— Аз съм си откъснала по едничко от всеки вид — каза тя. — Искаш ли да ги видиш? Това, червеничкото, е омайниче. Как хубаво са го измислили, нали? Омайниче, омайниче, омайниче! — тя го гледаше и се усмихваше. — Да те омае, да те омае, да те омае.

— Ти омагьосваш ли мс?

— Вече те омагьосах… Това, жълтичкото, е лютиче, искаш ли да го близнеш? А това е незабравчица.

Той я гледаше разочарован.

— Това ли е незабравка?… Ама пък невзрачно цвете!

— Цветенце — каза тя. — Много е хубаво.

— За теб всичко е хубаво.

— Всичко, което расте, е хубаво… Можеш ли да си представиш свят без цветя?

Можеше да си го представи, разбира се, но не посмя да и го каже. Никога през живота си не бе купил стръкче цвете.

— И без трева? — питаше тя.

— Виж — за тревата си права — отвърна той. — Не е въпросът какво ще пасат кравите, а къде ще се играят футболните мачове.

— Да пукнат тия типове — каза тя, — които използуват тревата, за да се ритат по нея. Изобщо не ми разваляй настроението. Ето виж — това е иглика. А пък това носи смешното име силиврек… Ти например си силиврек.

— Мерси — каза той.

— Защо?… Та то е доста интересно и рядко растение. Дори не знаех, че вирее из Витоша.

— Ами ти си цяла ботаническа енциклопедия — каза той учуден. — А не литературна, както си мислех. Знаеш ли случайно какво е анапест?

— Аз знам, но ти не знаеш. Ами аз просто обичам цветята, това е всичко.

— От цялата флора най-много обичам леща — каза той. — И донякъде млада бакла.

Тя стана и отново забърза по пътечката. И той тръгна след нея, като гледаше зелените петна на коленете си. Как ги бе сътворил, като не си спомняше да е коленичил пред нея. Бяха разменили досега само няколко целувки, доста кратки и малко уплашени от нейна страна. Това бързоного момиче май че нямаше някакъв особен вкус към целувките. Като че ли всичко му беше на шега. Не я бе видял ни веднъж умислена или замечтана. А той се притесняваше вътрешно, все му се струваше, че е влюбен. Доста отдавна не го бяха сполитали такива особени състояния.

И сега не разбираше как точно е станало това. И главно — кога се е случило. Може би в оная паметна утрин, когато четиримата закусваха шкембе чорба в „Шумако“. Но в ресторанта не се бе случило нищо особено. Тя просто си кусаше от чорбата, леко посолена с червен пипер, ядеше мълчаливо, дори не го поглеждаше. Но тогава това нито го дразнеше, нито му бе неприятно. И той можеше свободно да си я гледа, все едно че бе нарисувана. Лицето й бе необикновено свежо и чисто, кожата малко бледа, тъмните тънки вежди придаваха някакво особено изящество на целия му овал. Той смътно усещаше, че в нея има скрит някакъв особен чар, нещо повече от обикновената видимост. След това си отидоха всеки по своята работа — тя у дома си, той в университетската библиотека. Но през целия ден тя стоя скрита зад мислите му, понякога я допускаше неохотно да се настани в натежалата му глава. И колко беше трудно да я върне обратно в това тайнствено и мистично нещо, което някои — според него глупци — наричат подсъзнание. Всъщност всичко е съзнание и всичко е подсъзнание, зависи каква врата ще отвориш. Той се опита да я заключи зад една от тях, тъй както трябваше да попрочете нещо за оная проклета статия. Но тя вдигаше досаден шум зад тая врата, дращеше там с нокти или си тананикаше, подритваше някакви вещи. Нищо не излезе от четенето, той си отиде по никое време, пи бира с един приятел при „Шапките“, после обядва и се прибра у дома. Спеше му се, бе спал само няколко часа през нощта.

Когато се събуди, тя безцеремонно се бе настанила в мислите му. Кой знае как, си бе отворила сама заключената врата. Това никак не му харесваше, защото имаше да пише важна статия. А влюбеният е неспособен за каквато и да е сериозна работа, кажи-речи, като пияния. Но пияният поне гълта ром, вино или ментовка, а влюбеният какво? Вежди, брадички, кичурче коса над челото — всякакви глупости. И защо изведнъж започва да си въобразява, че това момиче е съвсем различно? Та нали и то като всички други си купува хигиенни превръзки от аптеката? Мъчеше се да се залъже с някакви подобни аргументи, но напразно.

Два дни Сашо ходи из града с объркана глава, сякаш му бяха откраднали форд таунуса. На втората вечер се отби във „Варшава“, но там нямаше никой. Ходи още две вечери, но едва на третата ги намери двечките с Донка да си пият кафето и да се хилят на някакъв тъп виц. Сашо седна при тях, но Криста ни го погледна, нито му се зарадва. На всичко отгоре Донка съвсем го размаза.

— А ти защо не ми се обади по телефона? — запита тя, безцеремонно. — Нали обеща?

— Изгубих ти номера.

За щастие скоро Донка си отиде — имала бридж-парти. Но Криста остана, макар все тъй равнодушна и далечна. Така започнаха работите, а ето че сега тя бързаше пред него с босите си крачка. Дълбоко в себе си той го бе очаквал. Но не бе очаквал, разбира се, още през първите дни да го помъкне по Витоша. Имаха си такава хубава вила на разположение, какво повече им трябваше? Беше странно момиче, наистина не приличаше на другите. Ето че спря и след малко му домъкна с възбудено лице някакъв огромен бръмбар, който настървено го заплашваше с яките си рачешки щипци. Такива работи другите момичета не вършеха. Другите да му донесат най-много някоя грамофонна плоча или тенекиена кутия с английски бонбони.

— Това е бръмбар рогач! — каза тя.

— Мерси — каза той, — точно такъв ми трябваше.

Избухна кратък спор — как да се върнат, с лифта или пеша. А както е известно, в тия първи схватки винаги побеждава жената. Тя му разказа как една вечер лифтът се повредил и спрял. В една от кабинките имало някаква двойка младоженци. Цялата нощ те се карали кой е виновен за тая неприятна авантюра, а на другия ден и двамата подали заявление за развод. Но слизането по преките пътеки му се стори цяла вечност. Когато най-сетне се смъкнаха как да е до „Бялата вода“, той я гледаше едва ли не кръвожадно. Ризата бе залепена за гърба му, цялата любов бе отлетяла.

— Имаш късмет, че не сме младоженци! — заяви той със спотаена ярост. — Иначе още утре щях да подам две заявления за развод.

— Много важно! — вдигна тя безразлично раменете си.

„Ах, момиченце, момиченце, ще патиш някой ден за тия хватки!“ — помнели той ядосано.

Но след като изпи една хубава чашка бира, той съвсем се успокои. Беше така приятно край голата олющена маса без покривка, под сянката на дърветата. Почивката май че е по-приятна и от любовта, няма нищо по-хубаво от почивката — мислеше той. Да, но за да има почивка, все пак трябва да има умора. Знае си работата малката. Всичко очакваше той от Криста, само не да бъде почитателка на природата. Май че вече нямаме такива момичета по света. И хипитата, дето са хипита, и те предпочитат да се излежават на Пикадили съркъс или по коравите стъпала на Пиаца ди Венеция.

— Имам една интересна идея — каза той. — Да хапнем ли по едни кюфтета?

— Това не са никакви кюфтета — отвърна тя. — Това са препечени ластици.

— Тук друго няма… Кюфтето си е кюфте.

В края на краищата всички кюфтета са еднакви — мислеше той. Казват, че ги правели в някакви си тражорни, както се правят всички други боклуци. Това е съвременният свят. Гастрономията надали е признак на висока духовна култура, днешният човек не живее със стомаха си. Пък и не е възможно. Не може за всички да има шарени селски пилета, щеш не щеш, трябва да се тъпчеш с бройлери.

— Знаеш ли какво? — каза тя оживено. — Ще си направим шишове.

— Тая работа не е толкова проста — отвърна той колебливо.

— Много е проста — каза тя. — Парчетата месо се нанизват на една клечка — искам да кажа на една пръчка — и се пекат. Това е всичко.

— Но за тая цел трябва да се напали огън.

— Да, на двора.

— Ти си луда! — каза той. — А как да обясня на вуйчо защо съм палил огън на двора му.

— Ами ще му кажеш, че сме си играли на човекоядци.

— Дума да не става! — отвърна решително той.