И той си мислеше — кога за последен път бе вървял така по някоя тъмна улица с жена до себе си, жена, която да го докосва с топлината си? Не помнеше, навярно преди десетилетия. Никога не бе ходил с нея подръка, дори и в дните и нощите, когато още не бяха женени. Тя го подтискаше с ръста си, с красотата си, с неподвижното си лице. С вродената си чувствителност той усещаше, че ще изглежда смешен, ако се долепи като полип до тая царствено крачеща лъвица. За него казваха, че е хубав, интелигентен, добре облечен млад мъж. Никоя жена в целия град нямаше да се стеснява да тръгне подръка с него — той имаше и много хубаво име на всичко отгоре. Никога никакъв Урумов не се бе излагал с нищо пред очите на хората. Те го търсеха, но той странеше от тях, без да влага в това никакъв умисъл. Но от жена си наистина се стесняваше дори когато бяха свикнали помежду си като стари приятели.

Дори не усети кога са пристигнали — толкова кратък му се стори пътят. Все още се чувствуваше леко зашеметен, кръвта едва доловимо пулсираше в слепите му очи. Бяха ли говорили нещо по пътя? Надали!… Не, не — май че се бе пошегувал нещо с философа. И се бе изплашил в тоя миг да не пусне ръката му и след това бе мълчал до края. И тя мълчеше, но го доведе като дете. И едва в хола пусна ръката му, той се запъти като замаян към стълбите.

— По-добре с асансьора, господин професоре — каза тя.

— Да, да — измънка той. Естествено, с асансьора. Те стояха един срещу друг в тясната овехтяла кабинка, тя все още го заливаше с нежната си и силна топлина, усмихваше му се с добра насърчителна усмивка. Макар да живееше два етажа по-горе, тя слезе на неговия.

— Благодаря ви, Ирена — каза той със съвсем трезвен и ясен глас. — Много съм ви признателен.

— Лека нощ, господин професоре — отвърна тя.

Той тръгна към стаята си, но не усети зад гърба си ни най-малко движение. Когато се обърна, тя все още стоеше права до вратата на асансьора.

— Защо не тръгвате?

Тя усети, че е прекалила, но отвърна непринудено:

— Аз отговарям за вас, господин професоре.

Той положи огромни усилия да улучи още от първия път ключалката. И успя как да е на втория. Махна с ръка на Ирена и влезе в стаята си. Полюшнати от течението, тюлените завеси се разлюляха като криле и затихнаха. Трудно му беше да се съблече, но знаеше, че не бива да се предава. Никога за нищо не се бе предавал, винаги се бе съпротивявал докрай. Освен срещу нея, естествено, през тая врата той бе преминал като осъден.

Академикът лежеше в чистото бяло легло, с бели изстинали ръце, положени върху завивката. Завесите се бяха укротили съвсем, зад тях се виждаше само късче небе, пресечено от озарения ръб на някакъв стръмен покрив. Да, всичко, съвсем всичко в тия няколко щастливи месеца се бе оказало само една хладна, добре пресметната лъжа. И все пак не можеше да я обвини в нищо. Тя не бе го лъгала с думи и никога за нищо не му се бе натрапвала. Тя не бе поискала нищо от него, не му бе направила никакви намеци. Той можеше да си отиде, когато поиска, защото сам нищо не бе обещал. Беше сигурен, че няма да му каже нито думичка, ще си остане все тъй спокойно и далечно усмихната. Но той не си отиде.

Много добре си спомняше това навъсено ноемврийско утро, когато се венчаха. Предният ден бе топъл, с кристално ясен въздух. Витоша сякаш се бе надвесила над самия град със синия си гранитен корпус. Но като се събуди сутринта, небето бе ниско и сиво, по улиците бе навалял слаб сняг. Като тръгнаха към църквата, срещнаха коминочистач и всички се засмяха — щастие. Всички освен стария Урумов, който крачеше затворен в себе си, нахлупил ниско своята овехтяла касторена шапка. В църквата имаше малко хора, повечето нейни роднини — млади жени с бели ръкавици, няколко бабички с омачкани кадифени шапки, офицери в парадни мундири, които гледаха презрително слабичкия висок младоженец, доста бледен в черния си официален костюм. Но младоженката бе спокойна и сдържана, както винаги с бяло, гипсово лице, което не издаваше никакви чувства. „Да!“ — каза тя на свещеника с висок, ясен, безизразен глас. Те се целунаха — пръстите на ръцете й бяха много студени, но той с учудване усети нейния бърз, неспокоен пулс. Тя се вълнуваше с такава сила, с каквато се и владееше. И той никога през живота си не разбра кое е истина в нея и кое преструвка, коя страст бе жива, коя навеки угаснала. Само когато файтонът със звън ги понесе към техния дом, тя опря бузата си в рамото му и се усмихна — като че ли единствената топла и човешка усмивка през целия им живот. И едва тогава той разбра, че всъщност тя му е признателна и тая признателност няма да изветрее бързо и леко като чаша евтин коняк.

През първата брачна нощ тя се съблече пред него без никакъв трепет. Стаята бе тъмна, отвън светеха само меките отражения на снега от близките покриви. Целият дом бе потънал в мрак и глухота, сякаш в него от десетилетия не бяха живели никакви хора. Съблече се и остана съвсем гола пред него, неподвижна и безсрамна. Всичко бе очаквал да види той, но не и тая съвършена мраморна красота. И може би нямаше да повярва, че е жив човек, ако не блестяха очите й, ако не усещаше в мрака нейното бързо, нетърпеливо дишане.

Когато я докосна с пръсти, зъбите му едва не изчаткаха от вълнение. Трябваше дълго да лежат един до друг, докато се успокои. Но тя го разбра, тя не бързаше. Тя просто чакаше, едра и силна, мускулите й бяха като напрегнати пружини от жаждата. Но сега той не мислеше за нея, той мислеше за момичето от кабинета на баща си. Това го успокои, той протегна ръка към нея. Кожата й бе много по-гладка, отколкото бе очаквал, но тялото кораво и силно. И той просто сграбчи това силно тяло и се опита да го притисне до себе си без никакво чувство за притежание и победа. Това за миг едва ли не го охлади, но кожата й бе много спокойна и мека, пръстите ласкави. Той се поотпусна и тогава тя го погълна така, както змията поглъща жаба — бавно, конвулсивно, с малки сладострастни почивки.

И това остана завинаги между тях — те не се любеха, тя чисто и просто го поглъщаше, когато той й бе нужен. Може би й бе нужен всеки ден и всеки час, но тя бе разумна, умееше да се владее. Тя не го насилваше, тя просто го чакаше като голяма спокойна котка пред дупчицата на пода и не си играеше с него, дори не си даваше труд да го сдъвче, чисто и просто го поглъщаше и оставаше след това просната, сита и самотна в грамадното си легло.

Скоро той разбра, че тя никога не го бе обичала. Навярно не беше виновна за това, може би изобщо не умееше да обича. Тя умееше само да гълта с невинността и естествеността на змията. И тя гълташе не само него, гълташе всичко негово, без да бърза и без да бъде нахална. И някак по своему бе признателна — грижеше се за него, както можеше, не му изневеряваше.

Тъй изминаха десетина години. Но след всяка година нейната равна неугасима страст започна да му става все по-ненавистна и противна. Поне в душата му, поне в спомените от нощите. Иначе се оставяше покорно да бъде завладян от това силно тяло, което ставаше все по-едро и по-алчно. Но докато неговото собствено тяло се задъхваше и чезнеше, душата му все повече се затваряше в яка черупка. И той търсеше спасение и почивка от нея чак в чужбина — там вече го познаваха и търсеха. А след това избухна войната, а той знаеше, че няма да отиде в Германия, каквото и да се случи. Така остана в собствения си капан, в големия стар дом, в който баща му тихо гаснеше. След неговия брак те се бяха отчуждили съвсем, сякаш живееха в различни къщи. Но все по-често до него пристигаха пристъпите на неосъзната вина, болезнена и натрапчива. Той знаеше, че не трябва да изоставя баща си, но не виждаше и пътищата, по които би могъл да се приближи до него.

И точно тогава Урумов разбра, че Наталия е започнала да му изневерява. Това той видя с очите си, макар и съвсем случайно. Беше обикновен делничен ден, той се качи на „четворката“, за да отиде в университетската библиотека. И там, от задната платформа на трамвая той ги видя. Те бяха на предната платформа на ремаркето, облегнати на самото стъкло, така вдадени в себе си, че дори да беше до тях, нямаше да го видят. Кой знае защо, особено го порази това, че мъжът беше немски офицер, почти момче, с красиво, русо, кукленско лице. Те не правеха нищо, те се гледаха, но погледите им говореха повече от всякакви думи. Той така се смути, че слезе от трамвая още на първата спирка. Не чувствуваше ревност, не чувствуваше ярост, не чувствуваше дори обида. Може би само малко болка и горчивина заедно с някакво непонятно и странно чувство на облекчение. Никога през общия им живот тя не бе го гледала с такива очи и никога така не се бе усмихвала. Никога, нито за миг. Може би беше влюбена — за пръв път в живота, и то в някакво червенобузесто момче с наперена униформа. Тоя избор като че ли никак не й отиваше. Още преди да се ожени, той бе зърнал, макар и само за миг, своя предшественик — турчина. Беше някакъв черен, космат гигант от кюрдски произход, целия от ръбове и възли, но властен и по своему хубав. А тоя надали представляваше нещо повече от чаша малинов сироп. Все пак тя го обичаше, може би както обичат бездетните жени, с чувство на закрила и покровителство. Поне това беше вън от всяко съмнение.