— И кое е това контролиращо съзнание?

— Все още не знаем.

— Кой не го знае? Май не говориш само за теб и мен?

— Не съвсем.

— Колекционера спомена за „тайните ми приятели“. Ти влизаш ли в това число?

— За мен ще бъде чест.

— И има и други?

— Да, макар че някои едва ли охотно ще се загърнат с мантията на „приятелството“ в най-общия смисъл на думата каза Ъпстийн, подбирайки думите с ненадмината дипломатичност.

— Значи няма да играят с мен карти по Коледа.

— Нито по друго време.

— И няма да ми кажеш кои са те?

— Засега е по-добре да не знаеш.

— Притесняваш се, че ще им досаждам ли?

— Не, но ако не знаеш как се казват, няма да можеш и да издаваш самоличността им пред други хора.

— Като Анмаел, ако реши да изпробва ножа си на мен.

— Не си сам в тази работа, господин Паркър. Наистина си необикновен човек и аз още не съм разбрал защо винаги си бил толкова омразен и, осмелявам се да го кажа, толкова привлекателен за такива нечисти сили, обаче трябва да мисля и за други хора.

— Това ли е Пети отдел — кодово название на тайните ми приятели?

За миг Ъпстийн се стъписа, но бързо се овладя.

— Пети отдел е само име.

— На какво?

— Първоначално на разследването на Пътника. А след това правомощията му малко се поразшириха, струва ми се, и сега ти си част от тях.

Заваля. Погледнах през рамо и видях как от водата тротоарът изглежда по-тъмен и как капките се сипят от червената тента над вратата.

— И какво трябва да правя? — попитах.

— За какво?

— За Анмаел или за който там се мисли за Анмаел.

— Той чака.

— За какво?

— Чака другата му половина да се присъедини към него. Сигурно вярва, че тя е наблизо, защото иначе не би се показал. Тя на свой ред оставя следи за него, може би дори без да го съзнава. Когато тя дойде, ще действат. Най-вероятно ще е скоро особено след като Анмаел е бил готов да убие Уолас и да напише името си на стената. Той усеща приближаването й и не след дълго двамата ще бъдат привлечени един към друг. Допускам, че бихме могли да те скрием, но това просто ще отложи неизбежното. А за да се позабавляват и за да те накарат да излезеш, може да наранят близките ти.

— Какво би направил на мое място?

— Бих избрал бойното поле. Имаш съюзници: Ейнджъл и онзи, който сигурно още се спотайва навън. Мога да ти дам няколко млади мъже, които ще стоят на дискретно разстояние, но ще те държат под око. Окопай се малко на място по свой избор и ние ще ги заловим, когато се появят.

Ъпстийн се изправи. Срещата ни беше приключила.

— Имам още един въпрос — казах.

По лицето му пробяга нещо като раздразнение, но той го овладя и отново възприе обичайното си благо и леко развеселено изражение.

— Питай.

— Какво беше детето на Елейн Паркър, което умря — момче или момиче?

— Момиче. Мисля, че тя я е кръстила Сара. Взели я от нея и я погребали тайно. Не знам къде. Най-добре е никой да не знае.

Сара, моята полусестра, погребана анонимно в детско гробище, за да предпазят мен.

— Може би и аз на свой ред ще ти поставя една последна задача — каза Ъпстийн. — Как са намерили Каролайн Рос? Два пъти баща ти и Джими Галахър са успявали да я скрият добре: веднъж в центъра на града, преди Акерман да умре под гумите на камиона, и после по време на бременността й. Но въпреки това мъжът и жената успели да я открият. И после някой открива, че Уил Паркър е излъгал за обстоятелствата около раждането на сина си, и те се върнали, за да опитат отново.

— Може да е бил някой от твоите хора — казах. — Джими ми разказа за срещата в клиниката. Може някой да се е изпуснал — или неволно, или нарочно.

— Не, не са — възрази Ъпстийн толкова убедено, че не му се противопоставих. — А дори да се съмнявах в тях, което не е вярно, нито един от тях не знаеше каква точно заплаха е грозила Каролайн Рос преди смъртта й. Знаеха само, че е млада жена, която е в беда и се нуждае от закрила. Възможно е тайната за твоя произход да е била издадена някак. Заличихме подробностите за мъртвото дете на Елейн Паркър от медицинския й картон и тя преустанови всякакъв контакт с болницата и с гинеколога, който е следил първите етапи на бременността й. Архивите и на двете места впоследствие бяха прочистени. Кръвната ти група представляваше проблем, но тя би трябвало да е поверителна информация, известна на семейството ти и на вашия лекар, а той явно е бил безукорен във всяко отношение. Освен това предупредихме баща ти винаги да бъде нащрек, а той рядко не се съобразяваше с предупрежденията ни.

— До нощта, когато е стрелял в Пърл Ривър — отбелязах.

— Да, дотогава.

— Не биваше да го оставяте да ходи там сам.

— Не знаех какво ще направи — оправда се Ъпстийн. — Исках да ги заловим живи. Така щяхме да ги затворим и да спрем цялата тази история. — Нахлупи си шапката, облече си палтото и понечи да мине покрай мен. — Не забравяй какво ти казах. Убеден съм, че някой, който е познавал баща ти, го е предал. Възможно е ти също да си изложен на опасността от предателство. Предавам те на грижите на колегата ти.

След това той си тръгна заедно с телохранителите си и ме остави при тъмнокосата глухоняма, която ми се усмихна тъжно, преди да започне да гаси светлините.

Някъде в задната част на заведението звънна звънец и над плота светна червена лампа, за да може жената да я види. Тя вдигна пръст към устните си, за да ме предупреди да мълча, и изчезна зад една завеса. След секунди ме повика с пръст.

На малък екран се виждаше фигура, застанала в нишата до задния вход. Беше Луис. Дадох й знак, че го познавам и че няма проблем да го пусне. Тя отвори вратата.

— Отпред има кола — каза Луис. — Струва ми се, че е проследила Ъпстийн дотук. Вътре има двама мъже с костюми. Приличат повече на федерални, не на ченгета.

— Можеха да ме спипат, докато разговарях с Ъпстийн.

— Може би не искат да те спипат. Може би просто искат да разберат къде живееш.

— На хазяина ми никак няма да му хареса.

— И точно затова хазяинът ти стърчи тук и задникът му мръзне.

Благодарих на жената и излязох при Луис. Тя затвори вратата зад нас.

— Не говори много — отбеляза Луис.

— Глухоняма е.

— Това обяснява всичко. Обаче е красива жена, ако си падаш по мълчаливите.

— Замислял ли си се да минеш курс по възпитание на чувствата?

— Смяташ ли, че ще помогне?

— Вероятно не.

— Виждаш ли!

В края на улицата Луис спря и погледна назад към следващия ъгъл. Появи се такси. Той му махна и двамата потеглихме без видими признаци, че ни следят. Шофьорът се интересуваше повече от разговора си по блутуут устройството, отколкото от нас, но за всеки случай се качихме на още едно такси, преди да се приберем на сигурно място в апартамента.

Трийсета глава

Джими Галахър не умееше да пази тайна. Такъв си беше бъбрив. Обичаше да си пийва, да разказва истории. Напиеше ли се, езикът му се развързваше и преградите му падаха. Говореше неща, които се чудеше откъде идват, все едно стоеше извън себе си и наблюдаваше някакъв непознат да говори. Съзнаваше обаче колко е важно да си мълчи за произхода на сина на Уил Паркър и тази част от живота му винаги оставаше скрита, колкото и да си пийнеше. Въпреки това стоеше на разстояние от момчето и от майка му, след като Уил се самоуби. Усещаше, че е по-добре да страни от тях, отколкото да рискува да изпусне нещо подозрително пред момчето или да оскърби майка му, като заговори за неща, които е най-добре да си останат скрити в изтерзаните от грижи и претоварени сърца. Въпреки многото си недостатъци той нито веднъж не спомена за онова, което знае, през всичките тези години, откакто Елейн Паркър напусна Мейн заедно със сина си.

Обаче винаги бе подозирал, че Чарли Паркър ще дойде да го търси. В характера му бе заложена способността да задава въпроси, да търси истината. Беше ловец и притежаваше упорство, което според Джими в крайна сметка щеше да му струва живота. В даден момент в бъдеще щеше да престъпи границата и да се зарови в неща, които бе по-добре да не закача, и нещо щеше да се покаже и да го унищожи. Джими беше сигурен. Може би собственият му характер и тайната, свързана с родителите му, щеше да се окаже тази грешка.