Сантос дръпна продължително от цигарата си и издуха дим към мен.

— Тези неща ще те убият — осведомих го.

— На твое място щях да се тревожа за собствената си тленност — отговори Сантос. — Допускам, че се криеш, но поне си включи проклетия мобилен. Не ни принуждавай да те завлечем в някоя килия и да те заключим, за да те пазим.

— Ще го пуснем ли? — попита невярващо Травис.

— Мисля, че засега няма да ни каже повече — обясни Сантос. — Нали така, господин Паркър? И то е повече, отколкото ще успеем да изкопчим от други хора.

— Пети отдел — обадих се.

Сантос се изненада:

— Знаеш ли какво представлява?

— А ти?

— Вероятно някакво секретно ниво, до което редовите полицаи като мен нямат достъп.

— Горе-долу. Не знам повече от теб.

— Кой знае защо не вярвам, че е истина, но предполагам, че засега можем само да чакаме, защото името ти сигурно е в същия списък като това на Джими Галахър и на Мики Уолас. А когато убиецът им се добере до теб, ще се наложи да караме в моргата или него, или теб. Хайде, ела, ще те хвърлим до метрото. Ще се радвам по-скоро да се разкараш от Бруклин.

Оставиха ме на спирката на метрото.

— Ще се видим — каза Сантос.

— Живи или мъртви — додаде Травис.

Гледах ги как се отдалечават. В колата не ми продумаха, но не ми пукаше. Бях твърде зает да размишлявам върху думата, изрязана на гърба на Джими Галахър. Откъде убиецът му бе стигнал до извода, че Джими е гей? Той бе пазил тайните си през целия си живот — своите и чуждите. Досетих се за сексуалната му ориентация само от неща, които майка ми каза след смъртта на татко, когато бях по-голям и по-зрял, а тя ме увери, че малцина от колегите на Джими знаят. Всъщност само двама човека знаели със сигурност, че Джими е гей, така ми каза. Един от тях беше баща ми.

Другият беше Еди Грейс.

Трийсет и втора глава

Вратата отвори Аманда Грейс. Косата й беше вързана хлабаво с червена лента и по лицето й нямаше никаква козметика. Беше облечена с анцуг и стара фланелка и бе плувнала в пот. В дясната си ръка държеше гумено бутало за отпушване на канали.

— Страхотно! — възкликна тя, когато ме видя. — Направо страхотно.

— Явно моментът не е подходящ.

— Можеше да се обадиш предварително. Сигурно дори щях да успея да прибера буталото.

— Бих искал пак да поговоря с баща ти.

Тя отстъпи назад и ме покани да вляза.

— Беше много изморен след предишното ти посещение. Важно ли е?

— Да, струва ми се.

— Става дума за Джими Галахър, нали?

— В известен смисъл.

Последвах я в кухнята. От мивката се носеше неприятна миризма и видях, че е пълна с мръсна вода, която не се оттича.

— Нещо е заседнало долу — каза Аманда. И ми подаде буталото. Свалих си сакото и се заех с мивката, а тя облегна хълбок на дъската и се зае да ме наблюдава.

— Какво става, Чарли?

— Какво имаш предвид?

— Гледаме новините. Видяхме какво се е случило в старата ти къща и чухме за Джими. Свързани са, нали?

Усетих, че водата се раздвижи. Отдръпнах се назад и видях, че започва да се оттича.

— Баща ти каза ли нещо по въпроса?

— Стори ми се тъжен заради Джими. Бяха приятели.

— Имаш ли представа защо са се отчуждили?

Тя отмести поглед.

— Мисля, че баща ми не одобряваше начина на живот на Джими.

— Това ли ти каза?

— Не, сама се досетих. Още не си отговорил на въпроса ми. Какво става?

Обърнах се към нея и приковах погледа и, докато тя не го отмести.

— Мътните да те вземат! — възкликна.

— Както ти казах, ще се радвам да поговоря няколко минути с Еди.

Изтри челото си видимо ядосана.

— Буден е, но е още в леглото. Ще се забави, докато се облече.

— Няма нужда да си създава толкова трудности. Можем да поговорим в стаята му. Няма да отнеме много.

Тя, изглежда, все още се чудеше дали е разумно да ми позволи да го видя. Усещах неловкостта й.

— Днес си различен — отбеляза.

— От какво?

— От последния път, когато беше тук. Май не ми харесва.

— Трябва да поговоря с него, Аманда. След това изчезвам и няма да има никакво значение дали някога си ме харесвала.

Тя кимна.

— Горе. Втората врата вдясно. Почукай, преди да влезеш.

В отговор на почукването ми на вратата на Еди Грейс се разнесе дрезгаво грачене. Завесите в стаята бяха дръпнати и вътре миришеше на болест и на разложение. Главата на Еди Грейс беше подпряна на две големи бели възглавници. Беше облечен с раирана пижама и мъждивата светлина някак подчертаваше бледността на кожата му и тя сякаш леко сияеше. Затворих вратата зад гърба си и сведох поглед към него.

— Пак си тук — каза той. По лицето му пробяга намек за усмивка. Беше по-скоро неприятно и многозначително, злобно изражение. — Така и допусках.

— Защо?

Дори не се опита да излъже:

— Защото са дошли за теб и ти си изплашен.

— Знаеш ли какво са причинили на Джими?

— Мога да се досетя.

— Целият е издълбан, изтезаван е и после е бил убит и всичко това, защото е запазил поверените му тайни, защото е бил истински приятел на мен и на баща ми.

— Трябвало е да избира приятелите си по-внимателно.

— Сигурно. Ти си му бил приятел.

Еди тихо се засмя. Прозвуча така, сякаш въздух минава през труп, и миришеше също толкова отвратително. Смехът предизвика пристъп на кашлица и той посочи към покритата пластмасова чашка върху шкафчето си, каквато използват децата — чашка с извита човка с дупка, за да пият по-лесно. Подадох му я и той засмука. Едната му ръка докосна моята и студенината й ме учуди.

— Аз наистина му бях приятел — каза Еди. — Но после той разказа на баща ти и на мен какъв е и тогава го отрязах. Той е педал, не е никакъв мъж. Отвращаваше ме.

— Отряза го значи?

— Щях да отрежа и топките му, ако можех. Искаше ми се да разкажа на всички какъв е. Не бива да носи тази униформа.

— И защо не го направи? — попитах.

— Защото те не искаха.

— Кои те?

— Анмаел и Семиаза, макар че не се наричаха така, не и първия път, когато дойдоха при мен. Така и не научих името на жената. Тя не говореше много. Мъжът се представи като Питър, но по-късно научих кое е истинското му име. Говореше предимно той.

— Как те намериха?

— Имах слабост. Не като тази на Джими, имах мъжка слабост. Падах си по млади. — Отново се усмихна. Устните му бяха напукани, а зъбите, които му бяха останали, бяха загнили във венците. — Момичета, не момчета — продължи той. Никога момчета. Те научиха. Така правят — намират ти слабото място и го използват срещу теб. Морков и пръчка — заплашиха да ме издадат, но ако им помогнех, и те щяха да ми помогнат. Дойдоха при мен, след като баща ти започна да се вижда с Каролайн Рос. Не знаех какви са, научих впоследствие. — Очите му проблеснаха и за миг доби уплашено изражение. — О, научих, и то как! Разказах им за онази жена Рос. Знаех за нея, бях партньор на баща ти в деня, когато той се запозна с нея, и ги видях заедно. Анмаел искаше да разбере къде е тя. Не попитах защо. Разбрах къде я е скрил Уил в Ъпър Ист Сайд. След това Анмаел умря, а жената изчезна. После баща ти и Джими непрекъснато местеха Каролайн Рос, много правеха скрито-покрито. Казах на Семиаза да следи Джими, защото баща ти му има доверие повече, отколкото на всеки друг. Мислех си, че искат само да я проследят, може би да откраднат детето. Бях не по-малко учуден от всички останали, когато я убиха.

Беше странно, но му вярвах. Нямаше причина да лъже, вече не, а и не търсеше опрощение. Разказваше, сякаш е събитие, на което е бил очевидец, но в което не е участвал пряко.

— Когато Уил се върна от Мейн с новороденото момченце, се отнесох подозрително. Знаех за състоянието на жена му, за това, че имаше проблеми със зачеването и износването на бебето. Просто всичко бе прекалено нагласено. Тогава вече се бях отчуждил от Джими. Все още бях в добри отношения с твоя старец или поне така си мислех, но нещо помежду ни се промени. Допускам, че Джими е говорил с него и че Уил е предпочел него пред мен. Не ми пукаше. Майната му. Майната им и на двамата. През следващите петнайсетина години настана затишие. Не очаквах друго. В крайна сметка Анмаел и жената бяха мъртви, а аз и без тях бях намерил начин да угаждам на капризите си.