— Господин професоре, вие май че не вярвате в чудеса — каза тя. — И затова не вярвате и на детелината!

— А според вас какво значи чудо — запита той. — Нещо невероятно и свръхестествено?

— А защо не? Нима природата не е свръхестествена?

— Самото й име подсказва, че е най-естественото от всички естествени неща.

— Дори да е така! И все пак не може без чудеса, господин професоре, както не може и без надежди.

— А аз мога и без надежди, и без чудеса.

— Не, не вярвам! — отвърна тя. — Кажете ми, твърдо и безпрекословно ли вярвате, че някой ден ще умрете?

— А как иначе? — учуди се той.

— Съмнявам се! Вие естествено знаете, че ще умрете… И все пак не вярвате, в дъното на душата си, искам да кажа. Никой не вярва. Пък и аз не вярвам. Как така изведнъж светът ще остане без мен? Това абсолютно не е възможно! — завърши тя със съвсем сериозен глас.

Той едва забележимо се усмихна.

— Що се отнася до вас — непременно сте права. И на мен ми е трудно да си представя светът без вас.

— Аз не се шегувам.

— Знам — каза той.

В тоя миг дойде келнерът и им поднесе листа. Ирена веднага пъхна носа си в неговите гланцирани страници, може би беше мъничко късогледа.

— Наистина ли имате това — попита тя едва ли не възбудено. — Супа от опашки на раци?

— Да, госпожо! — отвърна с достойнство келнерът.

— По холандски?

— Да, госпожо.

— И вие твърдите, че на света не стават чудеса? — обърна се тя към академика. — Има чудеса, разбира се!

Късно следобед те разгледаха старините на града. Но оживлението на Ирена да му разкаже хубавите стари легенди, свързани още с борбата срещу турските нашественици, не срещна кой знае какво съчувствие. Академикът слушаше невнимателно, погледът му се рееше в далечината, където нямаше нищо освен няколко бели крави на едри черни петна. Кравите си пасяха спокойно и делово и това му се струваше много по-интересно от крепостните стени, по които преди много векове бе дрънчало оръжието. Доста отдавна тон бе загубил всякакъв интерес към вещите, които, го окръжаваха, дори към красивите и изящни вещи. Топа бяха вече неща от друг свят, от който бавно се оттегляше. Той инстинктивно чувствуваше, че трябва Да скъса всички връзки с тях, ако иска да изчезне без болка.

— На вас май че не ви е интересно — обади се най-сетне огорчено Ирена.

— Не ми е интересно! — призна си той.

— Ами тогава да отидем да вечеряме.

Вечеряха в една от старинните винарски изби па града. Вътре беше много хладно, миришеше силно на бъчви, оцет и стеаринови свещи, които мигаха с бледа светлина в полумрака на помещението. Първото нещо, което видяха, бе някакъв исполин с бял колосан нагръдник под коприната на реверите и с още по-бяла коса. Както трябваше да се очаква, в ръката си държеше голям стакан с тъмно вино, което тъкмо оглеждаше на слабата светлина. Още трима души имаше на масата, старинна и яка като самия него, но те просто не се забелязваха.

— Това е лорд Уелч — каза тихо Ирена.

— Кой Уелч, философът?

— Той същият… Казват, че пиел по половин бъчва на ден.

Тъкмо се готвеха да подминат масата, и от нея стана някакъв невзрачен млад човек с оредели зъби.

— Ако искате, заповядайте на нашата маса — покани ги той. — Тъкмо ще си правим компания.

Ирена погледна колебливо към академика — предложението явно не я въодушеви.

— Нямам нищо против — отвърна Урумов. Уелч си е Уелч…

Те тръгнаха към масата, Ирена запита тихо на унгарски:

— Вярно ли е, че налита?

— Като носорог — отвърна нехайно младежът с лошите зъби.

— Затова ли ме покани?… За да му завъртя тука някои плесник?

— Ако го направиш — роб ще ти стана! — заяви въодушевено младежът. — За цял живот!

Когато ги представиха, Уелч стана прав, леко изпъчил мощните си гърди. Изглеждаше напомпан като автомобилна гума, главно със самочувствие. Това не подхождаше много на титлата му, освен ако я бе получил съвсем наскоро. Другият от възрастните мъже се оказа някакъв световен нумизматик, швед по народност. Тая професия му подхождаше, мършавият му профил като че ли бе изрязан върху стара римска монета.

— Знаете ли, госпожо, че приличате ужасно на третата ми жена — каза Уелч, като оглеждаше доста безцеремонно Ирена.

— Чудесно! — отвърна Ирена. — Да се смятам ли в безопасност?

— Напълно! — каза философът с известна горчивина. — Тя беше испанка. И се разделихме, когато счупи в главата ми една китайска фарфорова ваза от деветия век.

— А главата ви? — полюбопитствува нумизматикът.

— Главата — нищо! Но вазата струваше няколко хиляди лири, честна дума ви казвам. А стана просто на прах.

— Това се казва глава! — измърмори с уважение нумизматикът.

— А вашият рекорд какъв е?

Нумизматикът се замисли.

— Преди двайсет години на киевската аерогара — каза той. — Пробих с главата си стъклената врата на бюфета.

— Никак не е лошо! — кимна съчувствено Уелч. — Руската водка е много опасно питие, особено ако не си свикнал с нея.

— Да, направо я подцених — съгласи се нумизматикът.

И за да не стане някаква грешка, двете светила сега смучеха „бича кръв“, силно, тъмно вино, малко сладко на вкус, като че ли специално създадено за студенокръвни северняци. Ядоха млади петлета с гарнитура от задушени картофи, поляха ги изобилно с виното, разговорът се повиши с цяла октава. След премеждието си с токайското вино академикът пиеше много внимателно, опитваше само по глътка. Но и това не се оказа съвсем безопасно, той неусетно се вмъкна в общия разговор.

— Господин Уелч, скоро четох вашата последна книга „Интуиция и познание“.

— Да, да! — засмя се философът. — Знам какво ще ми кажете — субективизъм!

— Ами няма да ви го кажа, щом си го знаете… Но книгата ви е интересна и остроумна.

— Приятно ми е да го чуя от вас… Вие марксист ли сте?

— Нямам нададен диплом… Но мисля, че…

— Да, ясно!… А какво не й харесвате?

— Как да ви кажа — запъна се леко академикът. — Вие май сте забравили да обясните какво всъщност е интуиция.

— Това никой не може да обясни — отвърна с достойнство философът. — Но, общо взето, означава усет към истина.

— А имахте ли тоя усет, когато се оженихте за испанката?

— Да, разбира се! И си бях застраховал вазата.

— Поздравявам ви! — каза академикът. — Тогава имате право да боравите с това понятие.

Към единайсет часа нумизматикът бе станал прав и държеше някакъв неразбран тост за монетите като средство за дружба и братство между народите. Уелч бе преминал на коняк и го гълташе на такива леки и спокойни глътки, сякаш все още пиеше вино. Някъде по залите свиреше оркестър, а цигареният дим бе станал толкова гъст, че дори свещите започнаха да мигат. Бичата кръв се бе оказала по-опасна от токайското, академикът усещаше, че трябва веднага да стане.

— Ирена, не е ли по-хубаво да си вървим? — запита той неуверено.

— Да, разбира се. Макар че тоя път, господин професоре, вие май добре се забавлявахте.

— Така ли ви се стори?

— Поне така ми се иска да бъде.

— Ами вие наистина сте прекалено добра — каза академикът. — Аз просто бях забравил, че има и такива хора по земята.

След малко те се измъкнаха почти незабелязано от развеселената компания. Но обратният път беше много по-труден — трябваше да изкачи няколко десетки стъпала едва ли не с обувки от скафандър — така тежеха краката му. Когато най-сетне излязоха на тъмната ветровита улица, той безпомощно се облегна на стената. Ирена го погледна загрижено.

— Лошо ли ви е?

— Не е от виното — отвърна той задъхано. — От старостта е…

— Може би малко прекалихме?

— Малко ли? Та аз тука съвършено се пропих.

— Мога ли да ви хвана под ръка? — запита Ирена. — Така по-лесно ще стигнем.

Тя го хвана подръка и го поведе като дете по тъмната улица. Все тъй духаше вятър, упорит н прохладен, но той не усещаше нищо, освен силната топла ръка и от време на време докосването на коравото й бедро до крака си. Това внезапно усещане като че ли го зашемети по-силно от виното. Съвсем, съвсем беше забравил какво значи докосването на топла женска ръка. Тоя спомен се бе заличил дори от паметта му — така дълго и така упорито го бе пъдил. Но сега виното сякаш бе разхлабило всички вътрешни връзки, той вече не можеше да се контролира. Чувствуваше се развълнуван и подтиснат в същото време, искаше да измъкне ръката си, а нямаше сили. След това се отпусна и се остави да бъде воден все тъй леко зашеметен от виното и вълнението, от горчивото усещане за безвъзвратност.