Ридли Пиърсън
Без шанс за разпознаване
„Светът, съществуващ извън всичко и всички, не е създаден от богове или хора, той е бил, е и ще бъде вечно жив огън, постоянно пален и постоянно гасен.“
„Ние всички живеем в горяща къща и няма пожарна, към която да се обърнем за помощ: няма път навън, само едно прозорче на горния етаж, през което да погледаме навън, докато огънят изпепели цялата къща и нас, хванати в капан, заключени в нея.“
1.
Пожарът започна при залез-слънце.
Изпълни къщата като изпуснат от огнедишащо чудовище. Плъзна като разлята течност, не се спирайки пред нищо, попиващ всичко по пътя си, безочлив и безцеремонен. Носеше се като призрак от стая в стая, поглъщайки завесите, килимите, кърпите, покривките и чаршафите, дрехите, обувките и одеялата по шкафове и рафтове, отнасяйки в небитието всякакви продукти на човешката дейност. Превзе стаите както неоткрит вирус прониква през стените на съседни клетки — нахълтващ, поразяващ, опустошаващ. Погълна дървените рамки на вратите, покатери се по стените, смъкна боята и набърчи таваните. Крушките изчезнаха за миг със съскане, подобно на напън от кьорфишек.
Не беше обикновен пожар.
Омота в пламъците си неголемите мебели — столове, масички, тоалетки, всичко, оказало се на пътя му изчезна. Обля повърхността на бюрото и смля и него в огнената си паст — тя го беше купила миналия уикенд от битпазара, изстъргала беше грозната зелена боя и нанесла един пласт безир, който щеше да издържи поне тридесет години, както я беше уверил продавачът.
По-дълго, отколкото тя беше издържала на този свят.
Дороти Инрайт възприе случилото се най-вече като пукот от светкавица на фотоапарат. Началото му беше доста преди дрехите и стаите да се окажат засегнати. Всичко започна като странен глух тътен, вибриращ през стените. Отначало й заприлича на земетресение. Това впечатление беше разсеяно от внезапен и изненадващо смразяващ проблясък, припламнал отразен в ъгълчетата на ирисите й. Тя не го усети като лумнала жега, а като нахлул вледеняващ до мозъка на костите студ.
Той стопи косата й, кожата на лицето й — и тя падна възнак, гръклянът й беше обгорен и не можеше да роди нито звук. Прекършването на костите й беше прилично на пукот от хвърлени в огъня борови иглички.
Тоалетната чиния и мивките се стопиха в миг и клокочещият порцелан се понесе като разтопена лава.
Дороти Инрайт беше умъртвена още в първите двадесет секунди от обгарянето. Но преди да умре, тя се беше пренесла в ада, където изобщо не й беше мястото. Нямаше никаква работа там такава жена. Никаква, като се има предвид, че тъкмо пожарникар беше получил предупреждение единадесет часа по-рано и че получателят не беше успял да предприеме никаква ответна мярка.
В момента, когато маркучите бяха пуснати в действие, много малко беше останало за пожарния инспектор от експертната група към градския съд — Сиатъл, за прибиране като доказателство. Много малка част от истината. Истината, както и домът на Дороти Инрайт, а и самата Дороти, бяха изпепелени до неузнаваемост.
2.
Домашният телефон на Болд звънна в шест и половина сутринта на десети септември, четвъртък. Елизабет, която щеше да изпълни четиридесет години през март, подаде слушалката на мъжа си и изпусна дълбока въздишка, за да подчертае неудоволствието си от начина, по който полицейската работа се бъркаше в житейските им планове.
Болд изграчи потвърждението за присъствието си на слушалката. Усещаше се уморен до смърт. Изобщо не му се искаше Лиз да се вкисва.
Само преди малко безценната им Сара най-накрая се беше унесла в сън и те се бяха опънали в леглото за кратка почивка. Майлс се занимаваше с кубчетата си в единия ъгъл на стаята.
Чаршафите излъчваха нейната миризма, прииска му се телефонът да не беше звънял, защото той мразеше да я вижда ядосана. Имаше право да се сърди, защото се беше оплаквала, че телефонът е от нейната страна. Ставаха вече цели четири години досега, а Болд не беше предприел нищичко по този проблем. Самият той не можеше да разбере как така всъщност не беше предприел нищичко, след като тя беше повдигала проблема неизменно всеки път: удължаването на телефонния кабел не беше най-голямото техническо предизвикателство на света.
Той се протегна, за да подхване рамото й в знак на извинение, но се въздържа и прибра ръката към тялото си. Няма смисъл още повече да влошава нещата.
Закривайки с шепа микрофона, той й обясни:
— Пожар.
Болд работеше в отдел „Убийства“, значи работата беше сериозна.
Последва нова въздишка, която означаваше, че изобщо не я интересува съдържанието на телефонния разговор, само времетраенето му.
— Говори тихо — даде наставления Лиз.
Сара спеше много леко, а детското креватче беше само на няколко крачки от тяхното легло, опряно на стената, където някога се намираше тоалетката на Болд.
Бебето нададе рев веднага след предупреждението, сякаш подсетено от думите на Лиз. Болд си помисли, че именно майчиният глас предизвика плача, не неговият, но нямаше намерение да спори по този въпрос.
Записа си адреса и върна слушалката на мястото й.
Лиз се приближи до креватчето и Болд се наслади на вида й. Поддържаше се в отлична форма. Независимо че беше поела едно такова предизвикателство за втори път. Изглеждаше десет години по-млада от майките на същата възраст като нейната. Щом приласканото бебе лакомо захапа майчината гърда, Лу усети гърлото си пресъхнало от чувство на завист. В живота му имаше ето такива неочаквани моменти, които щяха да останат завинаги запечатани в съзнанието му — като фотографии, този беше един от тях. За малко да забрави за телефонното обаждане.
Лиз бъбреше нещо успокоително на бебето. Завъртя глава към съпруга си.
— Извинявай, че ти се ядосах — усмихна му се тя.
— Ще преместя телефона — обеща й Болд.
— Хубаво ще е да стане преди края на десетилетието — отбеляза тя.
Устните им се разтеглиха едновременно в усмивки, които след това станаха още по-широки, а Лу Болд си помисли какъв късметлия е, че споделя живота си с нея, каза й го и тя се изчерви. Отпусна се на леглото с детето, уловено за гърдата й. Майлс се трудеше над втория етаж на постройката си. Може би като пораснеше, щеше да стане архитект, помисли си Болд. Каквото и да е, само не полицай.
Лу Болд подуши пожара, преди още да го е наближил. Неговият призрак във вид на димна пелена се беше изсипал навън, беше се разпрострял върху по-голямата част от Уолингфорд и се стелеше над езерото Юнион като тънка мъгла. Не носеше миризма на смърт, по-скоро на влажни въглища, но след като той беше сержант от дирекция „Престъпления срещу личността“ и бяха повикали точно него, означаваше, че човек или хора са загинали в пожара, а също и че от експертната група вече са отчели пожар от съмнителен произход. Някой е подпалил сградата. А друг някой е бил умъртвен.
В Сиатъл в рамките на една година ставаха много пожари. Но не и чак толкова много убийства — в национален мащаб. Двете неща рядко се засичаха, а ако това се случеше, винаги — винаги, той натърти мислено на думата — ставаше дума за пожарникари. Пожарът в Пенг беше най-скорошният подобен случай и с най-лоши последици: четирима пожарникари бяха загинали в условия на умишлен палеж. Четири години оттогава и споменът за него още беше жив в колективната памет на града. Болд беше работил по случая. Не искаше друг подобен.