Ванеса подава памет картата от фотоапарата си и на двайсетинчовия монитор разглеждат снимките на усмихнатия Нейтън Кули. Избират една за паспорт и шофьорска книжка и уточняват данните му — адрес, дата на раждане и така нататък. Ванеса поръчва новите документи на името на Натаниъл Коули, не Кули. Както кажеш, съгласява се особнякът. Пет пари не дава. И тутакси се залавя за работа. След един час е готов с американски паспорт и шофьорска книжка от Вирджиния, които могат да заблудят всеки. Синята винилова корица на паспорта е достатъчно износена, а нашето момче Нейтън, което никога не е пътувало, изведнъж се оказва обиколило цяла Европа и по-голяма част от Азия.

Ванеса отскача до Вашингтон, откъдето взема два комплекта за оказване на първа помощ, пистолет и малко хапчета. В осем и половина сменя посоката и поема на юг към Роуаноук.

33

Самолетът е Чалънджър 604, един от най-хубавите частни джетове за чартърни полети. В кабината удобно могат да се настанят осем човека, а ако са по-ниски от метър и осемдесет, се движат, без да опират тавана. Според сведенията и техническите характеристики онлайн като нов такъв самолет струва около трийсет милиона, но аз не искам да го купувам. Трябва ми само бързо да го наема за пет хиляди долара на час. Чартърната услуга е от град Роли и е заплатена изцяло с чек на името на „Скелтър Филмс“, издаден от банка в Маями. Уговаряме заминаване в пет следобед в петък от Роуаноук само с двама пътници — Нейтън и аз. По-голяма част от петък сутринта прекарвам в опит да убедя чартърната компания, че ще им изпратя по имейл копия на паспортите ни веднага щом намеря своя. Пред тях твърдя, че съм го забутал някъде и в момента обръщам апартамента си с главата надолу.

За пътувания извън страната всяка частна чартърна компания трябва да представи имената на пътниците и копия от паспортите им няколко часа преди заминаването. Американските гранични власти сверяват информацията със списъка на хората, на които е забранено да летят. Сигурен съм, че нито Малкълм Банистър, нито Макс Болдуин фигурира в този списък, обаче не знам какво може да се случи, когато властите получат копие от фалшивия паспорт на Натаниъл Коули. Затова протакам с надеждата, че колкото по-малко време властите разполагат с двата паспорта, толкова по-голям е шансът да ми провърви. Накрая осведомявам чартърната компания, че съм намерил паспорта си, и се мотая още половин час, преди да изпратя по имейла него и паспорта на Натаниъл в офиса им в Роли. Нямам представа какво ще направят, когато получат копие от моя паспорт. Твърде е възможно името ми да предизвика тревога и ФБР да бъде уведомено. Ако се случи, това ще бъде първата следа от мен — доколкото ми е известно, — откакто напуснах Флорида преди шестнайсет дни. Казвам си, че не е голяма работа, защото не съм нито заподозрян, нито беглец. Аз съм свободен човек, който може да пътува навсякъде без ограничения, нали така?

Защо тогава този сценарий ме притеснява? Защото нямам вяра на ФБР.

Откарвам Ванеса на летището в Роуаноук, откъдето тя взема полет за Маями през Атланта. След като я оставям, се въртя известно време, преди да намеря малкия терминал за частни самолети. Трябва да убия два часа, така че намирам паркинга и скривам малкото си ауди между два големи пикапа. Обаждам се на Нейтън в бара и му съобщавам лошата новина, че полетът ни е отложен за по-късно. Според „пилотите ни“ нещо не било наред със сигнализиращите светлини. Нищо сериозно, но „техниците ни“ вече действали, така че се очаква да излетим около седем вечерта.

Чартърната компания ми изпрати по имейл копие от маршрута ни и самолетът по график трябва да бъде „репозициониран“ в Роуаноук в три следобед. Той каца на минутата и се придвижва към терминала. Предстоящото приключение едновременно ме вълнува и напряга. Изчаквам половин час, преди да звънна на чартърната фирма в Роли и да обясня, че ще се забавя докъм седем часа.

Часовете се точат и аз се боря със скуката. В шест влизам в терминала, разпитвам и се срещам с един от пилотите, Девън. Пускам в действие чара си и с Девън разговаряме като стари приятели. Обяснявам, че спътникът ми Нейтън е герой на един от филмите ми и че заминаваме да се позабавляваме на плажа няколко дни. Не познавам хлапето много добре. Девън иска паспорта ми и аз му го давам. Той дискретно сравнява снимката и лицето ми — всичко е наред. Моля го да разгледам самолета.

Другият пилот, Уил, е в кабината и чете вестник, когато аз за пръв път през живота си се качвам на частен самолет. Ръкувам се с него като политик и коментирам смайващия брой екранчета, превключватели, уреди, циферблати и така нататък. Девън ме развежда. Зад пилотската кабина има малка кухня, обзаведена с микровълнова, мивка със студена и топла вода, зареден бар, чекмеджета със съдове и голям хладилен шкаф, където ни очаква бирата. Специално поръчах два вида — алкохолна и безалкохолна. Зад едната врата има различни закуски, ако огладнеем. Няма да ни сервират вечеря, понеже не исках на борда да има стюардеса. От чартърната компания настояха, че собственикът на самолета държи на присъствието на стюардеса, но аз ги заплаших, че ще откажа поръчката. Те отстъпиха, така че на това пътуване на юг ще сме само двамата с Нейтън.

Кабината е обзаведена с шест големи кожени кресла и малко канапе. Интериорът е в меки землисти тонове и много изискан. Плюшеният килим е безупречно чист. Има най-малко три екрана за филми и както гордо изтъква Девън, съраунд система. От кабината отиваме в тоалетната, после — в багажното. Пътувам само с един сак и Девън го поема. Поколебавам се, като че ли съм забравил нещо.

— Имам в чантата няколко дивидита, които може да ми потрябват — обяснявам му. — Може ли да ги взема по време на полета?

— Разбира се, няма проблем. Багажното също е херметизирано, така че ще имате достъп.

— Чудесно.

Разглеждам самолета още половин час, после започвам да си поглеждам часовника, все едно се дразня на мудността на Нейтън.

— Хлапето е от планините — обяснявам на Девън, докато седим в кабината. — Съмнявам се, че изобщо някога се е качвал на самолет. Малко е простоват.

— Какъв филм снимате? — пита Девън.

— Документален. За производството на метамфетамини в Апалачите.

Двамата с Девън се връщаме на терминала и продължаваме да чакаме. Забравил съм нещо в колата си и излизам от сградата. След броени минути виждам новия пикап на Нейтън да влиза в паркинга. Паркира бързо и изскача нетърпеливо навън. Носи отрязани джинси, бели маратонки „Найки“ на босо, шофьорско кепе с козирка и, най-прелестното от всичко, хавайска риза в оранжево и розово с разкопчани най-малко две горни копчета. Изважда от багажника натъпкан сак „Адидас“ и се втурва към терминала. Пресрещам го и се ръкуваме. Държа документи.

— Съжалявам за забавянето — казвам, — но самолетът вече е тук и сме готови да отлетим.

— Няма проблем. — Очите му са мътни и долавям лек бирен дъх. Чудесно!

Въвеждам го вътре и се запътваме към рецепцията, където Девън флиртува със служителката. Водя Нейтън до прозорците и му посочвам самолета.

— Този е нашият — казвам гордо. — Поне за уикенда.

Той се заплесва по самолета, докато Девън се приближава към нас. Бързо му пъхвам фалшивия паспорт на Нейтън. Поглежда снимката, поглежда Нейтън, който в този момент се обръща към нас. Представям го на Девън, който ми връща паспорта и ни приветства:

— Добре дошли на борда.

— Готови ли сме да потегляме? — питам.

— Последвайте ме — казва Девън и на излизане от терминала аз възкликвам:

— Напред към плажа!

На борда на самолета Девън взема сака „Адидас“ и го оставя в багажното. Нейтън се отпуска в едно от кожените кресла и се възхищава на интериора. Аз съм в кухничката и наливам първите бири — истинска за Нейтън и безалкохолна за мен. Като са в леденостудени халби, разликата не личи. Закачам се с Девън, докато той ни обяснява какво да правим при спешен случай, понеже се притеснявам да не би да спомене накъде летим. Той не споменава и когато се оттегля в кабината и си закопчава колана, аз си отдъхвам. Двамата с Уил ни правят знак с вирнати палци и включват двигателите.