— Размяната, която ми предлагате, не е равностойна: вие сте в моите ръце, а не аз във вашите.

— Това е само видимост. Аз съм толкова във вашите ръце, колкото и вие в моите…

— Не се залъгвайте с илюзии — възразява спокойно Еванс. — Бъдете реалист. Вашият удар изисква време и доколко тоя удар ще ме засегне, е още въпрос. Разликата между нас е там, че аз съм още жив и още дълго ще бъда жив, а вие само подир една моя дума ще прескочите в компанията на Ван Алтен.

— Щом така виждате положението, значи, напразно съм си хабил приказките — казвам безучастно, като угасям в пепелника поредната угарка. — Добре, произнасяйте думата си.

— Не бързайте, за това винаги има време — усмихва се с машинална усмивка председателят. — Мисълта ми е, че за да бъде размяната равностойна, трябва да добавите нещо от своя страна.

— Какво например?

— Например отговорите на въпросите, които ви постави Уорнър.

Поклащам отрицателно глава, но шефът бързо добавя:

— Не става дума за подробности, а за някои неизбежни уточнения.

— Вижте, Еванс, мисля, че разбрахте какво представлявам, и следователно трябва да ви е ясно, че няма да научите от мене нищо повече от това, което сам желая да кажа.

— Да, но и вие трябва да разбирате положението ми. Аз може да съм шеф, но не съм с неограничена власт. Как си въобразявате, че мога да ви пусна пред очите на помощниците си, без дори да съм измъкнал от вас основното?

— Що се отнася до основното, достатъчно е да знаете, че идвам от страна на Гелен, по-точно на Бауер, макар да нямам право да ви кажа това. Мисля, че тая версия е задоволителна, още повече че отговаря на част от истината.

— Да се надяваме, че е задоволителна — отвръща неохотно Еванс.

— Колкото до пускането ми на свобода, вие винаги можете да намерите подходящи мотиви — по-нататъшно проследяване, уловка и други подобни, не съм аз, който трябва да ви уча.

Еванс мълчи известно време, като продължава да масажира мислите си.

— Да — промърморва най-сетне той, сякаш на себе си. — Смятам, че може да се нареди нещо.

После ме поглежда съсредоточено и добавя:

— А каква е гаранцията, че въпреки жеста ми няма да пуснете в ход вашия зареден пистолет?

— Гаранцията е в текущата практика: ние нямаме никакъв интерес да се правят трансформации в «Зодиак» и да сменят шефовете му, след като сме в течение на нещата.

— Но вие ще пристъпите към разгром на агентурата ни. Защото не вярвам да разчитате, че тая версия с Гелен и аз самият ще я глътна, както някои други хора.

— Въпросът с версията си е ваш въпрос — отвръщам уклончиво. — Що се отнася до агентурата ви на Изток, тя няма да бъде разгромена. Поне на първо време. Вие достатъчно ги разбирате тия неща, за да е нужно да ви обяснявам, че след като агентурата е напипана, тя рядко се разгромява тутакси, а дълго време се наблюдава и проучва.

— «Дълго»? Колко дълго?

— По-дълго, отколкото ще ви е необходимо, за да минете на друга работа и да си измиете ръцете от «Зодиак». Вие сте човек с връзки, Еванс, и, надявам се, че няма да става нужда да се тревожа поне за вас.

Председателят отново се замисля, после произнася ненадейно:

— Добре. Тъй да бъде

— Надявам се, че това «добре» не означава куршум в гърба при входа на вилата ви, нито някъде по-нататък?

— Съвсем не. Обаче имайте предвид, че не съм застрахователно дружество и че ако продължавате да се разхождате из тоя град…

— Доста. Разбрах.

Еванс става бавно и с неочаквано висок глас извиква:

— Роволт

От вратата на трапезарията тутакси изскача човекът с тъмните очила.

— Ще изпратиш господин Ролан до колата му. Той има бърза работа и е принуден да ни напусне.

— Пистолетът… — напомням.

— Да. Върни му пистолета.

Роволт покорно ми подава черносиния маузер.

— Изпрати господин Ролан през верандата. И без инциденти

Еванс великодушно ми маха с ръка за сбогом и аз му връщам поздрава, подир което тръгвам след Роволт.

Мерцедесът тъмнее, гариран пред вилата. Той навярно не се е надявал повече да ме види. Запалвам мотора и изчаквам, додето Роволт мине напред и даде нареждане да отворят вратата. После подкарвам бързо, форсирам, включвам на втора и излитам през изхода. За по-малко от секунда в потока светлина на фаровете се откроява тъмната фигура на Роволт, застанал до вратата, и за по-малко от секунда усещам в ръцете си властния порив да отклоня леко кормилото и да помета човека с лявата част на бронята, но се овладявам и поемам по горския път.

«Я виж Ти си бил добър християнин» — струва ми се да чувам гласа на Любо.

«Глупости — отвръщам. — Нашият занаят не е да правиш каквото си искаш.»

«Не е чудно да тръгнеш и по черкви, брат ми» — разнася се отново гласът на Любо някъде в мен.

«Глупости — повтарям. — Какво представлява един Роволт? Дребно оръжие на организацията. Ако не е той, ще е друг. Работата не е в такива като Роволт.»

«Само не се оправдавай» — промърморва тихо Любо и аз млъквам, защото чувствувам, че наистина се оправдавам и че едва съм успял да се насиля да не извърша нещо, което съм смятал, че е справедливо да извърша. Занаят.

Натискам по-силно газта, за да разкарам нервната тръпка по тялото си, и мерцедесът поема стремително по пътя край смълчаната равнина, по същия път, из който тъй отдавна, а всъщност съвсем неотдавна, крачехме с Едит, и Едит охкаше, че не може повече да върви, и проклинаше високите си токове.

В момента обаче мисълта ми е заета не толкова с Едит, колкото с Ван Алтен. Бях му дал възможност сам да избира между спасението и гибелта. И той бе използувал тая възможност, за да избере гибелта. Защо? От угризения, задето е извършил предателство? Но за хора като Ван Алтен и дори като Еванс това понятие беше празна дума, освен ако се касаеше до предателство към собствените им интереси. Ван Алтен беше се просто уплашил. Или бе пожелал — въпреки предупреждението ми — да извърши двойно предателство, за да спечели двойно. Той бе постъпил като Артуро Конти, и бе завършил като Артуро Конти. С тая разлика, че Ван Алтен нямаше да бъде увековечен дори с един следсмъртен гръмотевичен репортаж.

Стигам до шосето, обаче не успявам да свия по него, защото тъкмо тук един идиот в някаква допотопна бричка се е вмъкнал заднишком в страничния път, за да направи маневра, и е задръстил изхода. Спирам и вече се каня да се подам от прозореца, за да поднеса пожеланията си на некадърника, когато на две педи от носа ми блясва дулото на пистолет и в ухото ми прозвучава нежен женски глас:

— Угаси мотора, мили

До мерцедеса е изправена моята вярна секретарка Едит и револверът в ръката й няма вид на тапешник.

— Каква изненада — промърморвам. — И каква промяна Нали по същия този прелестен път…

— Да, да, спомените после — прекъсва ме Едит.

В тая минута от бричката излиза слаб мъж и това е, разбира се, сивокосият, който също размахва в ръката си пистолет. Сивокосият, без да иска разрешение, се настанява на задната седалка в мерцедеса, като опира оръжието си в гърба ми, докато Едит сяда отпред, за да ми прави компания.

— Запалвай — заповядва секретарката.

— Накъде? — питам, без да си давам труд да изпълня нареждането.

— Към Ротердам. И по-бързо.

— Изключено.

— Слушай, мили Бих ти пръснала веднага главата, ако не бяха някои общи спомени, но все пак съветвам те да не разчиташ прекалено на чувствата ми.

— Не става дума за чувства, а за най-банален разум. Имам неотложна работа в Амстердам и трябва да я свърша още тази вечер, понеже от утре тоя град става за мене забранена зона.

— Така ли? И защо?

— Защото само преди половин час бях изхвърлен с гръм и трясък от вилата на Еванс при тържественото предупреждение, че ако още веднаж… И тъй нататък: можеш да си го довършиш сама.

— А причината?

— Нелепи подозрения. Тия типове, както знаеш, са ужасно мнителни. Толкова време им правя поведение и все пак…