— Ето и последната информация — съобщи му Фокс. — Болдуин е напуснал Роуаноук вчера следобед с частен джет и е отлетял за Ямайка.

— Частен джет ли? — повтори Уестлейк, като си мислеше за парите от наградата и за колко ли време щяха да му стигнат, ако Болдуин продължаваше да ги пилее така.

— Да, сър, Чалънджър шестстотин и четири, нает от компания в Роли.

Уестлейк се замисли.

— Какво е търсел в Роуаноук? Странно.

— Да, сър.

— Той не беше ли в Ямайка преди няколко седмици? По време на първото си излизане от страната?

— Да, сър. Летя от Маями до Монтего Бей, прекара там няколко дни и после замина за Антигуа.

— Явно обича островите — заключи Уестлейк и се пресегна за кафето си. — Сам ли е?

— Не, сър. Пътува с мъж на име Натаниъл Коули, поне така е по паспорт. Изглежда, Коули пътува с фалшиви документи.

Уестлейк остави недокоснатото кафе на плота и закрачи из кухнята.

— Този тип е минал границата с фалшив паспорт?

— Да, сър. Но не забравяйте, че става дума за частен самолет и че властите всъщност не са проверили паспорта. Разполагали са само с копие, изпратено от компанията за чартъри, и са го сверили със забранения списък. Напълно рутинно.

— Напомни ми да променим тази рутина.

— Добре, сър.

— Въпросът е какво си е наумил Болдуин, нали така, Фокс? Защо наема частен самолет и защо пътува с човек с фалшив паспорт? Можеш ли скоро да намериш отговори на тези въпроси?

— Ако ми заповядате, сър. Сигурен съм, че не се налага да ви напомням колко обидчиви са ямайците.

— Не, не се налага.

Не всички битки от войната с наркотиците се водеха между ченгетата и трафикантите. Ямайците, подобно на много други полицейски служби на Карибите, отдавна роптаеха срещу натиска от страна на американските власти.

— Заемам се — каза Фокс. — Обаче и тук, и там е събота.

— Рано сутринта в понеделник очаквам да се появиш с нещо.

— Слушам, сър.

Нейтън Кули се събуди в тясна стая без прозорци, в която единствената светлина идваше от червеникавото сияние на дигиталния монитор на масичката близо до него. Оказа се, че лежи на болнично легло — тясно и с преграда. Вдигна поглед и видя торбичка с течност, после проследи маркучето надолу до лявата си ръка, където то се губеше под бяла марля. Добре, в болница съм.

Устата му беше пресъхнала и главата му забуча, когато се помъчи да мисли. Погледна надолу и видя, че белите маратонки са все още на краката му. Те — които и да бяха тези хора — не си бяха направили труда да го покрият или да го облекат като пациент с пижама. Отново затвори очи и мъглата бавно започна да се вдига. Спомни си шотовете текила, безбройните халби бира, шегите на Рийд Болдуин, докато се наливаха. Помнеше, че гаврътна няколко питиета в бара си в петък следобед, докато чакаше да стане време да потегли за летището, а после за Маями. Беше изпил сигурно десет бири и десет шота. Какъв идиот! Пак се беше натряскал, а сега му бяха включили и система. Искаше да стане и да се раздвижи, но главата му бучеше, а очите му сълзяха. Не мърдай, нареди си той.

Откъм вратата се разнесе шум. Светна лампа. Висока тъмнокожа медицинска сестра с безукорно чиста бяла престилка влезе в стаята.

— И така, господин Коули, време е да тръгвате. Някакви господа искат да срещнат с вас. — Говореше на английски, но със странен акцент.

Нейтън тъкмо щеше да попита къде се намира, когато в стаята влязоха трима униформени с вид на хора, които ей сега ще го пребият. И тримата бяха черни, с много тъмна кожа.

— Какво, по дяволите…? — успя да попита Нейтън, докато се надигаше.

Медицинската сестра свали системата и излезе, затръшвайки вратата след себе си. По-възрастният полицай пристъпи напред и размаха значка.

— Капитан Фримонт, ямайска полиция — представи се той като по телевизията.

— Къде съм? — попита Нейтън.

Фримонт и другите двама полицаи плътно зад него се усмихнаха.

— Не знаете ли къде сте?

— Къде съм?

— В Ямайка. Монтего Бей. В момента сте в болницата, но скоро ще ви отведем в градския арест.

— Как съм се озовал в Ямайка? — попита Нейтън.

— С частен самолет, при това доста хубав.

— Но аз трябваше да съм в Маями, в Саут Бийч. Станала е грешка, не разбирате ли? Това някаква шега ли е?

— На шегаджии ли ви приличаме, господин Коули?

Нейтън забеляза колко странно произнасят фамилното му име тези хора.

— Защо сте влезли в Ямайка с фалшив паспорт, господин Коули?

Нейтън се пресегна към задния си джоб и установи, че портфейла му го няма.

— Къде ми е портфейлът? — попита той.

— При нас заедно с другите ви вещи.

Нейтън разтри слепоочията си и се постара да преодолее гаденето.

— В Ямайка ли? Какво търся в Ямайка, по дяволите?

— И ние бихме искали да ви зададем този въпрос, господин Коули.

— Паспорт ли? Какъв паспорт? Никога не съм имал паспорт.

— После ще ви го покажа. Влизането в страната с фалшив паспорт е закононарушение, господин Коули. При тези обстоятелства обаче вие имате много по-сериозни проблеми.

— Къде е Рийд?

— Моля?

— Рийд Болдуин. Човекът, който ме доведе. Намерете Рийд и той ще ви обясни всичко.

— Не съм виждал въпросния Рийд Болдуин.

— Ама трябва да го намерите, ясно? Той е чернокож като вас… Рийд ще ви обясни всичко. Излетяхме от Роуаноук вчера към седем. Май сме прекалили с пиенето. Пътувахме за Маями, Саут Бийч, където трябваше да работим по документалния му филм. За брат ми Джийн, нали разбирате? Както и да е… станала е огромна грешка. Би трябвало да сме в Маями.

Фримонт бавно се извърна и погледна двамата си колеги. Погледите, които си размениха, не оставяха почти никакво съмнение, че според тях си имат работа с объркан, дрънкащ глупости кретен.

— В ареста ли? Арест ли казахте?

— Следващата ви спирка, приятелю.

Нейтън се хвана за корема и устата му се напълни с жлъчка. Фримонт бързо му подаде едно кошче с найлонов плик вътре и се отдръпна, за да не се опръска. Нейтън повърна. Гърдите му се издигаха и спускаха, той задъхано руга няколко минути, докато тримата полицаи гледаха в обувките си или съзерцаваха тавана. Когато, за щастие, гаденето премина, Нейтън се изправи и остави кошчето на пода. Избърса устата си със салфетка и пийна глътка вода.

— Моля ви, обяснете ми какво става — изрече хрипливо той.

— Арестуван сте, господин Коули — отговори Фримонт. — Нарушаване на митническите закони, внос на забранени вещества и притежание на оръжие. Защо си въобразявахте, че можете да влезете в Ямайка с четири килограма чист кокаин и пистолет?

Нейтън зяпна, но от устата му излезе само топъл въздух. Примижа, намръщи се, отправи им умолителен поглед и се помъчи отново да продума. Нищичко. Накрая успя да измърмори немощно:

— Моля?

— Не се правете на глупак, господин Коули. За къде бяхте тръгнали? В някой от известните ни курорти за една седмица секс и наркотици? Всичко за лична консумация ли беше, или смятахте да продадете малко на богати американци?

— Това е някаква шега, нали? Къде е Рийд? Забавлението свърши. Ха-ха. А сега ме изведете от тук.

Фримонт се пресегна към широкия си колан и свали чифт белезници.

— Обърнете се, господине. Ръцете зад гърба.

Внезапно Нейтън кресна:

— Рийд! Знам, че си навън! Престани да се хилиш, задник такъв, и кажи на тези палячовци да престанат!

— Обърнете се, господине — повтори Фримонт, но Нейтън не се подчини.

Вместо това закрещя още по-силно:

— Рийд! Ще ти дам да се разбереш за този номер! Хубава шега! Чувам те как се смееш отвън!

Другите двама полицаи пристъпиха напред и го хванаха за ръцете. Нейтън мъдро проумя, че няма смисъл да се съпротивлява. Щракнаха му белезниците и го изведоха от стаята в коридора. Той се въртеше като обезумял, озъртайки се за Рийд или за някой друг, който да се намеси и да сложи край на цялото безумие. Минаха покрай стаи с отворени врати, малки стаи с две и три легла, почти долепени едно до друго. Минаха покрай пациенти в кома върху носилки покрай стените, покрай медицински сестри, които попълваха картони, и санитари, които гледаха телевизия. Нейтън забеляза, че всички са чернокожи. Наистина се намираше в Ямайка. Затътриха го надолу по стълбите и после през изхода. Когато се озова под яркото слънце и насред плътния въздух, Нейтън осъзна, че е на чужда почва и на неприятелска територия.