Капитанът козирува и се прибра обратно в кабината. В самолета настана мъртвешка тишина, само експертът пророни отчаяно…

— Край!

— Какъв край? — запита недружелюбно академикът.

— Не разбирате ли, че капитанът се опитва да ни залъже. Ние сме пред гибел.

— Няма смисъл да се плашите сам — каза академикът. — С това няма да си помогнете.

— Ама вие знаете ли какво значи принудително кацане? — запита нервно експертът.

— Аз знам, но вие не знаете… Аз съм кацал принудително в Ню Фаундленд.

Експертът се опули срещу него, изпълнен с някаква отчаяна надежда. Около тях хората изведнъж забръмчаха, започнаха трескаво да затягат коланите.

— И какво стана?

— Кацнахме на много неравен терен, сред камънаци, по-големи от крави. Колесникът проби корпуса, имаше няколко ранени, но нито един убит.

— Леко ранени? — запита с плаха надежда експертът. — А после?

— Не знам. Скоро след това отлетяхме с друг самолет.

И експертът започна да стяга колана си така енергично, че заплашваше да се скъса на две.

— Вие няма ли да се затегнете? — запита той.

— Ще се затегна, разбира се… Но както се вижда, работата не е чак толкова бърза.

И самолетът наистина губеше височина — земята ставаше все по-близка и по-близка. Сега всичко беше въпрос на минути и на секунди може би. След първоначалния шум вътре бе станало тихо като в ковчег. В миг той си припомни четирилистната детелина и неволно се усмихна.

— На вас ви е смешно? — запита ужасен експертът.

— Както видяхте, аз си имам застраховка при господа.

— А аз нямам! — кресна внезапно експертът. — Аз нямам!

— Сега вече нищо не зависи от нас — каза академикът. — Така че най-разумно е да запази човек спокойствие.

— Какво спокойствие? — кипна експертът. — Аз имам две малки деца. С нищо не съм ги осигурил. Ако не долетим…

И все пак долетяха. Когато самолетът най-сетне кацна, хората като че ли нямаха сили дори да се усмихнат — така бяха изтощени от напрежението, така им беше трудно да повярват, че наистина са се избавили. Експертът енергично бършеше изпотеното си лице и поглеждаше Урумов с такава няма признателност, сякаш той лично ги бе спасил със своето спокойствие и невъзмутимост. Върнаха ги отново в международната чакалня, след малко ги уведомиха, че ще им подготвят друг самолет. Въпросът беше да се събере екипажът от града — на летището нямало свободен екипаж. Експертът толкова се бе съвзел от страховете си, че успя да измърмори:

— Вятър работа! Сега е събота, има да ги търсят по кабаретата.

— Значи, лесно ще ги намерят.

— Не е толкова лесно. Това не е София, тук кабаретата са стотици.

Внезапно той се загуби някъде. Като се върна след четвърт час, лицето му се бе съвсем удължило.

— Бях при нашия самолет! — заяви експертът с подрезгавял глас. — Наистина сме се спасили по чудо. Като откриха повредата, монтьорите започнаха да се прегръщат.

— Така или иначе, но ни беше съдено да пристигнем — каза шеговито академикът. — Защо мислите, че мъкна чак от Хортобаги тая четирилистна детелина.

Експертът го гледаше със смесено чувство на радост и недоверие.

— Де да знаеш!… После как да не вярва човек в разни суеверия и дивотии. Фактът си е факт, спасихме се като по чудо.

Той го погледна втренчено, после внезапно добави:

— Искам да ви почерпя по тоя случай!… Имам още малко валута.

— Благодаря, не пия — отвърна академикът.

Не пиел — ама пък лъжа! Снощи пак добре си бяха пийнали със семейство Сюч в техния дом. Имре беше отличен познавач на хубавите унгарски вина. Това, което пиха, беше гъсто, сексардско. Още преди Ирена да поднесе вечерята, той му наля във високата кристална чаша. Виното имаше топъл рубинов цвят, изпускаше сякаш някаква своя вътрешна светлина.

— Опитайте го, ама внимателно го опитайте! — говореше Имре. — Вижте само каква нежна мекота на глътката. И каква затаена сила в същото време. Истинска бомба със закъснител. Най-напред ви светват очите, след това започвате да целувате всички дами наоколо.

— В тоя случай само вие рискувате — пошегува се Урумов.

— Голяма работа! — вдигна рамене Имре. — Аз не съм егоист.

Може би имаше право да се отпусне малко през тая последна вечер. Откакто се е върнал в Будапеща, не бе пил нито глътка. Нищо освен няколко чаши бира естествено. Бе хлътнал в института, излизаше оттам едва ли не последен. Нещо странно бе станало в него, обзела го бе внезапна жажда за дейност. Имаше чувството, че е проспал години наред, сега трябваше да наваксва. Откъде се бе взела в него тая неочаквана работоспособност? Тая издръжливост, това неутолимо любопитство? Особено любопитството, което смяташе, че е угаснало завинаги.

В една от последните вечери го замъкнаха почти насила в телевизията. И все пак нямаше да се съгласи, ако не знаеше, че ще превежда Ирена. В телевизията го посрещна млад човек с верижка на шията и износени джинси. Но изглеждаше кротък, почти свенлив, навярно би приличал на Христос с рядката си брада, ако не беше идеално плешив.

— Няма да ви мъчим много — каза той. — Само няколко въпросчета.

— Поне да бяхте ми казали какви ще бъдат тия въпросчета.

— Не е по моята система — каза Христоса. — Никак не обичам да ми говорят наизуст заучени фрази.

Настаниха се на едно старинно виенско канапе пред красива кръгла масичка. Лампите светнаха. Академикът се понамръщи от ярката светлина, но това го направи само по-внушителен и солиден. Но щом му зададоха въпроса, той забрави и осветлението, и апаратурата. Трябваше да се съсредоточи в материята, колкото и добре да я познаваше.

— Академик Урумов, искам да започна с един по-специален въпрос — каза Христоса. — Каква е според вас най-примамливата цел на вашата наука?

Академикът се замисли за миг. Сам той няколко пъти през своя дълъг живот си бе променял мнението по тия проблеми.

— Може би да се разкрият причините на стареенето и на смъртта — отвърна той. — Аз вярвам, че в това отношение биологията ще постигне сериозни успехи. Не обещавам на хората безсмъртие, но съм сигурен, че в края на идващото столетие средната продължителност на живота поне ще се удвои.

— Според вас тоя проблем чисто биологически ли е?

— В основата си е биологически. Но от много голямо значение са околната среда, основите на душевния живот и неговите стимули.

— Искате да кажете, примерно, че добродушните живеят по-дълго от злите и завистливите, да речем?

— Да, разбира се. Но и наивните повече от дълбокомислещите.

— Значи, в тоя смисъл най-добре е човек да бъде малко добър и малко глупав?

— И да живее край Балатонското езеро, да речем.

— Но тогава няма да бъде глупав.

— Всички човешки проблеми са сложни — усмихна се академикът.

— Какво ще кажете по проблемите на направляваната наследственост. Вярвате ли, че и в тая област ще бъдат постигнати окуражителни успехи?

— По принцип тоя проблем ми се струва по-прост и по-несъществен. Вие сте млад, сигурно ще доживеете да видите кокошки колкото щрауси. Или хибрид между таралеж и прасе. Но дори кравите да станат колкото слонове, това надали ще увеличи човешкото благосъстояние. Ние можем да си правим всякакви експерименти, но зависи дали ще бъдат жизнеспособни и полезни. А тук вече се намесват много фактори, включително и природата. Както знаете, природата не търпи измишльотини, тя се управлява от железни закономерности.

— А що се отнася до хората?

— Тоя въпрос е не само научен, но социален и нравствен. Тук трябва да се работи изключително внимателно. Ако ме питате лично мен, аз съм по принцип против всяко въздействие върху човешката наследственост. Проблемите на човешката физика могат да се решат с по-прости и естествени средства. А що се отнася до човешкото съзнание, то е в основата си плод на историческото развитие и трябва да си остане такова, иначе се обезсмисля самото развитие. Всяко изкуствено изменение на човешката природа може да се окаже неприспособимо, дори фатално. Аз не мога да понасям изкуствени тъкани, да речем, та камо ли изкуствени хора.