— Господа — каза той, в тона му нямаше и следа от загриженост или терзание.
По принцип при разпит Болд предпочиташе да не засяга веднага основната тема, която го интересуваше, отначало задаваше въпроси за по-незначителни неща, несвързани с нея — по този начин установяваше връзка със заподозрения. С Гарман обаче вече имаше изградени делови взаимоотношения и този път реши да съкрати уводната част.
— Ти си купил шейсетсантиметрова удължаваща се стълба, производство на „Вернер“, от „Делисър брадърс“ на Осемдесет и пета улица.
— По-миналото лято — допълни информацията Гарман и кимна. — Вие, момчета, сте свършили страхотна работа… бих казал. Можехте да попитате. Щях да ви спестя труда.
Болд и Ла Моя се спогледаха за миг и двамата изненадани от любезния маниер на Гарман.
— Бихме искали да видим тази стълба.
Детективът беше издействал по телефона разрешение за обиск със съдействието на съдия Фиц. Съобщи го на Гарман, надявайки се така да го накара да се притесни.
— Моля, заповядайте — покани ги Гарман и отвори широко вратата. — За това не ви трябва разрешение за обиск.
Двамата детективи влязоха вътре. Болд чу да се затръшва врата на кола. Нямаше нужда някой да му казва, че това е Дафи.
— Няма да намерите стълбата — продължи Гарман без ни най-малък признак, че може да изпитва разкаяние. — На нейно място си купих друга — алуминиева, която може да се закрепи в горната част. Виждали ли сте такива стълби?
— Купил си друга на нейно място?
— Защото ми я откраднаха — съобщи им Гарман. — Преди шест, даже седем месеца. — Той кимна, присвивайки устни. — Кълна се в Бога. — Дафи почука. Гарман я покани вътре, стиснаха си ръцете. — Вижте, искате да отидем в полицията или да продължим тук?
Болд за миг се почувства изваден от равновесие, Гарман предусещаше ходовете му. Наистина искаше да го заведе в полицията и да го вкара в „Бокса“. Да го сплаши. Да проведе кръстосан разпит. Ла Моя щеше да бъде в ролята на лошото ченге, Болд — на доброто, а Дафи — на обективния наблюдател. Искаше да го нервира. Да го улови в грешка. Сега се запита дали подобно поведение щеше да има успех при Гарман, привикнал на свой ред да провежда разследвания и разпити. Имаше чувството сякаш вижда собствения си образ в огледалото.
— Тук ще останем — изръмжа той.
Не искаше да му дава нищо, за което да се залови, искаше само обяснение за двете мъртви жени и за заплахата срещу неговото семейство, в същото време се усещаше като разпънат между това свое намерение и мисълта за презумпцията за невинност до доказване на противното. Полицаите обаче не се ръководеха от тази презумпция — тя беше за съдиите и за съдебните заседатели. За Болд този човек беше убиец — умен, добър професионалист, но независимо от това убиец. С нищо не му беше задължен.
— Ще погледам наоколо — каза Ла Моя, отправяйки към заподозрения прочутия си ненавистен поглед. Ла Моя винаги беше директен, много рядко прибягваше до хитри ходове. Методът му беше по-скоро от типа с рогата напред, принуждавайки заподозрения към покорство и подчинение. Измъкна от сплесканата си чанта „Дънкин Донатс“ папка с купчина документи в нея. — За да бъде съвсем официално. Ето го разрешението за обиск, подписано от съдията.
Чантата беше на мазни петна, а разрешението — нечетливо. Гарман го взе в ръка, погледна го, кимна и му го върна.
— Много официално — опита се да се пошегува.
Ла Моя цитира обичайното имате правото да мълчите и да откажете да свидетелствате, без да присъства адвокат, а Гарман леко се подсмихна, изричайки беззвучно думите заедно с него.
На Болд му идеше направо да го убие. Беше прекалено самодоволен, подготвен — или невинен като новородено. Още преди да започнат, Болд вече знаеше, че нямаше да стигнат доникъде. Дафи поиска чаша кафе. Гарман й направи нес, направи и за себе си. Болд и Дафи седнаха на дивана, който изглеждаше твърде старичък. Гарман се настани на креслото с висока облегалка, тапицирано с кафява дамаска.
След петнадесетминутно задаване на въпроси, по време на което Болд с гневен маниер нахвърляше записки в бележника си, стараейки се да получи потвърждение за една и съща информация по няколко различни начина, Ла Моя се върна. Както беше застанал зад Гарман, поклати глава и с пръстите на двете си ръце оформи голяма нула. Болд не беше изненадан.
Въртяха се така в кръг още четиридесет и пет минути, връщайки се отново към някои от отговорите на Гарман в опит да го хванат в несъответствие, но представянето на пожарния инспектор от експертната група към градския съд — Сиатъл — ако изобщо в ролята на разпитван беше единствено той, а не евентуалният убиец в него, разбира се — изглеждаше напълно убедително. Пред тях беше човек, достигнал уважавано положение сред пожарникарското съсловие. Беше служил добре на града си, получил няколко отличия за професионални успехи и за работата си на доброволни начала с деца. Ако го изправеше с всичките тези мижави доказателства пред съдебните заседатели, и те щяха да снемат обвиненията срещу него, даде си сметка Болд.
След цял час и двадесет и две минути разпит Дафи беше тази, която постигна първия успех.
— Разкажете ни отново за службата си във военновъздушните сили.
Той кимна.
— Служих две години във военновъздушна база „Гранд Форкс“ и шест — в „Минот“. Бях женен тогава. Млад. Хубави години бяха.
— Нямали сте много занимания и забавления.
— Много — не, а много малко — отвърна Гарман и й се усмихна.
— Трябва да сте се опознали с другите момчета много добре — продължи тя.
— Практически познавах всички: момчетата, жените им, семействата. „Гранд Форкс“ е като едно голямо село.
Ла Моя вметна:
— Това са ракетни бази, нали?
Гарман се намръщи.
— Защо не провериш, детектив? Тъкмо ще имаш с какво да се занимаваш.
Ла Моя настръхна и се размърда на мястото, където стоеше. Отиде в кухнята и взе оттам стол, намести го срещу Гарман както беше с облегалката напред, прекрачи го и седна.
Взаимоотношенията бяха очертани — и то от самия Гарман, даде си сметка Болд. Щеше да работи с Дафи, да се отнася с уважение към Болд, но да го държи на дистанция, и щеше да се препира с Ла Моя. Това, което всъщност притесни сержанта, беше, че Гарман така точно беше разгадал плана му за разпределение на ролите.
— Ами бракът ви?
— Въпросът се отхвърля, госпожо адвокат — отвърна Гарман.
— Не съм адвокат.
Гарман я изгледа с въпросителен поглед.
— Така и не успях да разбера каква е истинската ви роля. Доколкото си спомням, първия път заобиколихте въпроса.
Ла Моя каза:
— Ами защо не провериш? Тъкмо ще има с какво да се занимаваш.
Този път беше ред на Гарман да се размърда нервно.
Болд се беше настроил по-оптимистично.
— Значи не си забравил някъде стълбата, нито си я дал на приятел — откраднали са ти я.
— Ако ме попиташ и за четвърти път за това, пак ще ти кажа същото — отвърна Гарман, без всъщност да отговори. Присви устни, изгледа всички поотделно, след което каза: — Така или иначе ще го разберете. Стълбата ми е последна грижа. Моят микробус беше откраднат. Бял микробус. По дяволите, страхотен. Форд. Със сгъваеми седалки. С вградена елинсталация за изсушаване на прозорците. Стълбата, работна екипировка, чантата с инструментите ми. Коли… камиони… крадат се всеки ден в този град, нали? Мислех, че просто са си го харесали и че сигурно вече пътува, натоварен на кораб за Сингапур или закъдето е предназначен трафикът. Докато не получих писмата. Тогава се запитах дали всъщност от самото начало мишената не съм бил аз, а не микробусът. — Той погледна към Ла Моя. — Разбира се, може аз да съм организирал кражбата на микробуса и да съм го скрил някъде, за да го използвам после за палежите. Страхотно алиби — откраднат микробус.
Ла Моя беше като със завързани ръце. Болд се справяше много добре при такива разгорещени престрелки с думи и фрази, но Ла Моя съобразяваше бавно. Успя само да каже: