Сега, когато моментът беше настъпил, не знаех откъде да започна.

— Какво знаеш за Каролайн Рос?

— Почти нищо. Родена е в градче, което в момента е предградие на Хартфорд, Кънектикът. Баща й е починал, когато била шестгодишна, а майка и — когато станала на деветнайсет. Няма други живи роднини. Ако човек търси анонимност, тя е безукорният избор.

— Но тя не е била анонимна. Някой я е търсел.

— Така изглежда. Майка й е загинала при пожар, а разследването е показало, че пожарът може да е бил умишлен.

— Може?

— Запалена цигара на дъното на кофа за смет и натрупани отгоре хартии, а също и газова печка с вентил, който не бил завъртян докрай. Възможно е да е нещастен случай, само че нито Каролайн, нито майка й са пушели.

— Гост?

— Според Каролайн през онези нощ никой не им е идвал на гости. Понякога майка й приемала мъже, но през нощта, в която умряла, двете с Каролайн били сами в къщата. Майка й си била пийнала. Спяла на канапето, когато избухнал пожарът, и най-вероятно умряла още преди пламъците да стигнат до нея. Каролайн излязла през горния прозорец и се спасила. Когато се запознахме, ми разказа, че е забелязала двама души, които наблюдавали горящата къща от гората — мъж и жена. Държали се за ръце. Но някой вече бил вдигнал тревога, съседи се спуснали да й помагат, пожарните вече били на път. Най-важно било да се погрижи за майка си, обаче първият етаж вече горял целият. Когато отново си спомнила за мъжа и жената, те били изчезнали.

Сподели с мен убеждението си, че тези двамата в гората са причинили пожара, но когато казала на полицията, те решили, че хората, които е видяла, нямат връзка със случая или че става дума само за фантазиите на опечалена млада жена. Само че Каролайн ги видяла отново малко след погребението на майка си и се убедила, че възнамеряват да направят с нея същото, каквото и с майка й. Дори че още от самото начало мишената била тя.

— Защо е решила така?

— Просто го усещала. От начина, по който я наблюдавали, от начина, по който се чувствала, докато я наблюдавали. Наречи го инстинкт за оцеляване. Каквато и да била причината, тя напуснала града малко след погребението на майка си с намерението да си намери работа в Бостън. Там някой се опитал да я бутне под влака в метрото. Усетила нечия ръка на гърба си и залитнала на ръба на перона, но някаква млада жена я издърпала назад и я спасила. Каролайн се озърнала и забелязала мъж и жена да се отдалечават към изхода. Жената се обърнала назад и Каролайн я познала — същата от Хартфорд. Видяла ги за втори път на южната гара, докато се качвала на влака за Ню Йорк. Наблюдавали я от перона, но не я последвали.

— Кои са те?

— Тогава не знаехме, сега също не сме съвсем сигурни. Е, знаем името на мъжа, премазан от камиона, и на момичето, което баща ти убил в Пърл Ривър, но имената се оказаха напълно безполезни. Установяването на самоличността им не помогна да намерим обяснение защо преследват Каролайн Рос или теб.

— Баща ми смяташе, че Миси Гейнс и жената, убила майка ми, са един и същи човек — казах. — По същата логика вероятно е смятал, че Питър Акерман и младежът, умрял заедно с Миси Гейнс, са един и същ човек. Това възможно ли е?

— И двамата сме били свидетели на странни неща през годините, откакто се познаваме — отговори Ъпстийн. — Откъде да знаем какво да вярваме и какво да отхвърляме? И все пак нека най-напред да разгледаме най-логичното или най-достоверното обяснение: за период от четирийсет години някой многократно изпраща двойка убийци, мъж и жена, на поредица от нападения, чиято цел си ти или твои близки хора. Когато двойката умира, на нейно място идват други двама. Тези убийци се разпознават по знак на ръката — един на жената и един на мъжа, ето тук — посочи той едно място по средата между китката и лакътя на лявата си ръка. — Не можем да намерим причина поредица от двойки да бъдат изпращани да правят това.

Разследването на случаите с Миси Гейнс, Джоузеф Драйдън и Питър Акерман установи, че и тримата са водили напълно нормално съществуване през по-голямата част от живота си. Акерман е бил семеен човек, Миси Гейнс е била типична примерна тийнейджърка, а Драйдън вече е бил хулиган, но не по-различен от мнозина други. И после в даден момент поведението им се променя. Откъсват се от семейството и от приятелите си. Намират представител на другия пол, когото не са познавали до този момент, осъществяват връзка с него и започват да преследват привидно първо Каролайн Рос, а после, в случая с Гейнс и Драйдън, теб. Значи това е логичното обяснение — коренно несъвместими двойки, свързани единствено от желанието да навредят на теб или на семейството ти и действащи или по собствена воля, или по волята на някой друг.

— Ти обаче не вярващ в логичното обяснение.

— Не, не вярвам.

Ъпстийн се пресегна зад себе си и порови в джоба на палтото си, откъдето извади фотокопие и го разгърна върху масата. Беше копие на някаква научна статия и на снимката се виждаше летящо насекомо — оса.

— Какво знаеш за осите, господин Паркър?

— Жилят.

— Вярно е. Някои от тях, най-голямата група от разред хименоптера, са и паразити. Набелязват си насекомо гостоприемник — паяк, стоножка, — като снасят яйца, които нападат гостоприемника отвън, или снасят яйца вътре в самия гостоприемник. В крайна сметка се появяват големи ларви, които поглъщат гостоприемника. Такова поведение е относително често в природата, при това не само сред осите. Ихневмонът например използва паяците и листните въшки като гостоприемници на своите малки. Когато вкара в тях яйцата си, вкарва и отрова, която парализира гостоприемника. След това малките им изяждат гостоприемника отвътре навън, като започват от органите, които са най-малко необходими за оцеляването му, например мазнините и червата, за да запазят гостоприемника жив колкото е нужно, преди да се заемат с жизненоважните органи. В крайна сметка от него остава само празна черупка. Начинът, по който го изяждат, показва известна степен на инстинктивно разбиране, че живият гостоприемник е по-полезен от мъртвия, но иначе целият процес е доста примитивен, да не кажа дори безспорно отвратителен. — Ъпстийн се приведе напред и почука по снимката на осата: Така, има една разновидност паяци, Plesiometa argyra,които се срещат в Коста Рика. Осите използват и него за гостоприемник, но по доста интересен начин. Осата напада паяка и временно го парализира, като снася яйцата си на върха на коремчето на паяка. След това отлита и паякът възвръща способността си да се движи. Той продължава да функционира както винаги, плете мрежите си и улавя насекоми, въпреки че ларвите на осата са прилепнали към коремчето му и се хранят със соковете му през малки отвори. Това положение продължава може би две седмици и после се случва нещо много странно — поведението на паяка се променя. По някакъв неизвестен механизъм ларвите с помощта на отделяни от тях химически вещества принуждават паяка да промени структурата на мрежата си. Вместо кръгла мрежа той започва да гради по-малка и по-укрепена платформа. След като я завърши, ларвите убиват гостоприемника си и си правят пашкул в новата мрежа, където са в безопасност от вятъра, дъжда и хищните мравки. Започва следващият етап от развитието им. — Ъпстийн се поотпусна. — Представи си, че заменим осите с бродещи духове и паяците — с хора, и тогава може би ще започнем да разбираме как така наглед обикновени мъже и жени могат в даден момент да се променят коренно и бавно да умрат вътрешно, оставайки все същите външно. Интересна теория, не смяташ ли?

— Достатъчно интересна, за да стане причина един човек да бъде прокуден от местния културен център.

— Или изпратен в лудница, ако е проявил неблагоразумието да изрече тези мисли на глас, само че ти не за пръв път чуваш за подобни неща — за духове, които прелитат от тяло в тяло, и за хора, които явно живеят повече от отреденото им време, бавно се разлагат, но не умират.

Спомних си за Китим, затворен в килията си, затворил се вътре в себе си като насекомо, заспало зимен сън, въпреки че тялото му вехне. И за едно същество на име Брайтуел, което зърнах на стогодишно изображение, на снимка от Втората световна война и накрая в тази епоха, докато преследваше друго същество като самия себе си, човешко по форма, но не и по природа. Да, знаех за какво говори Ъпстийн.