На края на малката уличка Урумов трябваше да свие надясно, по посока на движението, да мине по първия мост вляво и тогава т обратна посока да поеме към пловдивското шосе. Реката делеше техния булевард на две еднопосочни платна. Но той веднага сви наляво, забеляза грешката си, но беше вече късно.

Срещу него се зададе открит спортен фиат, зелен като гущер, младият човек в бяло поло караше право срещу него. Урумов успя да му свирне, оня се облещи и завъртя пръсти около сляпото си око. Академикът даде вдясно до първия мост, след това вляво и благополучно излезе на вярната посока. Ръцете му леко трепереха от преживяното вълнение, но бързо се съвзе. Днешният ден е негов, през днешния ден нищо няма да му се случи, та ако ще да управлява и самолет. И все му се струваше, че кормилото му не е съвсем наред, че го тегли наляво. След това се усети, че нищо не го тегли наляво, а просто инстинктивно се плаши от високия бордюр. На широкото централно шосе това усещане бавно изчезна. Сега се чувствуваше много по-сигурен, колата се носеше като бясна с четиридесет километра в час.

— Всичко в ред ли е? — запита най-сетне Мария.

Гласът и му се стори малко глух и далечен — може би от шума на мотора. Дали бе забелязала неговото невероятно приключение? Едва ли?

— Напълно! — отвърна той с леко пресъхнало гърло. — Просто летим към целта.

Скоро свиха по отклонението за Самоков. И двамата никога не бяха ходили на язовир „Искър“. Но Урумов поне бе минавал с кола край него, Мария изобщо не го бе виждала. Сега всеки изминат километър той се чувствуваше все по-уверен в себе си. Завоите се увеличаваха, ставаха все по-остри, дефилето все по-тясно, но това не го плашеше. Неспокойната зелена стрелка на спидометъра отскачаше и до шейсетте километра. Но дори на тая шеметна скорост успяваше да размени по някоя дума със съседката си.

— Вие май не обичате да пътувате?

— Зависи — отвърна тя. — Наистина не обичам нови градове и хора. Може би не съм любопитна.

— Да, жените изобщо не са пътешественици — съгласи се Урумов. — Най-много да ги съблазниш с Париж или по-точно с парижките моди.

— Не съм и по модите.

— Имате напълно съвременен вид — каза той и заобиколи някакъв камък, паднал от стръмнините.

— Не говоря за дрехите, те не са най-важното. Но много обичам природата например. Стига да не е набъкана с хора естествено, хората развалят всичко. Когато Криста беше малка, всяка неделя я водех на Витоша. И зиме, и лете. И тя се научи да обича природата, може би повече и от мен.

— И досега ли ходите?

— Сега скучае с мен, разбира се. А не мога да тръгна сама. Тъй че доста отдавна не съм ходила. Днес за мен е един хубав празник.

— И за мен — каза той.

Можеше да си спести това глупаво откровение. Макар да не я гледаше, стори му се, че някаква сянка падна на лицето й. И побърза да каже:

— Изобщо имам слабост към реки и езера. Още от дете за мен езеро е била една от най-красивите думи… Може би защото нямаме езера около София.

— Да, наистина хубава дума — кимна тя. — „Видение край синьото езеро“. Как съм плакала на тоя блудкав филм.

— Значи, сте били малко сантиментална?

— Едва ли.

— И след тия видения да не дойдете нито веднъж на язовира — учуди се той. — Не е никак далече от София, някакви си четиридесет километра.

— Само заради автобусите — каза тя. — Никога не се качвам на трамваи и автобуси. Прилошава ми от теснотията, идва ми да закрещя. На Витоша винаги ходехме пеша — на отиване и на връщане. Христина просто е плакала в ръцете ми.

„Ето значи на кого прилича момичето. И защо е избягала панически от операционната зала. Просто не е имала нерви.“

— Аз знам какво си помислихте — каза тя.

— Какво? — запита той.

— Ами туй, че Тинка прилича на мене.

За пръв път, откакто бяха тръгнали, Урумов отмести поглед от пътя и я погледна учудено.

— Точно тъй! — призна си той. — Поразен съм наистина.

— А сега ще си помислите, че съм чувствителна като нея.

— Вече си го помислих!

— Не приличам на Христина — каза тя. — Нито съм толкова чувствителна, нито толкова слаба… Нито пък тя има моя — как да го нарека — моя усет за хората. Навярно тя никога не се замисля дълбоко за тях.

— А как си обяснявате това?

— Не знам, трудно е… Но аз малко съм общувала с хора, почти винаги съм живяла сама… И просто съм свикнала да се питам — какво мислят сега за мен?… От страх да не мислят нещо неприятно, разбира се. Сигурно съм била доста мнителна. Или честолюбива.

— Не приличате нито на едното, нито на другото.

— Може би. Жените от нашето поколение са възпитани в свободолюбив дух. Като момиче четях Стриндберг, Ибсен, Зудерман… Чели ли сте „Котешката пътека“?

— Не, наистина.

— Няма значение… Не че е някакъв особен роман. Исках да ви кажа, че съм обичала силни и свободни женски образи. Тогава такава беше модата…

Тя млъкна уплашена, че е прекалила. Навярно през целил си живот само на него бе разказвала за себе си, дори не и на своя избягал мъж. И все още не знаеше, че това е най-голямата и дълбока радост на всяка дружба — да можеш да говориш свободно за себе си и да обсъждаш себе си. Пред друг. Най-хубавият начин да осъзнаеш себе си. Защото съвсем не е все едно да мислиш нещо и да го кажеш.

След малко излязоха на високото плато при язовирната стена. Пред тях спокоен и гладък се простираше язовирът, до най-далечните брегове, които едва се синееха е ранната лятна омара. По чистата му повърхност с пределна яснота се отразяваха небето, стръмните брегове, облаците, всяко дърво поотделно. Дори чайките летяха я два образа и когато се докосваха до водната повърхност, сякаш се целуваха. След това колата отмина и навлезе в рядка, белоствола гора, така свежо зелена, сякаш листата се разтваряха пред очите им. Урумов, очарован, намали хода. Една яребица прекоси пред очите им шосето, сподирена от своите пухкави бебета. Внезапно Урумов видя някакъв черен път, който свиваше вляво, и Тръгна по него. Сега пътуваха през ниска борова горичка, толкова гъста, че дари една коза трудно би се провряла. Когато и тя оредя, пъхна колата в някакво зелено тунелче и спря.

След десетина крачки излязоха съвсем на открито. Тук езерото не беше много широко и отново в гладката му повърхност се оглеждаха брегове и облаци. Струваше им се, че се намират в самата сърцевина на някакъв фантастичен свят, който се състоеше от две съвършено еднакви половини. Те приседнаха, Тревата бе суха, брегът много стръмен, така че не се виждаше дори водната линия. Дълго мълчаха, без да се чувствуват неудобно. Най-сетне Мария първа се обади:

— Както чух, били сте пред прага на много голямо откритие… На велико откритие, както скромно се изрази моята дъщеря.

— Не е вярно, за съжаление — каза Урумов. — Може да има недописани книги или недовършени симфонии. Но не може да има недооткрити открития. Или има откритие, или няма — средни положения в науката не се зачитат.

— Прекалено сте скромен.

— Надали… Пък и според моя племенник прекалената скромност в науката е порок.

— Предполагам, че не страда от такива пороци — каза Мария.

— Не, наистина… Като всеки прекалено здравомислещ човек. И трябва да ви кажа откровено, че той направи в тая област първата сериозна крачка.

Мария го изгледа недоверчиво.

— На тая възраст?

— Тъкмо сега идеите кипят най бурно! — отвърна той.

— Идеите са хубаво нещо! — каза тя. — А в какво се състоят вашите идеи? Ако не е някаква тайна, разбира се.

Урумов се замисли.

— Не е толкова лесно да се обясни с няколко думи — каза той. — Знаете ли какво е катализатор?

— Има си хас! — тя се засмя. — Ами аз съм била учителка. Катализаторите са химически вещества, които вземат участие в ускоряването и забавянето на химическите процеси, без да участвуват активно в тях.

— Е, това е вече друга работа! каза Урумов доволен. — И все пак по-добре е да си послужа с пример. Аз съм възрастен човек, живея сам. Моята сестра, да речем, си наумява, че тая работа не бива да продължава така. Сам човек трудно живее, пък защо трябва да ми слугува, като друг може да свърши тая работа. И решава да организира вечеря?