— Беше ли наистина организирана? — усмихна сетя.

— Това е пример, моля ви се. Той не се коментира, той се взима като основа на задачата, И тъй, на вечерята ще присъствува и една дама, разведена или вдовица, все едно, в умерена възраст, внимателно предупредена от сестра ми. Поканени са и още няколко души за камуфлаж. Сготвят се яребици задушени, да речем, купува се хубаво вино. Сестра ми много добре знае, че когато коремът е пълен, а главата леко зашеметена, всички цели стават много достъпни.

— И в тоя момент пристигате вие! — каза тя.

— Да, точно така, със сивото английско бомбе, нищо неподозиращ. Другите вече са изпили по две-три чаши евксиноградска гроздова, така че настроението е вече леко повишено. И веднага разбирам, че съм попаднал в чужда или неподходяща за мене среда. Фамилиарниченето ме дразни, ласкателствата — ядосват. Сядам, хапвам няколко залъка и изведнъж се досещам, че трябва да присъствувам на някакво гласуване в академичния съвет. И съм забравил, това всички могат да очакват от мене. Взимам си сивото бомбе и си заминавам дори без да разбера каква опасност е минала през главата ми!… Според вас какво ще направи непознатата дама?

— Амиии… ще се огорчи!

— Добре, След това?

— След това ще се наяде хубавичко с яребицата или със задушеното телешко, зависи колко са блюдата…

— …и ще изпие няколко чашки вино. И едва тогава ще забележи, че господинът срещу нея не е съвсем за изхвърляне. Макар че е порядъчно плешив, в крайна сметка той има същите външни белези, каквито имам и аз, т.е. и той е мъж като мене. И веднага отправя към него своите прояснени взори. Увлечена, тя не забелязва нито намиганията, нито гримасите на сестра ми. Не забелязва дори, че на вечерята присъствува и съпругата на въпросния господин. Така че вместо ускорена реакция се получава първокачествен гаф… Разбрахте ли нещо от цялата история?

— Да, разбира се, че сестра ви е намислила да ви жени.

— Тъй е по женската логика. А но научната нещата стоят малко по-иначе. Катализаторът пристига в клетката. А в самата клетка поради неизяснени причини той намира силно изменена биохимическа среда, която не отговаря на целта, за която е пристигнал. И своевременно се оттегля. Тогава клетката решава все пак да свърши своята работа, без която нейното съществуване не е възможно. Погледът й попада на друг господин, който очевидно има същата структура като капризния катализатор. Тоя господин се нарича за съжаление Канцерогенно Вещество. Или вирус, все едно какъв! Гафът, който се получава, се нарича рак.

Мария дълго мълча, лицето й бе потънало в размисъл.

— Наистина интересно! — каза тя. — Ами ако вие харесате самотната дама? Тогава какво ще стане?

— Може и нищо да не стане — усмихна се той.

— Хайде, хайде, пак скромност… Ами унгарката?

— Коя унгарка?

— Тая същата — полубългарка-иолуунгарка. С четирилистната детелина.

— Тя беше клетка от съвършено друг организъм — отвърна той. — Там действуват други катализатори.

Точно в тоя момент пред тях изникна милиционерски сержант. Беше облечен в новичка, добре изгладена униформа, само обувките му бяха доста вехти и очукани. Имаше такъв вид, сякаш ги е спипал на местопрестъплението, лицето му издаваше едва спотайван гняв.

— Дайте си документите? — каза той вежливо, макар че гласът му неуловимо потреперваше.

— За какво да си дам документите? — погледна го учудено Урумов.

— Вие не знаете ли, че това е вододайна зона! — избухва внезапно милиционерът. — И че влизането на коли и хора е строго забранено?

— Откъде мога да знам? — отвърна невъзмутимо Урумов.

— Как откъде? — брадичката му яростно потрепера. — Ами що надписи има край пътя — на всички езици. По нарушителите се стреля без предупреждение — излъга той като разтърси сърдито ютията си.

— Ами стреляйте тогава!

— Стреляйте, стреляйте! Засрамете се, възрастни хора сте… А сте се кукнали като два гълъба… Точно в най-забраненото! Ами не видяхте ли, че край черния път има толчав надпис — влизането на външни лица строго забранено.

— А защо да гледам край пътя, аз си гледам в пътя, за да не сгазя някого. Една яребица мина например.

— Добре де, ако вие гледате все в пътя, другарката къде гледа? Вие не видяхте ли надписа?

— Видях го — призна си смутено Мария. — Но си помислих, че професорът не е външно лице.

— Може и да не съм — измърмори Урумов.

— Я си дайде документите! — каза отново припряно сержантът.

Урумов му пъхна своята внушителна карта от Националния съвет за мир. Милиционерът дълго я чете, образът му съвсем се смекчи.

— Ами добре — каза той. — Можете да останете още малко.

Козирува и си отиде. Но двата гълъба вече се чувствуваха неудобно, сигурно онзи няма да се успокои, докато не си отидат. Поседяха все пак малко, колкото да не го обидят, после отидоха при колата. Урумов трябваше да я върне малко на заден ход, за да излезе на пътя. Но къде беше задният ход? Малко назад и встрани! Но всички опити да включи излязоха безуспешни. Като пъшка тъй пет-шест минути, най-сетне, без сам да разбере как, успя да я намери, колата нервно подскочи назад и угасна. Запали отново и как да е излезе на черния път.

— Измъчихте се! — каза Мария съчувствено.

— Не разбирам защо! — отвърна той смутено. — Скоростта си беше съвсем на място. Но нещо заяжда може би.

— Сигурно! — каза тя. — Откога не сте я карали?

Академикът се усмихна неловко:

— Ами трябва да има десетина години… Защо, личеше ли?

— Само в началото! — излъга тя хладнокръвно.

Урумов благоразумно премълча, че дори и документи нямаше. Оставаше само да ги спрат някъде — и край. Скоро излязоха па шосето, тоя път се огледа внимателно и сви вляво. Спомняше си, че някъде наблизо има ресторант, макар че никога не бе спирал в него. Беше на мястото си, слава богу, но отпред бяха паркирани толкова много коли, че той веднага разбра — няма да я бъде тая работа. Наистина партерното помещение бе заето до последно място. Управителят ги упъти към нещо, което нарече бирхале. Слязоха в доста тясно, задимено помещение, като се изправиха на прага, всички се обърнаха да ги погледнат. Не знаеха, разбира се, че точно тука се събираха всички грешни души, които естествено се страхуваха от изненади. На една от масите наистина имаше две-три свободни места, но Мария усети как грешниците просто се наежиха под погледа им.

— Много ви моля да отидем другаде — каза тя тихо.

Побързаха да се измъкнат. Качиха се отново на колата и потеглиха напред, докато стигнаха павилиона при „Мечката“. Там имаше достатъчно свободни маси, всички на слънце, разбира се, но павилионът беше па самообслужване и пред бюфетчика се бе наредила дълга опашка. Почти всички бяха автотуристи, няколко месести жени, няколко нетърпеливи деца, космати мъже в смешни къси панталони, които отсега преглъщаха. Миришеше вкусно на скара, а така, както бяха огладнели, и две скари нямаше да им стигнат. Урумов покорно се запъти към опашката.

— Не вие! — каза решително Мария.

— Защо не аз?

— Не може академик да се реди на опашката! Хората ви познават!

— И какво от това?… Няма нищо обидно.

Но Мария беше непреклонна. Настани го на една току-що освободена маса, в сянката на самия павилион, и кротко се нареди на опашката. От мястото се виждаше как седи невъзмутимо, заливан от време на време от синкави облачета, вмирисан на кюфтенца дим. Поне да имаше как да му отнесе една студеничка лимонада. Но изстудена нямаше, затова пък кюфтетата така пареха през хартията, че едва ги отнесе. Намери го доста омърлушен, дори апетитната миризма не можа да ги съживи. И едва сега разбра, че е сбъркала. Урумов неохотно захапа първото кюфте, дори не усети вкуса му.

— Чудесни са! — каза тя искрено, като опита своето.

— Вярно е…

— Павилионът е самоковски… Бюфетчикът каза, че специално си подготвяли месото.

Едва сега Урумов му обърна внимание. Стори му се малко по-кисело и по-жилаво от обикновените софийски кюфтета. Навярно бе забравил, че доброто прясно месо трябва да изглежда точно така.