Най-после влакът на Едит пристига. Настанявам я в едно празно купе и се чудя какво ще правя още цели десет минути в това празно купе, но Едит ме спасява от неудобството, като слиза с мене на перона. Запалвам цигара и подавам пакетчето на жената, обаче тя казва не, не ми се пуши и аз прибирам пакетчето. И ето ние пак мълчим и аз пристъпям от крак на крак, понеже ми е студено и понеже няма какво друго да върша, додето Едит внезапно казва:

— Като си помисля само, че никога вече няма да се видим, Морис…

Тя продължава да ме нарича Морис и аз нея Едит, макар да знаем, че тия имена са измислени, защото сме свикнали с тия имена и защото сме свикнали да живеем живота на измислени хора, и после, кое е измислено и кое — не, това в края на краищата е толкова мътна работа.

— Няма да се видим ли? Защо да не се видим? Никъде не е писано подобно нещо.

Тя не отговаря, понеже мисли за друго или не иска да спори с дръвник като мене.

— Помниш ли оная вечер… когато ме разплака с елхата?

Измънквам нещо утвърдително.

— А оная, другата вечер, когато се возехме с велосипеда?

— Разбира се.

— А оная, по-раншната вечер, когато ме целуна до моста под дъжда?

— Да — казвам. — Ужасен дъжд беше.

— Ти си невъзможен.

— Не аз, а цялата наша история. Една невъзможна история. Смятай я за измислена. Така ще бъде най-добре.

— Но тя не е измислена. И аз не искам да е измислена.

— Какво искаш ти и какво искам аз…

Нейде откъм локомотива изпищява железничарска свирка. Едит отстъпва две крачки към вагона, без да отделя очи от мене. Тя изглежда съвсем разстроена и аз съм учуден, че едва сега го забелязвам.

Не стой като дръвник, казвам си, не виждаш ли, че е съвсем разстроена. Е, какво, като е разстроена, аз също може би съм разстроен, обаче никой не ме е пратил тук, за да лея чувства, и цялата тая история е наистина съвсем загубена работа и най-добре е да примижиш като при зъболекаря, додето прелетят лошите десет секунди.

Така е най-добре. И все пак аз искам да кажа едно последно сбогом, мойто момиче, но за да го кажа, налага се да направя двете крачки напред и дори да хвана през рамо Едит, защото такива неща като сбогом, мойто момиче, не бива да стават обществено достояние. И ето, ние ненадейно се прегръщаме, отначало почти прилично, а после изведнаж съвсем безразсъдно и аз ровя пръсти в буйната кестенява коса и усещам по лицето си ласката на милите устни и прегръдката ни става все по-трескава, не прегръдка, а тръпка на някакво отчаяние, и ние внезапно сме оглупели до степента на нормални хора и аз я целувам също както оная вечер на моста, макар да разправят, че хубавите работи не се повтаряли, а влакът вече се плъзга по релсите и Едит пропуска вагона си и успява да се залови едва за следния вагон и продължава да стои на стъпалото и да гледа насам, и аз също стоя и гледам след влака с възпалени от безсънието и от вятъра очи. И стоя още дълго, след като влакът е изчезнал, и се взирам безсмислено в празното, и чакам бог знае какво — един неизвестен пътник сред една непозната гара в тая чужда дъждовна страна.

Край

© 1968 Богомил Райнов

Сканиране, разпознаване и редакция: goblin, 2007

Редакция: Mandor, 2007 (#)

Публикация:

Богомил Райнов

Няма нищо по-хубаво от лошото време

Издателство «Български писател»

София, 1974