В Карлово те малко трудничко намериха старата Дражева. Хората не я познаваха, макар че знаеха рода им. Но с питане всичко се намира, дори скрито имане. Но колкото приближаваха нейния дом, толкова Криста ставаше все по-неспокойна, докато най-сетне каза:

— Страх ме е!

— А, не, моля ти се, няма да си играеш с мене! Вече сме дошли.

— Е, хубаво де, дошли сме! — каза припряно момичето. — Но какво да правя, страх ме е.

Баба й живееше в истинска, стара карловска къща, навярно реставрирана, защото носеше малък тенекиен надпис: „Архитектурен паметник“. И дворът бе истински карловски, архитектът бе пуснал през него бистра, планинска вода, която бълбукаше в естественото си коритце. И понеже се напояваше, бе потънал целият в чемерика и пирен, в троскот и папрати. По лицевата страна на къщата пълзеше повет, цъфтяха грамофончета, свили в тоя час на деня деликатните си цветчета. В сянката на старите кипариси, които растяха на завет до оградата, имаше малка пейка от олющени клонки на явор, толкова стара и излъскана от сядане, че бе заприличала на алуминиева. Точно там седеше старата жена, малката й главица бе забрадена в черна, копринена шамия. И самата тя бе дребна, костелива, със сухо, мрачно лице, черно и грапаво като кората на кипарисите. Криста се сепна уплашена. Нима това бе останало от красивата възрастна жена, която бе ридала и целувала ръцете й? Може би е станала някаква грешка! Тая приличаше по-скоро на мумия, зъл, мрачен огън светеше в дълбоко вдлъбнатите й очи. Като ги видя, тя внезапно се изправи и изграка кресливо:

— Казах ви вече!… Нямам, не давам!…

Навярно се беше припознала в някого, защото все още ги гледаше с ненавист. Малката й суха брадичка неудържимо трепереше.

— Ние сме други, лельо Сийо — каза меко Юлияна.

— Които и да сте — вече съм казала!… Не давам под наем.

Юлияна започна да се гневи вътрешно.

— Лельо Сийо, аз съм сестра на снаха ти… Знаем се с тебе. А това момиче е твойта внучка, Христинка.

Криста едва не побягна, така се изплаши. Старата впери поглед във внучката си. В угасналите й очи като че ли се появи нещо — някакъв спомен може би, някаква едва блещукаща надеждица. Криста виждаше как немощно се бори тя с мъката и тъмата, как погледът и бързо угасна. И отново стана, ако не зъл, поне равнодушен.

— Вие ли сте? — каза тя. — Ами седнете.

И тя им направи място до себе си на пейката.

Юлияна седна от лявата й страна, очевидно Криста трябваше да мине от дясната, но тя предпазливо седна до леля си. Старата жена наведе глава, сега поне не виждаха пустите й очи.

— По какъв случай? — запита тя глухо.

— Ами минавахме оттука, та рекохме да те видим. Пък и ти да си видиш внучката, да знаеш, че не си самичка на тоя свят.

— Всички сме сами на тоя свят! — каза тихо бабата. — Сами и сироти.

Изглежда, че пак се бе запалила някаква светлинка в нея, гласът й прозвуча съвсем човешки, И отново, тоя път плачливо, се разтрепера сухата й брадица.

— Тъй е — каза меко Юлияна.

— А Христинка съм виждала много пъти, докато живеех в София. Пък и тя ме е виждала веднъж, но надали помни.

— Помня — каза тихо момичето.

— А помниш ли, че избяга? — попита тя и в гласа й като че ли отново се мярна злина.

— И това помня — Ами аз… аз се уплаших. И отде да знам, че съм имала баба?

— Виждаш ли? Майка ти е виновна за всичко! — отвърна с ненавист старата. — Тя и сина ми прокуди…

— Не бива да говориш тъй — каза умолително момичето. — Защо да го прокуди? Да не мислиш, че й е било лесно?… Да остане сама, с малко дете на ръце?

— А защо сама? Мене потърси ли ме?… Даже не ти е казала, че имаш баба на тоя свят.

— Ами че аз бях много малка тогава.

— И после как разбра?

— Каза ми преди време.

Старата замълча. Всички дълго мълчаха и слушаха как водата тихо бълбука в каменното си корито, А чемериката издаваше зла, отровна миризма, кипарисът едва чуто поскърцваше с престарелите си кости. Беше даже малко страшничко в тоя безлюден, слънчев двор, в който сякаш не кацаха никакви птици. Най-сетне старата отново се обади:

— Татко ти пише ли ти?

— Не ми пише.

— Мислех, че поне на тебе се обажда — отвърна тя с гаснещ глас. — Знаеш ли поне къде е?

— Не знам.

Те поговориха още малко, гласът й ставаше все поуморен и кух. На края съвсем млъкна. Помълчаха тъй десетина минути, докато Криста съвсем се притесни, после си тръгнаха. Криста знаеше, че на сбогуване трябва да й целуне ръка, но не го направи. Доста суха и страшничка беше тая ръка, но я спря не ръката, а нейният равнодушен поглед. Като излязоха навън, Криста се разплака. И леля й изглеждаше доста разстроена, за какво им бе притрябвало това глупаво и безсмислено посещение.

— Хайде, не плачи! — каза тя. — Не плачи, за да не почна и аз.

— А тя защо не ме обича? — обади се момичето.

— Ти обичаш ли я?

— Ами аз съм най-невинна в тая история!… И най-пострадала!

— Знаеш ли, че почваш да ставаш нахална! — вече съвсем изтрезняла се обади Юлияна. — Най-пострадала е майка му… Не виждаш ли на какво е заприличала?

Криста бързо се успокои, дори похапна с добър апетит в местния „Балкантурист“. Ресторантът бе пълен със съветски туристи, узбеки или таджики, тихи и чинни като в девически пансион. Прислужваха им кривокраки и космати момичета, дошли от бедните села наоколо, гледаха ги малко накриво. Нямаха никаква полза от тях, всичко се плащаше по сметка, тия от свободните маси все щяха да съберат някой и друг лев. Докато чакаха своята манастирска чорба, Криста съвсем се успокои. И внезапно каза:

— Утре се връщам!… Нещастната ми майчица сигурно ужасно скучае сама. Тя не е свикнала.

Беше понеделник и точно по това време майка й дъвчеше разсеяно в кухничката зле подгрята юфка със сирене. Лицето й беше много умислено. Всичко можеше да се каже за нея, само не, че скучае. Мислите й бяха много горчиви, по-горчиви и от най-загорялото ядене. Не, не скучаеше бедната й майчица, друга по-тежка мъка лежеше на сърцето й.

— Добре — каза леля й. — Утре ще те закарам.

— Мога и сама… С влака.

— Дума да не става! — каза уплашено леля й. — Трябва да те предам жива в ръцете й… Иначе по-добре да ме няма.

Обядваха и излязоха. Дори тук, в тясната долина, притисната между усоите на две планини, денят беше много задушен. Като влязоха в колата, кормилото опари ръката на Юлияна като гореща ютия.

— Ама пък време за пътуване! — измърмори недоволно тя.

— Няма ли наблизо плаж?

— Плажове има, но костюми нямаме… Тъй че напред!

Отвориха всички прозорци, задни и предни, и потеглиха, Когато излязоха от града, силното въздушно течение веднага ги охлади. Но маранята трепкаше като жива над нивите, житата прегаряха. Миришеше силно на лавандула, смесена с по-далечния дъх на мента. Хубав, силен, зашеметителен аромат, от който леко й прилоша, както от ментовката във „Варшава“. След десетина минути колата се гмурна в дълбоките сенки на калоферските височини. Шосето тук бе най-стръмно и с най-много остри завои. Но Юлияна караше предпазливо, държеше се плътно до дясната канавка. Пък и имаше защо, от завоите изскачаха от време на време празни самосвали, които караха чакъл от Стряма за някакъв строеж.

Минаха през Калофер, съвсем безлюден в горещия ранен следобед. Само някаква сляпа бабичка потракваше с патерицата си по пустата улица. Излязоха от града. На разклона за гарата имаше бензиностанция, Юлияна погледна танка.

— Не е лошо да налея малко бензин — каза тя.

Бензин имаха да стигнат спокойно оттатък Казанлък. Но щом има удобна бензиностанция на самия път — защо да не налеят?

— Добре, лельо — отвърна разсеяно момичето.

И тия небрежни думи решиха съдбата на всички.

Като приближи бензиностанцията, Юлияна съвсем намали. Там вече бе спрял автовлак с две ремаркета, който гълташе така алчно бензин, че чак се задавяше. Трябваше да се прилепи отзад на опашката. Но каква опашка е това — само автовлакът, ремаркетата не пият бензин, Ръкохватката, пъхната в резервоара, задавено бучеше и хъркаше, бензинът щедро се лееше, Момичето от „Петрол“ дремеше наблизо, отворило в жегата месестите си устни, чакаше автоматът да щракне. Когато новата кола спря отзад, тя бавно се запъти към нея.