«Не си добре, брат ми — казвам си, като отварям очи и щраквам нощната лампа. — Почваш съвсем да откачаш.» «Защо да откачам?» — отвръщам и се надигам да взема цигарите. Това само са глупави сънища, каквито всеки сънува. Нямам никакво намерение да откачвам.

Запалвам една «Кент» и при познатия тютюнев аромат в меката светлина на лампата всичко добива обичайния си вид. Няколко бодри никотинови вдишвания с пълни гърди по рецептата на йогите ме убеждават, че съм съвсем добре. Може би само нервите да се поразтегнали от продължително чакане и затова сега дрънчат малко фалшиво на дебюта, но те ще се стегнат добре в самата игра, няма къде да вървят, та да не се стегнат, защото всичко е вече решено и не виждам какво особено рискувам.

Какво рискувам? Нищо и половина. Близо четиридесет години я тъпча тая земя по всички географски посоки, а имаше някои, които не стигнаха и до двайсет. Нямам син на пет месеца, нито жена, нито друга закачка по тая линия. Жената — последната по дата — спи горе, точно над мене и това е наистина едно скъпо и много близко същество, ако се има предвид, че съвсем отблизо и доста отдавна ме брои. Друго какво? Друго нищо. Мястото ми е осигурено и отдавна запазено. В братската могила на незнайните, искам да кажа. В компания винаги по-приятно се прекарва. Хайде, приятели, посместете се малко, дръпнете се да седна ей там, до оня с окървавената панама.

Девета глава

Едно зло никога не идва само`. Но ако и второто е дошло, това още не означава, че няма да има и трето. Когато следния ден по обяд излизаме с Едит от «Зодиак», едва не се сблъсквам долу в хола за посетители с мъката на сърцето ми — Ана Ферари. Тя е нагиздена по последна мода в рокля, която би приличала на нощница, ако не беше тъй къса, разхожда се из хола с израз на изтънчена скука, полюшва тазовите си части и върти поглед на всички страни, за да прецени впечатлението. Тоя поглед, дума да няма, тутакси ме улавя в блендата си, гъсто начервените устни застиват в кръг на изненада, обаче присъствието на секретарката ми спира навреме едва неизхвръкналото възклицание:

«О, Албер»

Миг след туй по стълбата се спуска с дребните си важни стъпки Моранди, задминава ни и се отправя към Ана, но успява все пак да улови пътем предупредителния ми поглед: «Отваряй си очите, защото…» Двамата излизат току пред нас и свиват вдясно, додето ние се отправяме в обратна посока към ресторанта.

— Откъде познаваш тая жена? — пита небрежно Едит.

— Коя точно?

— Тая, дето искаше да ти каже нещо, но го глътна.

— Не те разбирам добре. Не можеш ли малко по-точно…

— О, няма значение — отвръща Едит. — Щом не отговори направо, значи, се готвиш да излъжеш. А мене лъжи не ми се слушат.

— Ти, изглежда, още не си се оправила съвсем от болестта — забелязвам кротко.

— За мене сериозната болест това си ти: многозначителни мълчания, изпитателни погледи, подозрения…

Готвя се да отвърна нещо, обаче тя ме изпреварва с изблика си на подкупваща женска прямота:

— Кажи, Морис, защо всичко между нас изведнаж така се отрови? Беше тъй хубаво, а после изведнаж се отрови…

— «После»? Кога «после»?

— Искам да кажа, след пътуването ти до Мюнхен.

— След пътуването ми до Мюнхен прекарах три денонощия край леглото ти.

— Знам и съм ти дълбоко признателна. Но това не променя положението. Имам чувството, че си се отдръпнал от мене, че не ми вярваш.

— Фантазии.

— Ти снощи дори не запита къде съм ходила — сеща се Едит.

— Защо да питам, като знам.

Жената ми хвърля бегъл поглед.

— Какво знаеш?

— Знам, че си ходила на фризьор. Не съм сляп.

Отговорът би трябвало да звучи успокояващо, обаче не съм сигурен дали звучи тъкмо тъй за Едит. Прекосяваме моста на канала в мълчание и тръгваме по насрещния кей. Още няколко крачки, и ще стигнем до оживените улици, когато непроизнесеният снощи въпрос ненадейно прозвучава с нежна интимност в ушите ми:

— Кажи, Морис, за кое разузнаване работиш?

На което отвръщам с готовия вече отговор:

— Надявам се, че за което и ти, мила.

— Ти знаеш, че всичко съм ти казала.

— За жалост, не мога да ти върна жеста: при мене няма нищо за казване.

— Това е. Ти просто не ми вярваш. Иначе би ме използувал поне като помощник.

— Ти си за мене наистина много ценен помощник.

— Остави — отвръща тя с досада. — Съжалявам, че изобщо почнах тоя разговор. Никак не желая да ти се натрапвам.

Не намирам за нужно да възразя, защото влизаме в оживената улица, дето е ресторантът. Ясно е, че Едит е ходила на среща със сивокосия, като се е прикрила с малко отбиване до фризьора. Към това навярно се е прибавил и някой бегъл разговор с Дора Босх. Тая моя комбинация с Дора Босх не блестеше с особен финес и можеше да се очаква, че Едит ще надуши нещо, но в момента нито имах определени подозрения към Едит, нито разполагах с време за по-фини действия. Сега също не разполагам с време и не мисля да се оправдавам и да подхранвам у секретарката си илюзията, че ме влачи на буксир. Едит е също една от близките опасности, обаче додето тая опасност влезе в действие, задачата трябва да бъде решена, а ако не бъде решена, подробности от рода на Едит няма да имат за мене вече никакво значение.

Влизаме в ресторанта, поемам галантно шлифера на жената и го окачвам заедно с моя на закачалката. Но когато тръгваме към витрината, забелязваме, че там, край масата, седи друга двойка.

— Нашите места са заети — забелязва Едит.

— Много рано… — отвръщам.

Тя ме поглежда, обаче не казва нищо и ние се упътваме към друга маса.

След обяда решавам, че ако Едит е ходила до фризьора, аз също мога да ида до моя бръснар. Тия фризьори и тия бръснари… Един час по-късно сядам да изпия едно кафе в заведението по пътя и понеже сезонът за киснене навън отдавна е минал и острият вятър, примесен с воден прах, е такъв, че заедно с шапката ти може да отнесе и самия тебе, влизам в добре отопленото помещение, оставям шлифера си на закачалката и се отпускам в едно меко кожено кресло.

Кафето е хубаво и с оглед климатичните условия навън аз го извиквам на бис, а подир това се отправям за фризьора, но по пътя следва мислено да призная, че се е случила една дребна авария, тъй като шлиферът на гърба ми не е моят. На пръв поглед той е също като моя, затова съм се и припознал, обаче за разлика от собствената ми дреха тая съдържа в джоба си една малка бележчица. Нещо съвсем лично. Нещо като дребна справка по повод на едно близко същество.

Да кажа, че вали, би значило прекалено да се повтарям. Но тая вечер вали като из ведро и дъждочистките едва смогват да се справят криво-ляво с потоците вода, обливащи предното стъкло, а ослепителните снопове на фаровете само на два метра пред носа на колата се разтапят в някакво непрогледно млечно сияние. Добре, че пътят ми е познат — минавал съм го неведнаж пеша, но работата е там, че когато се движиш пеша, нещата имат един изглед, а когато си в колата — съвсем друг.

Карам едва-едва, за да не изхвръкна от шосето при някой завой и да не пропусна отклонението. Най-после различавам смътно тесния изоставен път с тъмната маса на високите дървета. Влизам на заден ход, за да съм готов за излизане, гарирам встрани от пътя, угасвам фаровете и тръгвам пеша.

Шлепът — вторият отдясно — се намира на не повече от двеста метра и все пак додето стигна до него, ставам вир-вода. Прескачам на палубата, извършвам една бегла предпазна операция, после се спускам безшумно по трите стъпала до вратичката и без да чукам, натискам бравата.

Помещението е осветено от жълтата светлина на слаба крушка. Ван Алтен седи до масичката, също както го бях видял последния път, само че сега не яде, а разглежда някакъв каталог. Каталог за стандартни вили, доколкото мога да съдя по снимките, зърнати отдалеч. Човекът затваря рязко каталога и става тъй отривисто, че очаквам тутакси да нададе вик за помощ.