзивчиви кимания обяснението ми, подир което находчиво забелязва:

— Е, щом ще чакаме, да влезем в ресторанта. Забелязал съм, че времето в ресторанта тече значително по-бързо, отколкото в някое скучно място като тоя хол.

— Ресторантът не работи — обяснявам, като се мъча да скрия злорадството си.

— Не може съвсем да не работи — възразява гостът.

— Мисля, че никак не работи.

— Хм… „мислите“… Мислите се проверяват в практиката, драги. Това и децата го знаят.

Той се насочва решително към съседното помещение, но в тоя момент се обажда и момичето от рецепцията:

— Ресторантът е затворен, господине.

— В такъв случай, дайте ни поне нещо за пиене.

— Разбира се. Какво ще обичате?

Постигнал своето, нисичкият червендалест мъж насочва корема си към един уединен ъгъл на хола, издигащ се на три стъпала над останалата част, като някаква ложа. Малко по-късно момчето от бюфета донася и напитките. Франк отпива две едри глътки от запотената халба, примлясва доволно и забелязва:

— Ето, виждате ли, че и при най-тежката стагнация се намира изход.

Той ме поглежда внимателно с малките си хитри очички и добавя:

— Имам чувството, че вие вече сте го намерили вашия изход.

И като ми се заканва шеговито с пръст, наново добавя:

— Не възразявайте. Разбрах, че нашата Мод работи за вас.

— Струва ми се…

— Нищо не ви се струва — прекъсва ме гостът. — И съвсем излишно е да се докарвате пред мене. Не съм аз човекът, който би ви упрекнал.

Франк отпива още две глътки и произнася с почти благоговеен тон:

— Оръжието! За тая стока никога няма да настъпи стагнация.

— Зависи. Ако преговорите за разоръжаване все пак стигнат донякъде…

— Приказки, драги, празни приказки. Можете ли да ми посочите в цялата човешка история някой някъде да се е разоръжил?

Черните очички ме гледат присмехулно, сякаш очакват отговора ми, а аз гледам чашата с уиски и с двата малки айсберга, плуващи в жълтата течност.

— Оръжието е първото създание на човека и вероятно ще бъде последното — изръмжава меко Франк, като посяга към халбата.

— Мисля, че първото създание е оръдието на труда.

— И грешите. Между оръдието и оръжието не е съществувала никаква разлика. Камъкът или тоягата са били използувани най-първо не за работа, а за убийство. Нима не помните: „И рече Каин на брат си Авел: да идем на полето. И когато бяха на полето, Каин нападна брат си и го уби. И рече Господ на Каин: Де е брат ти Авел? Той отговори: Не зная, да не съм пазач на брат си?“ Първото убийство и първата лъжа. Лъжата, това е много важно в случая, приятелю.

— По-важно от убийството?

— Да, дори от убийството. Лъжата показва, че човекът добре е разбирал смисъла на извършеното и затуй се е опитал да го прикрие. Това е именно престъплението. Животното убива от биологическа нужда, свободно от морални критерии. А човекът убива, като потъпква собствените си критерии или тия на своя бог, което е едно и също. Престъплението, драги, се ражда с раждането на човека. То е създадено, развито и усъвършенствувано именно от човека, а не от котката. То е съдържанието и смисълът на цялата човешка история.