— Споменавам за беседата ви с Франк само за да ви обърна внимание върху моята толерантност — пояснява Сеймур, като сяда насреща ми. — Аз също не съм от военното разузнаване, прочее нека приемем, че въпросът е вън от моята специалност. Питам се само, по какъв начин вие ще отговорите на жеста ми.

Той ми отправя светлия си поглед, не прекалено настойчиво, но достатъчно продължително, за да почувствам известна неловкост. Да се надяваме, че това не личи.

— Напразно се измъчвате с подобни въпроси, Уйлям. Искам или не искам, вие достатъчно здраво сте ме вкопчили, за да се измъчвате с въпроси.

— Какво друго ми остава, освен да ви вкопча, след като не мога да разчитам на благодарност — отвръща американецът и снема погледа си.

Той става отново, прави няколко крачки към прозореца, сетне отново се връща и отново сяда. Тоя човек и две минути не може да стои на едно място.

— Отношенията между сестрите са само битова подробност, Майкъл. Една битова подробност, която, добре използувана, дори ще облекчи действията ни. Същественото е, че Томас, вместо да ни заведе при Райън, се опитва да пресече пътя към него.

— А нима сте очаквали друго?

— Да, можеше да се очаква и друго. Можеше да се очаква, че Томас, за да си осигури сътрудничеството на Райън, ще се опита да го ангажира в нечистите си сделки. Томас обаче, изглежда, вижда в идването на Райън предвестие за отзоваването си. И иска да използува възможно по-добре малкото време, което му остава. И решава, че е глупаво да дели с някого една печалба, очертаваща се като последен успех преди пенсията. Ние нямаме полза от подобен вариант, Майкъл.

— Кажете го на Томас.

— Вие ще му го кажете. И не направо, а чрез Сандра.

Не възразявам. Интересът ми към целия този разговор е чисто академичен.

„Можеш спокойно да разчиташ на мене, Уйлям — казвам на ума си, — но само до утре вечер. Не знам следиш ли календара, обаче днес е двайсет и осми, което подсказва, че утре ще бъде двайсет и девети.“

— На този глупав хитрец Томас трябва да бъде внушено, че за него е съдбоносно важно в сделката да бъде включен и Райън — произнася Сеймур, като става. — И това следва да му бъде внушено от човек, в който той има пълно доверие, от човек като Сандра.

— Вие си правите илюзии относно близостта ми с тая дама. Вярно е, че имах малък разговор на четири очи с нея, но все пак…

— За човек като вас близостта с една дама е само въпрос на желание — уверява ме американецът и започва по обичая си да измерва с крачки помещението. — Жените често са по-големи реалисти от мъжете, така че вероятно ще успеете да я убедите. А може и да й обещаете нещо.

— Какво например?

— Да отстраните Ерлих, сиреч — Дейзи.

— Нали сам казвате, че Ерлих ви е нужен.

— Е, Майкъл, не се правете на наивник. Да обещаеш нещо още не значи да го изпълниш. Поне в нашия занаят няма такова правило.

— А как да я убедя, че Райън трябва да бъде включен на всяка цена?

— Не бързайте. И дотам ще стигнем.

— И какво ви гарантира, че Райън ще се съгласи да бъде включен?

Сеймур ме поглежда бегло. Интересът, с който изследваме тезата му, изглежда, го забавлява.

— Вечната подбуда, Майкъл: алчността. Според информацията на Франк, рибата вече е готова да налапа въдицата.

— Франк каза „след месец-два“.

— А защо „след месец-два“? Защото Райън се надява да се освободи дотогава от Томас и сам да направи гешефта.

— В такъв случай, значи, ще чака.

— Но той съвсем не знае, че става дума за един и същи клиент и за един и същи гешефт. У него трябва да се създаде впечатление, че се касае за срочна доставка, за една неочаквана възможност да се реализира бърза и доходна сделка.

— Не виждам никаква гаранция, че ще се хване.

— Гаранции наистина липсват. Но преди да реши дали да се хване, или не, той ще направи проверка, а това ще ни доведе до срещата. Не забравяйте, че за нас е важна по-скоро срещата, отколкото сделката. Един гешефт не се отхвърля без точни мотиви, след като е предложен по служебен ред от прекия ви помощник.

— Може би сте прав.

— Щом допускате такава възможност, да минем към подробностите.

— Не е ли по-добре най-първо да надзърнем в хладилника, ако има такъв? — предлагам, тъй като усещам гърлото си съвсем пресъхнало.

— Да, наистина. Чаша минерална вода при липса на нещо по-ободряващо…

Експедицията до кухнята се оказва по-резултатна от очакваното. В хладилника откриваме не само вода, но и неразпечатана бутилка „Балънтайн“, вероятно доставена от грижовната домакиня специално за нас.

— Бедната Мод — въздъхва Сеймур. — Тя си въобразява, че уискито се изстудява в хладилник.

Отнасяме находките в хола и се заемаме с обсъждане на подробностите по предстоящите действия.

Когато най-сетне всичко е обмислено и преповторено до най-малката дреболия, вече е нощ и часът наближава десет.

— Чакаме ли някого? — запитвам, за да подсетя Уйлям, че не е зле да си ходим.

— Чакаме Мод. Не знам защо толкова се забави.

Холът тъне в полумрак. Само малка настолна лампа върху бюфета излъчва бледосинкаво сияние. През огромния прозорец на фона на тъмновиолетовото нощно небе катедралата отчетливо се откроява, обляна от оранжевата светлина на скрити прожектори. До единия край на прозореца американецът е застанал неподвижен, сякаш съзерцава църквата.

Изглежда, наистина я съзерцава, защото ненадейно запитва:

— На какво ви прилича тая грамада?

— На кораб.

— Не сте оригинален. Тя така е и направена, че да прилича на кораб.

— Тогава защо трябва да ми прилича на нещо друго?

— Някои я виждат като вкаменен устрем. Вечният устрем на човека да се издигне над себе си.

— Трябва да е така. Не ги разбирам твърде тия работи. Във всеки случай здраво е строена. Щом е издържала толкова време.

— Да, като един гигантски зъб, прогнил от годините и който непрестанно укрепват и пломбират. Непрестанно, да, което също е устрем, само че глупав, защото няма начин да избегнеш разрушителната сила на времето.

Той млъква за малко, сетне продължава, сякаш на себе си:

— Всичко гние, разпада се, става на пепел и прах… Крайната участ, а може би и крайната цел на всичко — да се превърне в пепел и прах, да се стопи и изчезне в тоя свят на призраци и привидности. Живата материя се връща към първоначалното си състояние, историята свършва, за да се възцари отново доисторическата пустош.

— Никак не сте се изменили — забелязвам. — Разсъжденията ви, също както някога, неизменно ми напомнят за отдавна започната и безкрайно продължавана надгробна реч.

— Затуй пък вие изобщо не се измъчвате с разсъждения — промърморва Сеймур. — На вас всичко ви е ясно.

— Мисля, че не аз, а вие говорите тъй, сякаш сте надзърнали до дъното на космоса.

— Не съм дотам самонадеян. Но колкото до микрокосмоса, до тая човекомравка, до тая биологична аномалия, която веднаж се представя като звяр, а друг път като обикновено говедо, мисля, че не е нужен лазер, за да проникнеш до жалката й сърцевина.

— В тая сърцевина някои са откривали и сърце, Уйлям.

Американецът бавно обръща гръб на прозореца. Запалката му щраква и за миг осветява слабото, леко навъсено лице. Сетне човекът отново се превръща в един почти черен силует, открояващ се смътно върху фона на нощното небе.

— Сърцето… — повтаря на себе си Сеймур. — Безполезни угризения за непоправимото и безсмислен стремеж към непостижимото.

— Искате да кажете, към нищо по-съвършено…

— Напротив, носталгия към отдавна изгубената невинност, към примитивното съществуване, когато още не сме се били изродили в хора, а сме живели като безгрижни и непорочни маймуни в митичния златен век на предисторията. Сърцето… То не е силната страна на човека, Майкъл, то е неговата ахилесова пета. Опасна слабост.

— Нима я познавате?

— Достатъчно, за да се пазя от нея. Също както и вие.

— Нямам претенцията, че съм безчувствен като камък.