— Разликата между паяка и човешкото същество обаче е въпрос на съзнание, на тип чувственост — отбеляза Ъпстийн. — Тъй като трябва да допуснем, че паякът не осъзнава собствената си самоличност като паяк, тогава, ако оставим настрани болката от унищожението му, той не разбира какво му се случва, когато поведението му започне да се променя и най-накрая умре. Само че човешкото същество би доловило промените във физиката си или, още по-точно, в психиката си, в поведението си. Най-малкото би се притеснило. Възможно е дори гостоприемникът да потърси консултация с лекар или с психиатър. Би се подложил на изследвания. Би предизвикал усилия за откриване на източника на дисбаланса.

— Но в случая не става дума за паразитни мухи или за оси.

— Не, става дума за нещо, което не можем да видим, но което изяжда гостоприемника също толкова несъмнено, както ларвите на осата изяждат паяка, само в този случай онова, което бива отнето, е _самоличността._ Нещо у нас постепенно започва да усеща това _друго,_ което ни унищожава, и ние се съпротивляваме на мрака, когато започне да ни поглъща.

Замислих се за момент.

— Преди малко използва думата „привидно“ — отбелязах. Каза, че „привидно“ са набелязали майка ми. Защо „привидно“?

— Ами, ако Каролайн Рос е била първоначалната им цел, тогава защо са се върнали шестнайсет години по-късно само за да бъдат убити в Пърл Ривър. Изглежда, отговорът е, че не са се опитвали да убият Каролайн Рос, а детето, което е носела.

— Пак възниква въпросът „защо“.

— Не знам. Знам само, че ти си заплаха за тях и че винаги си бил заплаха. Може би дори те не знаят със сигурност същността на заплахата, която представляваш, но я усещат и реагират, а целта им е да я унищожат. Те се опитват да те убият, господин Паркър, и вероятно известно време са смятали, че са успели, докато не установили, че грешат и че някой те е скрил от тях. Затова са били принудени да се върнат и да поправят грешката си.

— И отново са се провалили.

— Да, провалили са се — повтори Ъпстийн. — Само че през изминалите оттогава години ти си започнал да привличаш внимание към себе си. Запознал си се с мъже и жени, които притежават по нещичко от тяхната природа, макар и не от предназначението им, и е възможно който или каквото изпраща тези неща, да е започнало да те забелязва. Не е трудно човек да направи налагащия се извод и той е…

— Че те ще се върнат, за да опитат отново — довърших вместо него.

— Не „ще“, те вече са се върнали — поправи ме Ъпстийн.

И той извади една снимка под описанието на осата и на нейното поведение. На нея се виждаше кухнята на „Хобарт Стрийт“ и нарисуваният с кръв символ на стената.

— Този знак е бил намерен и на тялото на Питър Акерман, и на тялото на Драйдън, убит от баща ти в Пърл Ривър — каза той. След това натрупа още снимки. — Този знак е бил намерен на тялото на Миси Гейнс и на убийцата на майка ти.

Впоследствие е намерен и на още три местопрестъпления едно старо и две по-скорошни.

— Колко скорошни?

— Отпреди няколко седмици.

— Но без връзка с мен.

— Да, така изглежда.

— Какво правят?

— Оставят знаци. Един за друг, а на „Хобарт Стрийт“ може би за теб. — Той се усмихна и в усмивката му имаше съжаление. — Както виждаш, нещо се е върнало и иска ти да узнаеш това.

V

„Че мъртвите бързо пътуват…“

Брам Стоукър (1847–1912), „Дракула“

Двайсет и осма глава

Всички пияници бяха наизлезли. Тази вечер имаше хокеен мач и барът беше като магнит за феновете, защото единият собственик, Кен Харбарук, беше играл за кратко и в „Мейпъл Лийфс“ от Торонто, и в „Бруинс“, преди катастрофа с мотоциклет да сложи край на кариерата му. Той твърдеше, че това е най-хубавото нещо, което е могло да му се случи при тези обстоятелства. Беше добър, но недостатъчно. Знаеше, че в крайна сметка ще се озове в някой незначителен отбор, където ще играе за жълти стотинки и ще се опитва да сваля мацки, които не е трудно да впечатлиш в барове като неговия собствен. Вместо това обаче получи хубава компенсация за травмите си и вложи парите в съдружие за бара, който трябвало да му осигури удобен живот, какъвто не би имал, ако бе продължил да играе. Освен това, стига да иска, все още можеше да сваля лесни мадами или поне така си внушаваше, но всъщност по-често се оказваше замечтан за тихия си апартамент и за мекото си легло в края на дългите вечери в бара. Имаше удобна и неангажираща връзка с една адвокатка, която беше доста запазена за своите петдесет и една години. Всеки от тях си имаше апартамент и прекарваха уикендите ту в единия, ту в другия, макар че понякога на Кен му се искаше нещо повече. Тайно в себе си би искал тя да се премести при него, но знаеше, че тя цени независимостта си. Отначало реши, че го държи на известно разстояние, за да разбере колко сериозни са намеренията му. Но сега, три години по-късно, си даде сметка, че го държи на разстояние, защото точно това иска и че ако той иска нещо повече, трябва да потърси другаде. Реши, че е твърде възрастен, за да търси нещо друго, и че трябва да е признателен за това, което има. Чувстваше се сравнително щастлив и доволен.

Само че във вечери като днешната, когато играеха „Бруинс“ и барът беше пълен с мъже и жени, твърде млади, за да го помнят, или пък достатъчно възрастни, за да помнят колко незначителна е била кариерата му, Харбарук изпитваше мъчително съжаление заради начина, по който се бе развил животът му, което прикриваше с още по-шумно и необуздано поведение от обичайното.

— Онези скапани спирачки! — беше казал той на Емили Киндлър, която бе дошла за интервю за мястото за келнерка. Всъщност тя не каза почти нищо. От нея се искаше само да слуша и да кима от време на време, докато той разказваше историята на живота си, и да променя изражението си, за да изглежда състрадателна, заинтригувана, гневна или щастлива в зависимост от сюжета. Емили смяташе, че познава мъже като него — сърдечни, по-умни, отколкото изглеждат на пръв поглед, но без никакви илюзии относно интелигентността си, мъж, който би си помечтал как я сваля, но никога не би го направил наистина и би се почувствал виновен, че си го е помислил. Разказа й за адвокатката, спомена и факта, че преди време е бил и женен, но не се е получило. Той може и да се учуди на готовността си да споделя с нея, но тя не. Беше установила, че на мъжете им се иска да й разказват разни неща. Те разкриваха пред нея дълбоката си същност и тя не знаеше защо.

— Никога не ме е бивало много да разговарям с жените каза й Харбарук към края на интервюто. — Може и да не изглежда така, но е вярно.

Каза си, че това момиче е необикновено. Можеше да понапълнее малко, ръцете й бяха много слабички и той беше напълно сигурен, че може да обхване с една ръка най-широката част на бицепсите й, обаче въпреки това бе безспорно красива, а онова, което отпърво бе възприел като крехкост до такава степен, че като я видя, едва не отхвърли възможността да я наеме на работа, — постепенно се разкриваше като нещо по-сложно и неопределимо. Тя притежаваше сила. Може би не физическа — макар да започваше да му се струва, че не е толкова слаба, колкото изглежда, понеже онова, което Кен Харбарук умееше открай време, бе да преценява силата на противника, — а вътрешна твърдост. Усети, че момичето е преживяло трудни времена, но те не са го сломили.

— Е, с мен добре си поговори — каза тя.

Усмихна се. Работата й трябваше.

Харбарук стисна ръката й, съзнавайки, че го разиграва, но въпреки това леко се изчерви. Усети как топлината плъзва по бузите му.

— Мило е, че го казваш. Жалко, че не всичко в живота може да бъде оправено с един разговор на чаша газирана вода.

Той стана и протегна ръка. Тя я пое и двамата се здрависаха.

— Изглеждаш ми свястно хлапе. Поговори с Шели ей там, тя е управителка на бара. Ще ти определи смените и ще видим как се справяш.