— Ужасно — промърморвам.

— Тя посещаваше ли те в затвора? — невинно пита Гуен от задната седалка.

Поредната продължителна пауза.

— Два пъти.

Още три километра не продумваме. Вече сме на междущатската, пътуваме на югозапад и слушаме Кени Чесни. Нейтън кашля и казва:

— Честно казано, опитвам се да се откъсна от семейството си. От майка ми, от братовчедите, от племенниците. Вече се е разчуло, че имам хубав бар и се справям добре, така че скоро тия смешници ще започнат да ме молят за пари. Трябва да се махна от тук.

— Къде ще отидеш? — питам го състрадателно.

— Недалече. Обичам планината, да ходя пеша, да ходя за риба. Аз съм планинец, Рийд, и това никога няма да се промени. Буун в Северна Каролина е хубаво място. Нещо такова. Някъде, където няма нито един Кули в телефонния указател — казва той през смях, тъжен смях. Няколко минути по-късно ни разтърсва със следното: — Знаеш ли, в затвора имах едно приятелче, което малко ми напомня на теб. Казваше се Малкълм Банистър, страхотен тип от Уинчестър, Вирджиния. Чернокож. Адвокат, който все повтаряше, че федералните са го прибрали без никаква причина.

Слушам и кимам, като че ли това няма абсолютно никакво значение. Усещам как Гуен настръхва на задната седалка.

— Какво стана с него? — успявам да попитам. Не помня устата ми да е била толкова суха.

— Мисля, че Мал още е в затвора. Май му остават няколко години. Изгубих им бройката. Има нещо, може би в гласа, в жестовете, нещо… не мога точно да го определя, но ми напомняш за Мал.

— Светът е голям, Нейтън — казвам по-гърлено и напълно безгрижно. — Не забравяй, че на белите ние винаги им изглеждаме еднакви.

Той се засмива и Гуен също успява да изхихика пискливо.

Докато се възстановявах във Форт Карсън, работех със специалист — часове наред ме снимаше с видеокамера и изготви списък на навиците и жестовете, които трябва да променя. Упражнявах се дълго, но след като се озовах във Флорида, престанах. Трудно можеш да се отърсиш от естествените си навици. Съзнанието ми е застинало и не мога да измисля как да продължа.

Гуен ми се притичва на помощ.

— Нейтън, преди малко спомена свои племенници. Колко ще продължи това според теб? Искам да кажа… бизнесът с метамфетамини се предава от поколение на поколение в много семейства.

Нейтън се свъсва и се замисля над думите й.

— Струва ми се доста безнадеждно. Няма работа, освен в мините, а много млади хора вече не искат да работят там. Освен това започват да се друсат на петнайсет, на шестнайсет вече са пристрастени. Момичетата забременяват на шестнайсет, деца раждат деца, бебета, които никой не иска. Започнеш ли да се дъниш, не спираш. Не виждам голямо бъдеще тук, не и за хора като мен.

Слушам, но не чувам. Вие ми се свят, питам се какво знае Нейтън. Доколко подозира? С какво съм се издал? Все още не ме е разкрил — сигурен съм, — обаче какво ли си мисли?

Блуфийлд в Западна Вирджиния е град с население единайсет хиляди души, разположен в южния край на щата, недалече от границата му. Заобикаляме го по шосе 52 и скоро поемаме по живописните пътища, които лъкатушат нагоре и надолу. Нейтън познава района добре, макар да не е идвал от години. Завиваме и навлизаме още по-навътре в някаква долина. Асфалтът свършва и ние започваме да се движим на зигзаг по чакълести и черни пътища, докато най-накрая спираме на брега на някаква рекичка. Над главите ни са надвиснали клоните на старите бели дъбове и закриват слънцето. Плевелите са високи до коленете ни.

— Пристигнахме — обявява Нейтън и изключва двигателя.

Слизаме и аз нареждам на Слейд и на Коуди да извадят оборудването. Няма да използваме прожектори, искам само малка камера. Двамата се суетят наоколо и изваждат екипировката.

Нейтън се приближава до рекичката и се усмихва на бълбукащата вода.

— Колко често идваш тук? — питам го.

— Немного. Имахме няколко места за доставка край Блуфийлд, но това беше главното. Джийн продаваше стока тук десет години, но аз не. Истината е, че не участвах в бизнеса толкова активно, колкото му се искаше. Надушвах неприятностите. Опитах се да си намеря друга работа, нали разбирате. Исках да се измъкна. А Джийн искаше да ме набърка още повече.

— Къде бяхте паркирали?

Той се обръща и ми показва, а аз решавам да преместим пикапа му и микробуса на Слейд, за да са извън кадър. Опирайки се на мащабния си режисьорски опит, решавам да заснема екшън материал, в който Нейтън се приближава към мястото на действието пеша, а камерата го следва по петите. Репетираме няколко минути, после започваме да снимаме. Нейтън разказва.

— По-силно, Нейтън. Трябва да говориш по-силно — крещя аз.

Нейтън крачи към мястото на действието и говори:

— Пристигнахме тук към два часа след полунощ, двамата с Джийн. Бяхме с неговия пикап, аз карах. Спряхме точно тук и видяхме другата кола ей там, между дърветата, където би трябвало да бъде. — Продължава да се движи и да сочи. — Всичко изглеждаше нормално. Паркирахме наблизо и нашият човек, да го наречем Джо, излезе и ни поздрави. Отговорихме на поздрава и тръгнахме към каросерията. В една заключена кутия за инструменти имаше около четири и половина килограма метамфетамини, добра стока, повечето приготвена лично от Джийн, а под лист шперплат бяхме скрили малка хладилна чанта с още четири килограма и половина. Общо към девет килограма, а цената му на едро беше около двеста хиляди. Извадихме стоката и я пренесохме в багажника на Джо, но щом го затворихме, настана истински ад. Заобиколиха ни най-малко десетима агенти. Не знам откъде се взеха, но бяха бързи. Джо изчезна и повече не го видяхме. Ченгетата замъкнаха Джийн до пикапа. Той проклинаше Джо и ръсеше всякакви заплахи. Бях толкова уплашен, че едва дишах. Бяха ни спипали на местопрестъплението и аз знаех, че отивам право в затвора. Щракнаха ми белезниците, преровиха портфейла и джобовете ми и ме помъкнаха по пътеката. Докато се отдалечавах, погледнах през рамо и видях Джийн на земята, с ръце, извити зад гърба. Беше ядосан и не спираше да ругае. След секунди чух изстрелите и Джийн изкрещя, когато го улучиха.

— Стоп — провиквам се и обикалям известно време в кръг. — Да го повторим — казвам и се връщаме на старта.

На третия дубъл оставам доволен и се вкопчвам в следващата идея. Моля Нейтън да застане на мястото, където е лежал Джийн, когато го е видял за последен път. Слагаме там един сгъваем стол и Нейтън сяда. Когато камерата вече работи, го питам:

— А сега, Нейтън, каква беше първоначалната ти реакция, когато чу стрелбата?

— Не можах да повярвам. Събориха Джийн на земята и най-малко четирима агенти се надвесиха над него. Ръцете му бяха извити зад гърба, но без белезници. Не беше въоръжен. В пикапа имаше пушка и два деветмилиметрови пистолета, ама не ги бяхме извадили. Пет пари не давам какво твърдяха агентите после. Джийн не беше въоръжен.

— Но кога чу изстрелите?

— Заковах се на място и извиках нещо от сорта на: „Какво е това? Какво става?“. Извиках Джийн, но агентите ме изблъскаха напред по пътеката. Не виждах какво става отзад — бях твърде далече. Казах им: „Искам да видя брат си“, а те се изсмяха и продължиха да ме бутат в мрака. Най-накрая стигнахме до един микробус и ме натъпкаха вътре. Откараха ме в ареста в Блуфийлд, а аз непрекъснато питах: „Какво става с брат ми? Къде е Джийн? Какво сте направили с Джийн?“.

— Да прекъснем за минутка — казвам на Слейд. Поглеждам Нейтън. — Няма да е зле да покажеш изблик на чувства, Нейтън. Помисли за хората, които ще гледат филма. Какво искаш да почувстват, докато слушат тази зловеща история? Гняв? Горчивина? Печал? От теб зависи да предадеш тези чувства, така че нека опитаме отново, но този път по-емоционално. Можеш ли да го направиш?

— Ще опитам.

— Давай, Слейд. Нейтън, кога научи, че брат ти е мъртъв?

— На следващата сутрин в ареста дойде един полицай, за да подпиша някакви документи. Попитах го за Джийн и той отговори: „Брат ти е мъртъв. Опитал се да избяга и агентите го застреляли“. Просто ей така. Без никакво съчувствие, никаква загриженост, нищичко. — Нейтън млъква и преглъща мъчително. Устните му потреперват, очите му се навлажняват. Зад камерата му правя знак с вирнати палци. Той продължава: — Не знаех какво да кажа. Бях шокиран. Джийн не се е опитвал да избяга. Джийн беше убит. — Изтрива сълза с опакото на ръката си. — Съжалявам — прошепва тихо и наистина страда. Не се преструва, емоцията е неподправена.