— Вуйчо, как да ти кажа — имаме само кубински ром. Малко е силен за тебе.

— Добре, тогава ще почерпя аз… Но трябва да ми донесеш най-напред сака — оставих го под едно дърво до входа.

Докато Сашо изтича за сака, Урумов поразгледа компанията. Най-хубаво впечатление правеше, разбира се, това — тъмноокото. Както се бяха разпределили по местата, изглежда, че беше приятелка на неговия племенник. Навярно беше много чувствителна, той просто усети как потрепера вътрешно като листенце под изпитателния му поглед. Нещо дръзко, дори до степента на нахалството, се усещаше в брадатия. Устните му бяха много червени, почти малинови — това го дразнеше. Само погледът му, макар и малко предизвикателен, бе интелигентен и жив. Другите му се сториха незначителни.

Сашо скоро се върна със сака, Урумов нехайно измъкна от нея бутилката „Джони Уокър“.

— Ура! — извика самотно Кишо и брадавиците му сякаш се приготвиха да литнат.

Докато Сашо сервираше чашите и леда, Урумов им разказа приключението си със самолета. И, разбира се, малко преувеличи, беше длъжен да преувеличи. Искаше му се да стане с нещо интересен на младежите, чувствуваше се виновен, дето така неочаквано бе се втурнал в тяхната компания.

— Като пристигнахме, всички започнаха да се целуват — летци, стюардеси, пътници.

Дори не се изчерви от безсрамната си лъжа.

— Ти имаше ли нещо подръка? — пошегува се Сашо.

— Само един потен експерт.

— Пфу! — обади се Донка.

Тя зяпаше така в академика, сякаш се готвеше да го глътне. Всъщност за пръв път й се случваше да беседва с жив академик. А тоя като че ли бе изваден от калъф — толкова приличаше на истински.

— А страшничко ли беше? — попита тя стеснително. И с това събра учудените погледи на всички — никой не я беше виждал досега да говори стеснително.

— Нищо на тоя свят не е толкова страшно за един стар човек. — И понеже Донка продължаваше да го зяпа недоверчиво, той добави, тоя път само на нея: — Всъщност хората не се плашат толкова от смъртта, колкото от болката. Особено младите хора си въобразяват, че всяка смърт е придружена от някаква нечувана болка.

— Тъй ами! — възкликна удивено момичето. — Смъртта защо е смърт?

Взеха чашите, чукнаха се, но Урумов отпи само една мъничка глътка. Изведнъж се почувствува тъжен, после някаква пустота измести всичко. Шумовете изведнъж затихнаха в ушите му, светлините потъмняха. Тоя внезапен пад след прилива на жизнени сили през последния половин месец едва ли не го уплаши.

— Слушайте, момчета, аз ще си вървя — каза той внезапно. — Само че Сашо трябва да ме изпрати. А пък вие си останете.

— Добре, вуйчо — отвърна младежът.

Той усети много ясно облекчението в гласа му. Чувството му за пустота и самотност още повече се усили. Но като си тръгна, академикът внезапно забеляза опаката страна на някаква картина, подпряна на стената. Навярно беше маслена картина в грубо боядисана бяла рамка. Изведнъж, без да съзнава какво прави, той я обърна. И остана така — изтръпнал, без да може да откъсне погледа си от нея. Всъщност не приличаше на човек, който гледа картина, а сякаш внезапно бе потънал в самия себе си.

— Ваша ли е тая картина? — попита той тихо, почти безизразно.

— Да, моя — отвърна художникът.

Плътна синьолилава нощ, два бели коня, които почти се сливаха с нея. Единият от конете, по-едрият, бе вдигнал изящната си муцуна към смръщеното небе. Другият бе обърнал малко назад малката си главичка, извивката на шията му беше нещо, което не бе виждал никога досега.

— Продавате ли я? — запита академикът.

— Вече я продадох.

— На кого?

— На една българка от Калифорния! — отвърна неохотно художникът.

Само това не очакваше да чуе.

— И с какво се занимава тая българка?

— Казва, че имала мотел край Сан Диего.

— Да, ясно — измърмори Урумов. — Знаете ли какво са мотелите край Сан Диего? Публични домове за моряци от военния флот…

Художникът враждебно мълчеше, брадата му сякаш се понаежи. Може би не бе започнал тоя разговор по най-добрия начин.

— Тя сама ли избра картината? — продължи Урумов. — Или вие това й предложихте.

— Да, тя сама — отвърна брадатият.

— Защо не й предложите нещо друго? Много ми се иска да купя тая картина.

— Вече не е удобно — отвърна все така неохотно художникът.

— Колко ти плати?

— Двеста долара.

— Бих могъл да ви ги платя в левове. А тя да си отнесе в Калифорния нещо друго… — Урумов го погледна прямо. — Не толкова добродетелно.

— Бих могъл да предложа на вас нещо друго — каза художникът. — Още по-добродетелно.

— Мене ме интересува темата — каза Урумов. — Макар да не съм букмекер.

— Имам и други коне.

— Вие не ме разбирате — каза Урумов с досада. — Нищо, довиждане.

По-късно, докато още се клатушкаха с колата по черния път, Сашо запита:

— Наистина ли ти харесва тая картина?

— Да, много е хубава.

— И все пак не трябваше да му даваш възможност да си вири чак толкова носа! Простак такъв! Като се върна, ще го изхвърля като парцал!

Изглеждаше искрено ядосан, Урумов не си спомняше да го е виждал друг път така сърдит.

— Защо?… Според мен така би трябвало да постъпи всеки почтен човек.

— Какъв — почтен? — говореше Сашо раздразнено. — Държи двеста долара в джоба си, а смуче чуждо уиски. Ще му го изкарам през носа.

— Във всеки случай това надали ще направи картината по-лоша.

— Вуйчо, ти ще имаш тая картина! — каза младежът решително. — Та дори ако стане нужда да го заколя и закопая в дерето.

Академикът си помисли, че от един съвременен младеж може да се очаква и такова разрешение на проблемите.

— С какво име се ползува той?… Между своите колеги, искам да кажа.

— Знам ли, те всички са маниаци… Всеки случай не го смятат за гений.

Бяха излезли вече на шосето, колата безшумно се плъзгаше между тъмните притихнали вили, скрити в сенките на дърветата. Като че ли привидения живееха в тия вили, Урумов рядко виждаше някой прозорец да свети.

— А не може ли да нарисува друга? Също такава? — досети се изведнъж младежът.

— Не, мойто момче, в изкуството нищо хубаво не може да се направи два пъти.

— Да, но тя надали знае това!

— Коя?

— Тая шантава калифорнийска сводница.

Академикът се засмя:

— Какво пък, можем да проверим неговата почтеност — каза той.

— Бъди спокоен! Вуйчо, знаеш ли, че ми се виждаш доста променен?

— В какъв смисъл?

— И аз не мога да разбера в какъв. Но нещо се е променило, това се усеща. Походката ти например. Сега стъпваш много по-твърдо, по-отсечено.

— Искаш да кажеш, че преди това съм се мъкнал като плужек?

— Какво е това плужек?

— Охлюв без къщичка на гърба.

— Да, прощавай, вуйчо, ама се беше малко отпуснал… Сега, както казват, си позачервил гребена. Имам чувството, че Донка лапна по тебе — добави той шеговито.

— Коя е Донка?

— Тая — високата. Никога не съм я виждал така опулена.

— Другото момиче твоя приятелка ли е?

— Нещо такова.

— А сериозно ли е?

— Малко по-сериозно от друг път. Вуйчо, разсърди ли се, дето намери тая тайфа във вилата?

— Ни най-малко — отвърна Урумов искрено. — Даже съжалявам, че не можах да ви направя компания. А момичето е наистина момиче — добави той. — Може да вярваш на един стар човек.

— Да пукна, ако не е така.

— Трийсет години съм бил професор — продължи Урумов. — Възпитавал съм няколко поколения. Сега като че ли децата направо стават жени, както какавидите — пеперуди.

— И доста нахални при това — съгласи се охотно Сашо. — Криста е друга.

Когато пристигнаха, Сашо помогна на вуйчо си да пренесе багажа. Всъщност куфарите пренесе той, академикът взе само сака и чантата. Апартаментът бе грижливо почистен и разтребен, изглежда, че сестра му го е проветрявала всеки ден. Щом прекрачи прага, и като че ли нещо се отпусна в него, нещо, което през всички тия последни дни преди заминаването е било напрегнато и неспокойно. Той бе пристигнал в дома си — в своя единствен дом. Наистина като някакво старо куче, което вечно се връща към своята колиба, та дори на нейно място да са построили екарисаж за кучета.