— И това ми е известно — отвръща с леко отегчение холандецът. — Вие сте човек на Гелен.
— Защо мислите тъй?
— Защото си спомних какви подозрения имаше към вас в началото. Ставаше дума за някакви ваши сделки с една немска фирма. Вие сте човек на Гелен.
— Гелен или друг, това е без значение — отвръщам уклончиво. — А сега по въпроса за услугата. Тя е съвсем проста: дайте ми ключовете от касата.
— Вие сте луд — възклицава с истинско смайване Ван Алтен.
— Възможно е. Обаче вие от това нищо не губите. Парите, които ще получите, не са печатани в лудницата.
— Но ключовете не са у мене.
— А къде са?
— Ключовете остават на определено място в кабинета на Еванс.
— Тогава ще ги изнесете.
— Но слушайте, нима вие наистина си въобразявате, че тия ключове аз мога да ги изнасям и внасям, когато ми скимне?
— Нищо не си въобразявам. Дори мисля, че имам известни сведения по въпроса. Само че в момента питам вас.
— Аз оставам до късно в архивата в случаите, когато Еванс ми възлага извънредна работа…
— А именно?
Холандецът мълчи, като навярно съчинява отговора си, но аз извиквам:
— Ван Алтен, да няма паузи Каква «извънредна работа?» Дешифриране?
Онзи кима.
— Тогава защо «извънредна работа»? Вие трябва да имате маса такава работа, и то всеки ден.
— Съвсем не — възразява човекът. — Аз се занимавам само с някои спешни шифрограми, интересуващи специално Еванс. Другите се препращат, без да се дешифрират.
— Препращат се къде?
— За това питайте шефа. Аз не съм в течение.
— А ключовете?
— Ключовете ги оставям в секретния сейф в кабинета на Еванс, скрит зад една от рамките със старинни карти. Сейфът е леко отворен. Щом поставя ключовете вътре и го затворя, той автоматически се заключва, като, за ваше сведение, специален механизъм отбелязва с точност до минута времето на заключването.
— Обаче все пак за дадено време тия ключове са у вас.
— Но престанете с тия ключове — отвръща с раздразнение холандецът. — Толкова ли не можете да разберете, че сигурността на една секретна архива, щом наистина е секретна, не се основава на един-единствен елемент. Ключовете са в случая само един от многото елементи.
— Знам това — казвам. — Не ме учете. Кой дежури долу на входа?
— Във всеки случаи не портиерът.
— А кой?
— Някои от хората на Еванс.
— А горе в архивата?
— В архивата няма никой.
— Там винаги свети.
— Свети, но няма никой. Свети за такива като вас… които биха си помислили, че са набарали едно оставено на произвола помещение…
— Каква е сигналната инсталация на етажа?
— Общата за цялото здание.
— Тая, дето се контролира от бюрото на Дора Босх?
Холандецът кима.
— А каква е комбинацията?
— Коя комбинация?
— Ван Алтен — изревавам в лицето му.
Той се сепва, отчасти от ненадейния ми вик, отчасти от насоченото дуло, и изтърсва машинално:
— Мотор.
— Лъжеш — изревавам наново. — Всичко, което ти знаеш, и аз го знам. И ако те питам, то е само за да те проверя. Комбинацията е с шест букви и дванайсет интервала.
— Сега пък вие не ме учете — отвръща ядосано Ван Алтен. — Комбинацията аз я знам по-добре от вас, защото по четири пъти на ден я навивам. Мотор е в множествено число и ЕС накрая.
— А празните интервали?
— Три, две, едно. Едно, две, три. Между всяка буква.
— Добре. Ще проверим това заедно.
— Но вие сте луд Луд за връзване — извиква почти в отчаяние холандецът. — Казвам ви, че е изключено да припарите там. Единствената възможност е да ми кажете какво точно ви интересува, да направя справки и да ви изнеса сведенията.
— А не Това няма да стане. Вие знаете, че хората от моята професия са ужасно недоверчиви. Документите, от които имам нужда, аз трябва да ги видя с очите си, разбирате ли?
Ван Алтен мълчи и съобразява нещо. Да се надявам, че не е в моя вреда.
— Тогава има една втора възможност, втора и последна, обаче твърде рискована.
— Кажете, да видим.
— Да влезете в секретната стая, когато аз съм там. За половин час, не повече.
— Кога това?
— Когато Еванс ми нареди да остана след работното време. В такива случаи, преди да изляза, викам дежурния от портиерната и той заключва етажа на Еванс. Вие ще дойдете по-рано, ще направите проклетите си справки, после ще се върнете в стаята си, а когато аз извикам дежурния, ще използувате паузата, за да се измъкнете незабелязано.
— Това се държи, общо взето, като проект — казвам. — А къде е рискът?
— Рискът е Еванс. Може да се върне случайно за нещо. Това се случва рядко, но все пак се случва.
— А ако се върне?
— Вие ще кажете. Не я забърквам аз кашата.
— Къде бихте могли да ме скриете?
— Никъде.
— Как «никъде»? А таванът?
— Няма стълба към тавана. И изобщо капакът е закован.
— Че в тая секретна стая няма ли някой шкаф, някое малко помещение?
— Коридорчето за тоалетната. Но това не е никакво скривалище, защото Еванс винаги може да надникне там.
— Е добре. Рискът ще бъде за моя сметка.
— Вие си мислите така…
— Само за моя сметка — повтарям. — Ако Еванс дойде, додето се разправям с него, вие ще се измъкнете.
Ван Алтен раздвижва устни в някаква мрачна усмивка, обаче не казва нищо. Що се отнася до мене, аз съм на мнение, че доколкото съществува риск, той е по-скоро вън от операцията.
— Разбира се, не гарантирам, че тая работа ще стане още утре — забелязва холандецът. — Ще трябва да се издебне подходящ момент.
— Добре — кимам. — Но имайте предвид, че не мога да чакам тоя подходящ момент с месеци.
— Аз също. При положението, в което ме поставяте…
— Вие никога не сте били в по-добро положение: на една крачка от щастието. Внимавайте само да не направите тая крачка в обратна посока. От момента, в който ще напусна вашето жилище, до момента, в който ще приключи операцията, вие ще бъдете под наблюдение.
— Само не ме плашете — изръмжава Ван Алтен.
— Пропуснахте да кажете как ще ми дадете знак.
— Ще ви позвъня точно в пет и десет по външния телефон и ще кажа «извинете, грешка». Впрочем вие също пропуснахте нещо. Сумата у вас ли е?
— Не, но имам чекова книжка.
— Не желая да се разправям с чекове. Това значи да оставя подписа си в банката.
— Какво значение? Нали ако ви дам парите в наличност, пак ще подпишете разписка?
— Никакви разписки и никакви чекове — отсича грубо Ван Алтен. — Няма да ви дам документ в ръцете.
— Но слушайте, аз не мога да се мъкна из града с джобове, издути от пачки банкноти…
— Щом идвате за такъв пазар, трябва да носите и сумата.
— Откъде да знам, че ще поискате такава сума Имам у себе си двайсет хиляди.
— Дайте ги
Вадя от двата странични джоба две пачки от десет хиляди и ги хвърлям на масата. Ван Алтен ги взема с престорена небрежност, обаче, преди да ги прибере, ловко и бързо разтваря краищата, за да се увери в съдържанието на пачките. После, осенен от нова идея, добавя:
— Дайте ми и чек за другите трийсет хиляди.
— Съгласно — кимам. — Само отстранете малко стола си, че ми пречите.
Той разбира мисълта ми и без възражения се Поотдръпва от масата. Премествам пистолета в лявата си ръка и попълвам чека.
— Предупреждавам ви, че при втората вноска ще искам от вас разписка за цялата сума — казвам, като му подавам чека. — Тогава вече няма да има от какво да се страхувате.
— При условие, че ми наброите осемдесет хиляди в налични.
Този човек във финансовите операции е по-труден даже от Фурман младия. Въпросът е дали ще бъде почтен колкото него.
— Надявам се, че нямате намерение да излизате тая вечер… — промърморвам, като ставам и прибирам пистолета.
— Къде ще вървя, по дяволите?
— Не за друго, но навън ужасно вали. Трябва да се пазите от простинка. И изобщо тия дни трябва да внимавате за здравето си.
При тия думи кимам на холандеца за лека нощ и излизам.