— Май че ви стреснах — казвам на английски. — Изглежда, пак съм забравил да почукам…

— Какво искате? — пита неприязнено Ван Алтен и едната му ръка се протяга към телефона на масичката.

— Търпение, ще ви кажа. Само най-първо искам да ви предупредя за две неща: никакви вопли за помощ и никакъв опит за връзка с външния свят. Телефонът е прекъснат, а пистолетът, както виждате, е снабден със заглушител.

При тия думи аз му показвам отдалеч оръжието, разчитайки, че има известни познания по балистичните пособия. После приближавам към прозорчето и за по-голяма интимност спускам пердето. Но да се създаде интимност в тоя плуващ хамбар е загубена работа. Помещението е мрачно, обзаведено с мизерна мебел, в рамките на най-необходимото. Просто странно, че човек, който според злите езици получава крезовска заплата, може да живее в такава обстановка.

— Какво искате от мен? — пита все тъй неприязнено Ван Алтен, вече с по-сдържан тон.

— Искам да ви направя едно предложение. Можете да го приемете или не, обаче трябва да го изслушате.

Той не отговаря и продължава да стои все тъй напрегнат, почти опрял глава в тавана.

— Да седнем, а? — предлагам.

Ван Алтен сяда на предишното си място и машинално отмества каталога встрани. Аз се настанявам на стола от другата страна на масата, като продължавам да държа пистолета достатъчно добре насочен, за да е готов да заработи при първа необходимост, и достатъчно далеч от събеседника ми, за да бъде вън от обсега на сухите му костеливи ръце.

— Навярно се сещате, че става дума за архивата. Имам нужда от известни справки.

— Коя архива? — пита с мъртъв глас Ван Алтен.

— Тая, дето ви е поверена. И по-специално втората — ултрасекретната.

— Не знам нищо за такава архива.

— Тъй ли? В такъв случай какво правите по десет часа на ден в помещението над кабинета на Еванс?

— Питайте Еванс.

— Това ще стане по-късно. Сега вие сте на линия.

Човекът не благоволява да отговори. Той седи неподвижно, стиснал ъгловатата си упорита челюст и само погледът му подозрително шари от дулото на пистолета до лицето ми и обратно.

— Вижте, Ван Алтен: нека не прахосваме времето в лъжи и извъртания. Вие сте достатъчно умен, за да разбирате, че когато някой идва при вас с пистолет, трудно можете да го отпратите с някоя безсолна измислица. Ще разрешите ли?

Разрешението се отнася за цигарата, която се готвя да запаля, без да използувам деницата си, отредена за пистолета. Ван Алтен и тоя път се въздържа от отговор, тъй че решавам да запаля на своя глава. Дръпвам два пъти дълбоко и запитвам, като фиксирам човека в очите и дори малко между очите, точно в корена на носа:

— Как е? Парите за вилата вече налице ли са?

Човекът мълчи, но погледът му става още по-неприязнен, доколкото това е възможно.

— А средствата за самото имение? За мястото, обзавеждането и всичко останало?

Вдишвам още една порция дим, като продължавам да държа холандеца под погледа си.

— Вие се мислите на върха на житейската мъдрост, Ван Алтен. Но ако питате мене, вие сте наивен като дете.

— Не питам вас.

Човекът почва да се дразни. Това е по-добре от нищо.

— Вие сте се оставили да бъдете въвлечен в една игра, в която още от самото начало ви е отредено мястото на губещия. Вие сте избягали през войната в Америка, а по-късно, понеже едва сте се държали на повърхността, сте оставили да бъдете примамен чрез обещания за добра заплата и осигурено бъдеще. Но вашето бъдеще е тук, Ван Алтен. И като казвам тук, имам предвид не шлепа, а дъното на канала.

Холандецът продължава да мълчи, обаче погледът му вече не играе насам-натам, а е забит в масата. Човекът слуша.

— Вие навярно знаете не по-зле от мен как свърши вашият колега Ван Вели. Вашият край с нищо няма да се различава от края на Ван Вели освен може би по мястото на удавянето. Вие живеете като истински монах, пестите и последната стотинка, за да осъществите една скъпа мечта. Но тая мечта вие никога няма да я осъществите, защото работата ви заставя да знаете прекалено много, за да ви разрешат да се оттеглите. Хората, които знаят прекалено много, рядко отглеждат стари кости, Ван Алтен.

Човекът вдига бавно поглед от масата:

— Всичко това засяга мен, а не вас.

— Вярно. Но това интересува и мен, доколкото ми дава възможност да направя пазарлъка. Не съм паднал с последния дъжд и знам отлично, че услуга се прави срещу услуга. Вие чухте вече какво ми е нужно на мен. Аз от своя страна разбирам какво е нужно на вас, за да отървете кожата и да реализирате мечтата си. Остава само да направим замяната.

— Вие разговаряте със себе си — казва презрително Ван Алтен. — И си играете на пазарлъци между себе си и себе си. Аз нито съм ви предлагал нещо, нито съм искал нещо.

— Въпрос на време, Ван Алтен. Достатъчно е да помислите, и ще разберете сам, че сделката е от взаимен интерес.

— Добре. Дайте ми време. Оставете ме да помисля.

— Разбира се. Ако е за няколко минути, няма да се караме.

— Човек не взима съдбоносни решения за няколко минути. Особено под дулото на пистолета.

— Съжалявам. Но ако вие сте тръгнали към самоубийство, аз нямам никакво намерение да ви правя компания. Не си въобразявайте, че ще се прибера в къщи и ще чакам, додето вие ще тичате да докладвате на Еванс. Решението, каквото и да е то, трябва да го вземете тук, още тая вечер. Ще ви помогна с още едно разяснение: за сумата няма да се пазарим. Ще ви бъде платена на две части — при сключване на спогодбата и след изпълнение на задачата.

— Вие давате вид, че ме спасявате от евентуална гибел, като ме обричате на друга — абсолютно неизбежна я незабавна — забелязва с неприязън холандецът.

Тая фраза звучи вече по-конкретно. Парализата на упорството се е раздвижила в хаос от мисли и сред тях почва да се оформя някакво дирене на изход.

— Напротив, соча ви единственото възможно спасение — възразявам. — Светът е широк и пълен с тихи кътчета. Като прибавим към обещаната сума и една нова самоличност, вие ще разполагате с всички условия за спокойни старини.

— А ако откажа?

— Вие няма да направите това — отвръщам кротко. — Вие обичате живота, макар и да го живеете като аскет.

— Вас ви праща Еванс — подхвърля ненадейно холандецът.

Това не звучи твърде умно. Освен ако е казано нарочно.

— Не, Ван Алтен. Вие знаете, че не ме праща Еванс. Ако Еванс се съмнява във вас, той има по-тънки начини да ви провери. Макар че по моему едва ли ще си губи времето да ви проверява.

Човекът наново е забил поглед в масата. Минават няколко минути в общо мълчание. Нека се повърти вентилаторът в главата му. Нека стигне до заключението, убеден, че сам го е открил, без да му е било внушено.

Най-сетне човекът вдига очи, хвърля ми остър поглед и казва:

— Сто хиляди

— Гулдена?

— Сто хиляди долара.

Скъпо. Далеч по-скъпо от сделката с Моранди. Но краят винаги излиза по-скъп от началото. И после, като се има предвид, че тая сума е мечтата на цял един живот, сто хиляди не са чак толкова много. Всъщност ако в случая нещо ме кара да се замисля, то не е размерът на сумата, а бързината на взетото решение. Това преминаване от решителния отказ през колебанията до окончателното съгласие се извършва прекалено динамично за моя вкус.

— Прието. Обещах вече да не се пазарим. Но вие дори не сте запитали какво ще искам насреща?

— Вече, мисля, го казахте.

— Само в най-общи линии.

— Тогава изяснете се.

— Благодаря. Обаче позволете ми най-първо един съвет: не възприемайте тактиката, която би възприел един прост човек във вашата ситуация: «Сега ще обещая на този тип луната, за да отърва кожата и да пипна петдесет хиляди, а утре ще разкажа всичко на Еванс и вероятно ще получа нещо и от него.» Единственото, което ще получите от Еванс, ще бъде куршумът, от който си мислите, че се спасявате.

— Не ме плашете. Тия работи са ми известни.

— Толкова по-добре. Трябва да ви е известно и още нещо: когато човек се занимава със задачи като моите, вие знаете, че тоя човек не е сам. Един опит за отстраняването ми само ще ви постави под ударите на цялата организация.