Такси откарва Ванеса до летището, където тя ще се качи на полета до Атланта в 9:40 ч. Трябва да пристигне в Роуаноук в 6:50 ч. вечерта. Ще отиде с кола до Радфорд и ще се настани в мотел. След няколко дни ще се присъединя към нея.

Вземам друго такси до центъра на Монтего Бей. За разлика от столицата Кингстън, която е на триста години, Монтего Бей е нов град, развил се, когато курортите, хотелите, вилите и търговските зони се разпрострели навътре, далече от океана, и накрая се слели с жилищните квартали. Няма главна улица, няма централен площад или внушителна съдебна сграда. Правителствените постройки са пръснати на голяма територия, както и повечето бизнес сгради. Шофьорът ми намира кантората на господин Рашфорд Уотли. Плащам му и бързо се качвам по стълбите до площадката на етажа, където няколко адвокати държат отделни малки офиси. Господин Уотли ми обясни по телефона, че рядко работи в събота, но за мен ще направи изключение. Рекламата му в справочника „Жълти страници“ изтъква трийсетгодишен опит в наказателните дела. Докато се ръкуваме, усещам, че той е приятно изненадан от факта, че и аз съм чернокож. Вероятно ме е мислел за поредния американски турист.

Сядаме в скромния му кабинет и след размяната на обичайните любезности минавам на въпроса. Почти. Той предлага да прескочим формалностите и да си говорим на малко име. Така че си говорим на Рийд и Рашфорд. Бързо му представям биографията си като автор на филми, запознавам го с настоящия си проект, в който участва човек, наречен Нейтън Коули, и така нататък, но не след дълго се отклонявам от темата. Съобщавам на Рашфорд, че двамата с Нейтън сме пристигнали в Ямайка да се позабавляваме. Той се е напил и е припаднал в самолета, поради което пристигането ни е било свързано със спешен случай. Не съм сигурен, но подозирам, че Нейтън се е опитал да пренесе тайно наркотици и е имал пистолет. Успял съм да се измъкна в бъркотията миналата вечер. Затова искам да наема Рашфорд по две причини: първата и по-важната е да представлява мен и да ме измъкне от кашата, в която току-виж съм се оказал замесен; втората — да звънне тук-там, да използва връзките си и да се осведоми за Нейтън и за обвиненията срещу него. Искам Рашфорд да го посети в затвора и да го увери, че правя всичко възможно да уредя освобождаването му.

Рашфорд ме уверява, че няма проблем. Уговаряме хонорара му и аз плащам в брой. Той веднага вдига телефона и се свързва със свои хора в митницата и в полицията. Не знам дали не ми устройва представление, но този човек май познава доста хора. След един час се извинявам и излизам навън да си взема нещо безалкохолно. Когато се връщам в кантората му, Рашфорд още говори по телефона и пише нещо в един бележник.

Чета списание във фоайето под шумен вентилатор на тавана, когато Рашфорд излиза и сяда на бюрото на секретарката си. Положението явно е сериозно и той клати глава.

— Приятелят ви здраво е загазил — осведомява ме той. — Първо, опитал се е да влезе в страната с фалшив паспорт.

Сериозно ли, Раш! Слушам го внимателно.

— Вие знаехте ли? — пита ме той.

— Не, разбира се — отговарям.

Допускам, че Рашфорд никога не е наемал частен самолет и няма представа какви документи са необходими.

— Но има и още по-лошо — продължава той. — Опитал се е да вкара незаконно пистолет и четири килограма кокаин.

— Четири килограма кокаин — повтарям с възможно най-шокирано изражение.

— Намерили праха в два найлонови комплекта за първа помощ в сака му заедно с малък пистолет. Какъв глупак!

Клатя невярващо глава.

— Спомена, че смята да си купува наркотици, когато пристигнем тук, но не каза нищо за контрабанда.

— Колко добре познавате този господин? — пита Рашфорд.

— Запознахме се преди няколко седмици. Не сме близки. Знам, че има проблеми, свързани с наркотиците, в Щатите, обаче не подозирах, че е идиот.

— Е, такъв е. И вероятно ще прекара следващите двайсет години в някой от нашите прекрасни затвори.

— Двайсет!?

— Пет за кокаина и петнайсет за пистолета.

— Това е възмутително! Трябва да направите нещо, Рашфорд!

— Възможностите ни са ограничени, но ще видим какво може да се направи.

— Ами аз? С мен как стоят нещата? Митничарите провериха багажа и всичко си беше наред. Не съм съучастник или виновен за нещо, нали?

— За момента не сте, но ви съветвам да си заминете възможно най-бързо.

— Не мога да тръгна, преди да видя Нейтън. Трябва да помогна на този човек, нали разбирате?

— Не можете да направите много, Рийд. Намерили са кокаин и пистолет в багажа му.

Започвам да крача из стаята, умислен и разтревожен донемайкъде. Рашфорд ме наблюдава известно време и казва:

— Вероятно ще ми позволят да се срещна с господин Коули. Познавам момчетата в затвора, постоянно се виждаме. Наели сте подходящия адвокат, Рийд, но пак ви повтарям, не знам какво може да се направи.

— Колко често се случва… да арестуват американски туристи за наркотици тук?

Той се замисля и отговаря:

— Непрекъснато, но не така. Залавят американците на излизане, а не докато вкарват стоката. Много е необичайно, но обвиненията, свързани с дрогата, не са толкова сериозни. Тук сме либерални към наркотиците, но строги към оръжията. Законите ни са много сурови, особено за пистолетите. Какво си е въобразявало това момче?

— Не знам.

— Позволете да отида да го видя и да осъществим контакт.

— И аз трябва да го видя, Рашфорд. На всяка цена го уредете. Свържете се с приятелите си в затвора и ги помолете.

— Може да потрябват малко пари.

— Колко?

— Немного — свива рамене той. — Двайсетина долара.

— Дадено.

— Да видим какво мога да направя.

35

Пилотите звънят на мобилния ми телефон, но аз не вдигам. Девън ми оставя четири обезумели съобщения на гласовата поща все в един дух: полицията е задържала самолета и на пилотите е казано, че не могат да напуснат острова. Настанени са в „Хилтън“, но никак не им е забавно. От централата им в Роли вдигат врява и всички настояват за отговори. Пилотите ще операт пешкира, задето са представили фалшив паспорт, и вероятно ще си изгубят работата. Собственикът на самолета заплашвал и така нататък, и така нататък.

Нямам време да се притеснявам за тези хора. Сигурен съм, че човек, който притежава самолет за трийсет милиона долара, ще измисли начин да си го получи обратно.

В два часа следобед с Рашфорд излизаме от кантората и той шофира десет минути до полицейския участък. До него е градският арест. Паркира на препълнения паркинг и кимва към ниска сграда с плосък покрив, тесни като цепки прозорци и украса от бодлива тел. Тръгваме по тротоара и Рашфорд любезно поздравява пазачите и надзирателите.

Приближава се до една врата и си шушука с надзирател, когото явно познава. Наблюдавам, без да се набивам на очи, но не виждам да си предават пари. На някакво бюро разписваме лист хартия върху клипборд.

— Казах им, че си адвокат, който работи с мен — прошепва ми той, докато пиша имената си. — Просто се дръж като адвокат.

Само да знаеше.

Рашфорд чака в тясна и дълга стая, в която адвокатите се срещат с арестантите, ако полицията не я използва за нещо друго. Няма климатик и вътре е като в сауна. След няколко минути вратата се отваря и на прага се появява Нейтън Коули. Той измерва Рашфорд с обезумял поглед, после се обръща към надзирателя, който излиза и затваря вратата. Нейтън бавно сяда на металния стол и се вторачва с недоумение в Рашфорд, който плъзва към него визитката си и се представя:

— Аз съм Рашфорд Уотли, адвокат. Вашият приятел Рийд Болдуин ме нае да се справим с положението.

Нейтън взема визитката и се приближава мъничко. Лявото му око на практика е затворено, челюстта му е подута отляво. В ъгълчетата на устните му има засъхнала кръв.