— За Криста ли се отнася? — запита той леко изплашен.

— Защо за Криста, за нашата работа.

— Вашата работа навярно можеше да почака още половин час — отвърна Урумов с безупречно възпитан глас.

— Вуйчо, новината е изключително интересна! — каза едва ли не умолително младежът. — Обаждам ти се от кабинета на шефа.

— Добре, тръгвайте тогава! — отвърна академикът. Пристигнаха след десет минути, с кола навярно.

Урумов излезе да им отвори, изглеждаха много възбудени и двамата, особено Аврамов. Беше облечен в сако от шантунг с пожълтели пешове, в окъсял, негладен панталон и ремъчни сандали, приличаше в тоя си вид на провинциален келнер или пътуващ оркестрант. Но нямаше лошо самочувствие през последната седмица, особено след като бе разбрал за сполучливата операция на дъщеря си. Урумов ги въведе в кабинета, изглеждаха настръхнали от своята новина, така че и сам той усети леки тръпки по гърба си. Току-тъй няма да го безпокоят по никое време, изглежда, че наистина Са постигнали нещо. Аврамов се поокашля и като събра дъх, заяви с някаква особена, лаеща тържественост:

— Вие излязохте прав, другарю Урумов!… Току-що разбрахме, че сме успели да заразим с рак в белите дробове една от белите мишки, инжектирани с ензима!

Урумов усети как дъхът му поспря за миг, макар че очакваше новината.

— От кои точно? — запита той тихо.

— Група „С“… Пореден номер 646. Женска бяла мишка, вече раждала.

— Тъй трябваше и да се очаква! — отвърна Урумов.

— Просто не можех да го допусна в себе си! — каза възбудено Аврамов и несъзнателно изтри с длан изпотеното си чело. — Рак, предизвикан от естествени съставки на организма! Това е нечувано! Ако публикуваме такова научно съобщение, ние просто ще потресем световната биологична мисъл.

— Да, разбира се! — отвърна спокойно Урумов. — Но ние няма да напечатаме такова научно съобщение.

Двамата го погледнаха поразени. Ако самолетна бомба бе пробила внезапно покрива, надали щеше да им направи по-силно впечатление.

— Защо? — запита Аврамов.

Гласът му звучеше глухо и като че ли малко враждебно.

— Как така защо?… Ами не си ли давате сметка, че вашите опити не са достатъчно чисти. Във вашия материал при всички положения има примеси.

Това беше напълно вярно и те много добре го знаеха.

— Но, другарю Урумов — възкликна Аврамов тоя път едва ли не умолително. — Нашият материал е чист поне до деветдесет и седем и половина процента. А това означава, че горе-долу в такава степен е верен и нашият резултат.

— Не, Аврамов, това в никой случай не е здрава научна логика! — каза доста хладно академикът.

Той видя с края на окото си как Сашо рязко се дръпна назад. Тази малка обида се отнасяше и до него, разбира се. Но в тоя миг той никак не приличаше на обиден, по-скоро на засрамен.

— И не си ли давате сметка коя мишка успяхте да заразите? Шестотин и някоя си! А иначе бихте постигнали резултат още при първата серия. И във всички групи при това. Законът не може да се състои от изключения.

Сега и Аврамов се дръпна назад, макар и в себе си.

— Значи, според вас ние не сме постигнали нищо? — запита Аврамов отчаяно.

— Как не разбирате, Аврамов!… Съвсем обратното! Вие постигнахте точно това, което очаквах от вас. Макар че опитът далече не е приключен.

— Наистина не ви разбирам! — промълви объркано Аврамов.

— Колега, това е толкова просто! — обади се внезапно младежът. — Вуйчо иска да каже, че и тук става дума за взаимното заместване на структурите. А ние все още не знаем структурата на ензима, с който работим!

Сашо проговаряше за пръв път, откакто бяха влезли в дома на академика. Сега видът му бе съвсем разкаян. Аврамов отново погледна с надежда към двамата.

— Така е — кимна академикът. — Фактически нито катализаторът причинява рак, нито примесите ускоряват биохимичните реакции. И все пак се заместват. Сега вие трябва да разберете при какви условия техният организъм е склонен да прави тая фатална грешка.

— Ами, разбира се! — възкликна Аврамов. — Трябва постепенно да стегнем обръча! Докато получим оптималния резултат.

Той стана от мястото си и развълнувано тръгна из кабинета. Академикът усещаше как след временната задръжка трескаво работеше мисълта му.

— Трябва да съм бил малко смахнат! — въздъхна, горчиво Аврамов. Но това наистина беше изумително — да видиш как организмът погубва себе си.

— Фактически пак е така! — каза Урумов. — Аз не съм философ, но струва ми се, че Спиноза пръв го е формулирал: „Това, което е отвън, е и отвътре.“ А в своята статия Сашо е успял да намери само по-съвременния израз — „Тук формата е само другото лице на същността.“

— Но това не беше ли във вашата статия? — погледна го учудено Аврамов.

Младежът едва доловимо трепна. Но академикът се усети навреме.

— Тъй ли беше? — измърмори той. — Вече се обърках от толкова много приказки.

Стори му се, че външната врата се отвори, някой влезе в апартамента. Навярно и Сашо бе чул, защото попита:

— Има ли някой тук?

— Кой, освен майка ти?

И наистина Ангелина отвори процепа на вратата, погледна вътре и каза смутено:

— А, вие ли сте?… Нищо, нищо, аз само погледнах.

Гостите останаха близо час — тоя път в съвсем делова обстановка. Тяхното откритие несъмнено поставяше в нова светлина цялото посещение на Уитлоу. Имаше с какво да го изненадат. Оставаше и той да ги изненада с нещо, особено с новата свръхцентрофуга. Това щеше да улесни в огромна степен тяхната изследователска работа. Най-сетне гостите разбраха, че са прекалили, и станаха от местата си. Лицето на Аврамов бе възстановило съвсем стария си цвят, който и без това не се отличаваше с особена свежест.

— Едва сега започва интересното! — каза той, като се усмихваше.

— Най-интересното! — съгласи се Урумов.

— И науката е като футбола! — пошегува се Сашо. — Искахме да вкараме гол от офсайд… А все си е друго, като го вкараш с хубава и красива комбинация.

Като затвори вратата зад гърба си, на Урумов се стори, че чува някакъв разговор в хола. Наистина нещо бръщолевеха, но по телевизията. Ангелина се бе настанила в креслото му и гледаше разсеяно програмата. Беше съботен ден, хората гълтаха, каквото им подадеш. Урумов приседна на канапето.

— Никога не съм те питал — вие имате ли телевизор у дома?

— Разбира се, че си имаме — погледна го учудено Ангелина. — Не че ми е притрябвал, но без него моя хаймана изобщо няма да се прибира в къщи.

И понеже брат й стана и се запъти към кабинета си, тя го погледна със съжаление. В такива моменти винаги й приличаше на някакъв кротък и послушен вол, който сам навежда ожуления си врат към ярема. — Чакай, за теб съм дошла.

— Имаш нужда от нещо? — попита с надежда той.

— Не, искам да поговоря с тебе.

Имаше нещо в гласа й, което го накара да трепне. Дали пък нещо не е надушила? Мария идваше обикновено сутрин и на него му се струваше, че сестра му като някаква стара котка преприда около праговете. И напразно се въртеше, разбира се, той спокойно би могъл да остави вратата отворена. Всичко, което бяха си казали, можеше да стигне и до нейните уши. А което не бяха си казали?

Той седна отново на канапето и я погледна очаквателно. Ангелина наистина му се струваше някак особено неспокойна, като пред някакъв деликатен разговор. И неговият баща веднъж го бе изненадал така.

— Не знам, Михаиле, може да си забравил… И сигурно си забравил. Но утре е година от смъртта на жена ти.

Урумов усети как изтръпна и сякаш се вледени.

— Каква дата е утре?

— Не, няма грешка, аз точно съм проверила. Та рекох да ти кажа, ако решиш да направиш нещо.

Стори му се, че стаята изведнъж притъмня — толкова тая неочаквана новина бе нахлула като кръв в главата му.

— Какво се прави е такива случаи?

— Ами че помен на гроба.

Тя се поколеба за миг и прибави с глас, който го изненада:

— Човешко е.

— Да, разбирам — кимна той. — Но късно е вече; няма как да се разгласи.