— Просто го приемаш като разузнавателна мисия — беше предложението на Болд. — Събиране на факти.

— Ако обаче тези факти ни убегнат — промърмори Ла Моя, — тогава си спретваме целия набор от необходими документи, влизаме през официалния вход и си минаваме по установения ред.

Подобни хватки се прилагаха при всяко разследване. Това спестяваше на следователите излишно попълване на документи и изготвяне на рапорти за оказали се перспективни следи и улики.

Ла Моя се беше смълчал — нещо съвсем нехарактерно за него.

Болд попита:

— Какво има?

Детективът отвърна:

— Сержанте, ако се наложи, мога да ви настаня в моята къщичка. Мога напълно да ви я отстъпя за известно време.

— Не мисля, че ще се наложи.

— Затова само ти казвам — ако се наложи — кимна Ла Моя.

Болд разбра, че предложението му е напълно сериозно. Рядък миг на външен израз на приятелски чувства и съчувствие от страна на Царя на непукистите. Болд му благодари. След което попита дали има информация какво са правили Хейфиц и Инрайт през последните дни от живота си.

Ла Моя му съобщи, че са се сдобили с извлечения от кредитните им карти и банковите операции. И че възнамеряват да ги прегледат.

Сержантът загледа изпитателно детектива. Ла Моя изглеждаше изтощен. Беше ред на Болд да прояви загриженост.

— Ами ти, Джон? Държиш ли се?

Ла Моя не отговори направо. Гласът му беше дрезгав от вълнение.

— Познаваш ме, сержант. Ако нещо ти се случи, със собствените си ръце ще го удуша този подпалвач. Кълна ти се! Господ да му е на помощ.

Болд не знаеше какво да каже. Улови ръката му и я стисна. В очите на Ла Моя имаше сълзи. Болд за първи път го виждаше да плаче.

33.

Болд не беше спрял да мисли за избягалото момче, което беше съобщило за убийството на майка си. Беше преживял значителен стрес — първо, когато откри значението на разтопените пластмасови парченца при Беър, и второ, че подпалвачът е решил да вдигне във въздуха собствената му къща. Всеки път, щом влезеше в колата си и започнеше да обикаля улиците, се сещаше за момчето.

Припомни си за него и след като получи рапорта на Дикси за огледа на местопрестъплението. Да се открие тяло в скривалище на къща, не се случваше често. Рапортът съдържаше подробно описание. Вестниците бяха пуснали в обращение случката; една от радиостанциите се беше добрала до записа с обаждането на момчето и го беше излъчила. Имаше и послание от организация против домашното насилие, че твърде много жени са обявявани за изчезнали, а твърде малко от тези случаи се разследвали както трябва. В писмото им пишеше, че особено показателен бил фактът, че трупът на жената е бил намерен в скривалището на къщата — мнението им съвпадаше и с изводите на съдебния лекар.

По принцип на аутопсии присъстваше водещият детектив, но Дикси беше настоял и Болд да се включи, след като неговата група отговаряше за разследването по случая. Нямаше да се размине без пресконференция, така че Дикси искаше присъствие на старши полицай.

Когато Тина Зислански се появи в отдел „Убийства“ и поиска да се срещне с Болд, той се съгласи на непредвидената среща въпреки натоварената си програма не заради това, че Зислански беше секретар на градската управа, а заради жената, дошла с нея — Сюзан Прескот, която работеше в социални грижи и беше поискала да обсъдят убийството в скривалището, по думите на Зислански. Момчето, помисли си Болд.

Поведе ги към заседателната зала. Зислански подхвана банален разговор, докато вървяха по коридора. Беше изключително слаба, с тънка, излиняла коса и с нервен характер. Кожата на лицето й като че отдавна не бе виждала слънце — жълтеникава и като че изтъняла. Сюзан Прескот беше мулатка с много светла кожа, с широки рамене, малки гърди, тънък кръст и крака, за каквито казваха, че почват от сливиците. Беше с огромни позлатени обеци, почти докосващи раменете й, а походката й беше като на манекенка. Държеше брадичката си високо вдигната и шията — изправена. Изражението й беше невъзмутимо и стряскащо самодоволно. Болд не сваляше очи от нея. Предложи й стол да седне.

Тя му благодари и каза:

— Моята работа е да направя всичко възможно, за да намеря момчето, което се е обадило на деветстотин и единайсет. Вашата работа е да проучите събраните улики и доказателства. Надеждата ми е, че чрез тях може да разберем къде да намерим момчето. Разбирам, че е потенциален свидетел на убийството. Нищо против това. Искам да се погрижа за това момче, защото по всяка вероятност е травмирано, само и изплашено. С всеки изминал ден, при положение че е без надзор, расте вероятността да бъде завинаги изгубено. Като вечен скитник. Или част от детската порноиндустрия. Или да стане наркоман. — Тя натърти на последните думи. — Искаме да избегнем това на всяка цена.

— Аз имам син, госпожице Прескот. И съм не по-малко решен да не допусна това да се случи.

— Тогава може би ще ми позволите да вляза в къщата — каза тя с такъв тон, сякаш се оплакваше.

Зислански обясни:

— Къщата е опасана с полицейска лента и табели със забрана за влизане в района. От социални грижи искаме достъп до местопрестъплението.

— Предполагам, известно ви е също — продължи Прескот, — че главният ви заподозрян се нуждае от стационарно болнично лечение, преди да бъде изпратен в ареста.

Болд не беше проучил в подробности случая. Беше го оставил на водещия детектив, занимаваше го единствено мисълта къде би могло да се намира момчето. Но не се осмели да се впуска в обяснение за това. Можеше да не го разберат.

След като не отговори веднага, Прескот додаде:

— От това, което ми казаха за раните му, от това, което аз успях да видя, макар и крадешком, на вашия заподозрян е бил нанесен побой, но не от момчето. Това означава присъствие на трети човек, което ни кара да се тревожим вече за живота на детето.

— Има опасност от отвличане — обясни Зислански.

— Няма проблем да разреша достъп до къщата. Ще се наложи само водещият детектив да ви придружи, така мисля.

— За да ме следи какво правя — прекъсна го Прескот. — Нищо против това.

По тона й личеше, че не беше много доволна.

— За да подсигури запазване автентичността на обстановката — поясни Болд. — Такава е практиката.

— Най-много ни притесняват наркотиците. Наркодилърите не си поплюват и използват пет-шестгодишни дечица до седемнайсетгодишни, за да пласират наркотици. Впрочем вие го знаете най-добре.

— Пласирането на наркотици наистина е добило масов характер. Но се надявам…

Прескот го прекъсна ядно:

— Цялата се разтрепервам, като чуя за наркотици. Когато човек се захване с работа като моята, много бързо може да изгуби надежда. Затова прехвърляме планини от работа, надявайки се, че усилията ни ще се оправдаят поне в някои от случаите. Не ни се случва много често, за ваше сведение. Но може би този път? С тази настройка подхождаме към всеки случай.

— Може би този път — съгласи се Болд.

Нямаше нужда тази жена да го залива с подобни трогателни излияния точно сега.

Тя полюбопитства:

— Знаете за предишното обаждане на деветстотин и единайсет, нали, сержант?

— Не съм сигурен, че знам за какво става дума — призна Болд.

— И аз мислех, че нещо не е наред тук — обърна се Прескот към придружителката си Зислански. И продължи на раздразнения повече от самата нея Болд: — Имало е предишно обаждане на деветстотин и единайсет — на десети октомври тази година. От информационния център са идентифицирали номера на телефона, от който е било направено, и съответния адрес. Съобщението е направило малко момче, което не се е представило. Сметнали са го за измислица или някакъв номер, но въпреки това ни го прехвърлиха, каквато е практиката. Телефонът, от който е позвънило момчето, се намира в къщата, където сте намерили трупа. А анонимното момче е същото това момче — обясни тя. — Точно обаче това първо обаждане ни безпокои, като се има предвид в какво ужасно състояние е бил открит вашият заподозрян. В тази къща нещата явно много са загрубели. Предполагам, че нещо в наркосделката им се е объркало.