Domimts mens bonus et benignitas est.

След като слязоха по стълбите, някой друг пое краката й и тялото й се изопна хоризонтално между мъжете. Погледна надясно и видя Мейсър, но преди да проговори, Ъпстийн застана помежду им.

— Нечестиво — каза той, вперил поглед в нея. Тя плю и плюнката й изцапа сакото му. Ъпстийн се отдръпна, за да може тя отново да види Мейсър. Той се помъчи да се изправи, обаче Луис се приближи до мястото, където седеше, притисна със стъпало гърлото му и отново долепи главата му към стената.

— Хайде, гледайте се — подкани ги Ъпстийн. — За последен път се виждате.

Семиаза се досети какво ще се случи и започна да крещи „Не! Не! Не!“, докато Ъпстийн не й запуши устата и не я положиха вързана върху носилката. Завиха я с одеяло и я изнесоха към чакаща отпред линейка, която отпраши без светлини и сирени. Погледнах към Мейсър и прочетох безутешност в погледа му. Устните му мърдаха, чувах го как непрекъснато шепне нещо. Не можех да чуя точно какво, но бях сигурен, че са същите думи като онези, които беше изрекла любимата му.

Dominus meus bonus et benignitas est.

След това се появи един от хората на Ъпстийн, постави инжекция във врата на Мейсър и след секунди брадичката му увисна на гърдите и очите му се затвориха.

— Край — каза Ъпстийн.

— Край — повторих аз и най-сетне позволих да ме сложат да легна и пред очите ми се спусна мрак.

Три дни по-късно отново се срещнах с Ъпстийн в малкото ресторантче. Глухонямата жена ни поднесе същата гозба, после изчезна в задната част на заведението и ни остави сами. Едва сега имахме възможност да поговорим сериозно. Обсъдихме събитията от онази нощ и всичко случило се през предишните дни, включително разговора ми с Еди Грейс.

— Нищо не можем да направим по отношение на него каза Ъпстийн. — Дори да можеше да се докаже, че е замесен, той ще умре още преди да го изнесем от онази къща.

Бяха съчинили версия за случилото се на „Хобарт Стрийт“. Хансън беше герой. Докато ме следил в хода на някакво разследване, той се натъкнал на въоръжен мъж, който го нападнал с мачете. Макар да беше сериозно ранен, Хансън успял на свой ред да рани смъртоносно неидентифицирания си нападател и той починал в болницата. Мачетето се оказало същото, с което са били убити Мики Уолас и Джими Галахър. Имало следи от тяхната кръв по дръжката. Във вестниците бе публикувана снимка на въпросния мъж като част от полицейското разследване. Изобщо не приличаше на Гари Мейсър. Не приличаше на никой човек — жив или мъртъв.

Изобщо не се споменаваше за жената. Не попитах какво е станало с нея или с любовника й. Не исках да знам, но можех да се досетя. Скрили ги бяха някъде на тъмно и дълбоко, далеч един от друг, където щяха да изгният.

— Хансън беше един от нас — каза Ъпстийн. — Държи те под око още откакто напусна Мейн. Не биваше да влиза в къщата. Не знам защо го е направил. Може би е видял Мейсър и е решил да го спре, преди да се добере до теб. Засега го държат в изкуствена кома. Малко вероятно е да може някога да се върне към задълженията си.

— Тайните ми приятели — казах, припомняйки си думите на Колекционера. — Никога не съм допускал, че Хансън е един от тях. Явно съм по-самотен, отколкото си мислех.

Ъпстийн отпи от водата си.

— Престарал се е, опитвайки се да ограничи действията ти. Решението да ти отнеме разрешителното не беше негово, но той искаше да приложи взетото решение. Преценихме, че привличаш твърде много внимание и че се нуждаеш някой да те закриля от самия теб.

— Е, фактът, че той и бездруго не ме харесваше, е бил от помощ.

Ъпстийн сви рамене.

— Той вярваше в закона. Затова избрахме него.

— Има ли и други?

— Да.

— Колко?

— Недостатъчно.

— А сега?

— Чакаме. Ще ти върнат разрешителното като частен детектив и разрешителното да носиш оръжие. След като не можем да те предпазим от самия теб, може би трябва да ти дадем възможност сам да се пазиш. Само че на определена цена.

— Винаги е така.

— По някоя услуга от време на време, нищо повече. Ти си добър в работата си. Ще улесним отношенията ти с щатската полиция и с местната полиция, защото намесата ти може да се окаже полезна. Смятай се за съветник, за консултант по някои въпроси.

— И кой ще го направи? Ти или някой друг от моите така наречени приятели?

Чух зад гърба ми да се отваря врата. Обърнах се. Влезе комисар Рос, но не свали палтото си и не седна при нас на масата. Просто се облегна на плота на ресторантчето, сплел пръсти пред себе си, и ме погледна като социален работник, изправен пред отчайващо непоправим малолетен престъпник.

— Шегуваш се! — възкликнах. — Той ли?

— Той — отговори Ъпстийн.

— Пети отдел.

— Пети отдел.

— С такива приятели…

— … на човек не му трябват врагове — довърши вместо мен Ъпстийн.

Рос кимна.

— Това не означава, че трябва да ме търсиш всеки път, когато си загубиш ключовете — поясни той. — Стой на разстояние.

— Няма да е трудно.

Ъпстийн вдигна помирително ръка.

— Моля ви, господа.

— Имам още един въпрос — казах.

— Добре, питай — насърчи ме Ъпстийн.

— Жената шептеше нещо, докато я отвеждаха. Преди да изгубя съзнание, ми се стори, че Мейсър шепти същото нещо. Май беше на латински.

— Dominus meus bonus et benignitas est.— каза Ъпстийн. Моят господар е добър и мил.

— Еди Грейс каза почти същото, само че на английски. Какво означава? Някаква молитва ли е?

— Да, и може би още нещо — каза Ъпстийн. — Игра на думи. Едно име, което се появява отново и отново много години. Появява се в документи и архиви. Отначало решихме, че е съвпадение, някакъв код, но вече смятаме, че е нещо друго.

— Какво?

— Смятаме, че е име на Същината, на контролиращата сила — поясни Ъпстийн. — Моят господар е мил и добър. Добър и мил. Така наричат онзи, на когото служат. Добромил.

— Господин Добромил.

Много време щеше да мине, преди да разбера какво са си казали Рос и Ъпстийн, след като съм си тръгнал и при тях е останала само безмълвната жена в полутъмното ресторантче.

— Сигурен ли си, че е разумно да го оставим да скита свободно? — попита Рос, докато Ъпстийн се опитваше да улучи ръкава на палтото си.

— Не го оставяме да скита свободно, той е като спъната коза, макар да не го съзнава. Просто трябва да почакаме и да видим кой ще дойде да го изяде.

— Добромил? — попита Рос.

— Може би най-накрая, ако наистина съществува — каза Ъпстийн и най-сетне пъхна ръка в ръкава. — Ако нашият приятел живее достатъчно дълго…

Същата вечер напуснах Ню Йорк, след като отдадох почит и на друг мъртвец. Отдавна трябваше да го направя. Под простичка плоча в ъгъла на гробището в Бейсайд поставих цветя на гроба на млада жена и на едно неизвестно дете мястото, където спеше вечния си сън Каролайн Рос.

Майка ми.

Епилог

„Сърцата молят покой, отлитат дни,

отнасят в своя полет частичка битие, а ний…

без ум съвсем… се каним за живот…“

А. С. Пушкин, „Приятелю, часът дойде“

Прекарах остатъка от седмицата сам. Не се виждах с никого. Не разговарях с никого. Живеех с мислите си и в тишината се опитвах да приема всичко, което бях научил.

В петък вечерта отидох в „Мечката“. Дейв Еванс работеше на бара. По телефона вече му бях съобщил, че няма да работя повече в заведението, и той го прие. Сигурно си е знаел, че просто е въпрос на време. Вече бях получил неофициално потвърждение, че след броени дни ще ми върнат разрешителното за частен детектив, както ми беше обещал Ъпстийн, а всички възражения срещу това да нося оръжие бяха оттеглени.

Само че тази вечер Дейв беше затънал до гуша в работа. Около бара беше претъпкано, така че имаше място само за правостоящи. Дръпнах се, за да може Сара да мине с купчина поръчки за бира в едната ръка и за храна в другата. Изглеждаше изтощена, което бе необичайно, но после забелязах, че същото важи за всички останали, които работеха.