Тясното мазе има нисък таван, няма климатик и небоядисаните му стени са от тухли от газобетон. Ванеса прекарва там цял час и накрая е вир-вода и твърде изморена да продължи. В два през нощта ляга на канапето в хола и заспива с ръка върху кобура на пистолета.

Рашфорд не обича да работи в събота, а в неделя става направо нетърпим, но аз не му оставям почти никакъв избор. Умолявам го да ме придружи до затвора и да използва същите връзки като предишния ден. Давам му банкнота от сто долара, която да улесни преговорите.

Пристигаме в затвора малко преди девет сутринта и петнайсет минути по-късно отново съм насаме с Нейтън в същата стаичка като вчера. Шокиран съм от вида му. Пострадал е видимо и сериозно и се питам докога надзирателите ще търпят това насилие. Лицето му е цялото в дълбоки отворени рани и засъхнала кръв. Горната му устна е подута и стърчи гротескно. Лявото му око е напълно затворено, а дясното е зачервено и подуто. Един от предните му зъби го няма. Няма ги и отрязаните джинси и хавайската риза — заменени са с мръсен бял гащеризон, осеян с петна засъхнала кръв.

И двамата се навеждаме напред, лицата ни са на сантиметри едно от друго.

— Помогни ми — успява да прошепне той почти разплакан.

— Ето какви са последните новини, Нейтън — подемам. — Мошениците искат един милион от собственика на самолета и той се е съгласил да плати, така че боклуците ще си получат парите. Няма обвинения към мен, това стана ясно сутринта. За теб искат половин милион долара. Накарах Рашфорд да им набие в главите, че нито един от двама ни няма толкова пари. Обяснихме, че сме само пътници в чужд самолет, че не сме богати и така нататък. Ямайците обаче не вярват. Ето така стоят нещата в момента.

Нейтън се мръщи, все едно му е трудно дори да диша. Съдейки по ужасния вид на лицето му, не искам да си представям какво е станало с тялото му. Допускам най-лошото, затова не питам какво се е случило.

— Можеш ли да ни върнеш обратно в Щатите, Рийд? — изсумтява Нейтън. Говори немощно и дрезгаво, дори гласът му е пострадал.

— Да, струва ми се. Рашфорд смята така. Но нямам много пари, Нейтън.

Той се навъсва и отново простенва, все едно или ще припадне, или ще се разреве.

— Чуй ме, Рийд. Аз имам малко пари. Всъщност доста пари.

Гледам го право в очите — или поне в дясното око, понеже лявото е затворено. Това е съдбовният миг, заради който сме направили всичко. Без него целият проект щеше да е огромна катастрофа, страховита и отвратителна спекулация.

— Колко? — питам в паузата.

Той не иска да продължи, но няма избор.

— Достатъчно, за да се измъкна.

— Половин милион долара ли, Нейтън?

— И повече. Трябва да станем партньори, Рийд. Аз ще ти кажа къде са парите, ти ще ги вземеш, ще ме измъкнеш от тук и ще станем партньори. Но трябва да ти имам доверие, ясно?

— Чакай малко, Нейтън — дръпвам се назад и вдигам ръце. — Искаш да замина, да се върна вкъщи и после пак да дойда с една торба пари, за да подкупя ямайската полиция? Сериозно ли говориш?

— Моля те, Рийд, няма кой друг. Не мога да се обадя на никого вкъщи. Никой не разбира какво се случва тук, само ти. Трябва да го направиш, Рийд. Животът ми зависи от това. Няма да оцелея тук. Погледни ме. Моля те, Рийд! Ако изпълниш молбата ми и ме измъкнеш навън, ще станеш богат човек.

Отдръпвам се още по-назад, все едно е болен от заразна болест.

— Хайде, Рийд, ти ме забърка в тази каша, сега трябва да ме измъкнеш — моли ме Нейтън.

— Няма да е зле да ми обясниш как си спечелил парите.

— Не съм ги спечелил, откраднах ги.

Нищо чудно.

— От наркотици ли са? — питам, но знам отговора.

— Не, не, не. Партньори ли сме, Рийд?

— Не знам, Нейтън, не съм сигурен, че искам да подкупвам ямайската полиция. Ами ако ме арестуват? Ще свърша като теб.

— Тогава не се връщай. Изпрати парите на Рашфорд и нека той да им ги даде. Ще измислиш нещо, Рийд, ти си умен човек.

Кимвам, все едно одобрявам предложението му.

— Къде са парите, Нейтън?

— Партньори ли сме, Рийд? Ще делим наполовина, само ние двамата, човече.

— Добре, добре, но няма да рискувам да попадна в затвора заради това, ясно?

— Ясно.

Млъкваме и се гледаме изпитателно. Той диша трудно и изрича мъчително всяка дума. Бавно протяга дясната си ръка — подута и издрана.

— Партньори ли сме, Рийд? — пита умолително.

Бавно разклащам ръката му и той се смръщва. Сигурно е счупена.

— Къде са парите? — питам.

— В къщата — казва той бавно и неохотно издава най-скъпоценната тайна в живота си. — Ходил си там. В задния двор има барака с всякакви боклуци. Има дървен под, а отдясно, под стара развалена косачка има тайна вратичка. Не се вижда, ако не преместиш косачката и част от боклуците. Внимавай, има две кралски змии, които си живеят там. Отвори тайната вратичка и ще видиш бронзов ковчег.

Задъхва се и е плувнал в пот. Физическата болка е очевидна, но освен това се измъчва и от огромното разкритие, което прави.

— Ковчег ли? — питам невярващо.

— Да, детски. Запечатан, херметически затворен и непромокаем. От тясната страна, откъм краката има тайно резе — като го вдигнеш, ключалките се освобождават и можеш да отвориш ковчега.

— Какво има вътре?

— Кутии от пури, залепени с тиксо. Мисля, че са осемнайсет.

— Скрил си пари в кутии от пури?

— Не са пари, Рийд — отговаря Нейтън и се навежда по-наблизо. — Злато е.

Преструвам се на толкова шашнат, че не мога да обеля и дума, а той продължава почти шепнешком:

— Малки кюлчета, всяко по десет унции, чисто злато. Колкото голямо блокче за домино. Красота, Рийд, истинска прелест.

Взирам се в него дълго и невярващо и казвам:

— Добре, колкото и да ми е трудно, няма да задам очевидните въпроси. Трябва да се върна у вас, да прогоня змиите, да взема златото от ковчега, да намеря на кого да продам кюлчетата и после да измисля как да вкарам половин милион в Ямайка и да го дам на продажните митничари и ченгета, които да те освободят. Горе-долу за това става дума, нали, Нейтън?

— Да. И побързай.

— Мисля, че си луд.

— Вече се ръкувахме, вече сме партньори, Рийд. Измисли как да го направиш и ще забогатееш.

— За колко блокчета домино става дума?

— Между петстотин и шестстотин.

— Колко струва златото сега?

— Преди два дни се продаваше за хиляда и петстотин долара на унция.

Пресмятам и казвам:

— Това прави между седем и половина и осем милиона долара.

Нейтън кимва. Прави тези сметки всеки ден от живота си, като следи колебанията в цената.

Разнася се силно почукване. На вратата зад мен се появява един от надзирателите.

— Времето свърши, човече — съобщава ни той и изчезва.

— Това сигурно е едно от най-глупавите неща, които ще направя през живота си — казвам.

— Или едно от най-умните — отговаря Нейтън. — Моля те, побързай, Рийд, няма да издържа дълго.

Ръкуваме се и се сбогуваме. Когато виждам Нейтън за последен път, той е едно съсипано дребно човече, което с болка се мъчи да се изправи на крака. С Рашфорд бързо се изнасяме. Той ме оставя в хотела, аз тичам в стаята си и се обаждам на Ванеса.

Тя е на тавана, където е петдесет градуса, и претърсва стари кашони и счупени мебели.

— Не са там — съобщавам й. — Навън са, в бараката.

— Чакай малко — казва тя и слиза по сгъваемата стълба. — Той ли ти каза? — пита задъхано.

— Да.

— Някой дойде — прошепва тя и по телефона чувам звънеца на входната врата. Ванеса прикляка ниско в коридора и се пресяга към пистолета. — После ще ти звънна. — Тя затваря.

Неделя сутрин е. Пикапът на Нейтън е на алеята. Ако приятелите му знаят, че той ще отсъства през уикенда, появата на пикапа ще предизвика въпроси. Звънецът отново дрънва и някой започва да блъска по входната врата. После се провиква: