— О, звукът минава през тялото на самолета.

— Разбира се, шумът на двигателя, шумът на горивните помпи, разни други неща.

— Окей. — Райън приключи с въпроса.

— Не ти хареса, нали? — Отношението на приятеля му към летенето забавляваше Роби.

— Защо всички се заяждат с мен за това? — вдигна поглед към тавана Райън.

— Защото е смешно, Джек. Ти си последният жив човек на света, който се бои да лети.

— Хей, Роб, аз го правя, пали? Качвам се, връзвам се с коланите и летя.

— Зная. Извинявай — омекна Джексън. — Просто е толкова лесно да те дразня заради това — за какво са приятелите? Ти направи едно добро, Джек. Горди сме с теб. Но, за бога, внимавай. Тия героични глупости могат да те убият.

— Разбирам.

— Вярно ли е това за Кати? — попита Роби.

— Да. Докторът го потвърди същия ден, когато ми свалиха гипса.

— Браво, тате! Бих казал, че това заслужава по още едно малко. — Роби протегна чашката си и Джек му напя. — Изглежда, и бутилката предава богу дух.

— Мой ред е да купя следващата, нали?

— Толкова време мина, че не си спомням — призна Роби. — Но съм съгласен с теб.

— Значи отново си при самолетите?

— Следващия понеделник ще ме пуснат пак на „Томкат“ — отговори Джексън. — И към лятото отново ще работя това, за което ми плащат.

— Имаш ли заповед за разпределение?

— Да. Пред себе си виждаш бъдещия заместник-командир на VF-41. — Роби вдигна чашата си.

Райън разбра съкращението, което означаваше заместник-командир на изтребителна ескадрила 41.

— Това е много хубаво, Роб!

— Да. Не е зле, като се има предвид фактът, че през последните седем месеца съм бил на земята.

— Веднага ли ще заминете на самолетоносач?

— Не. Ще постоим малко на брега, долу при Оушиана, Вирджиния. Сега ескадрилата е разпределена на „Нимиц“. Когато лодката се върне за преоборудване, изтребителите остават на брега за опреснителни тренировъчни полети. След това вероятно ще се настаним на „Кенеди“. Разместват назначенията на полковете. Джек, хубаво ще бъде отново да метна изтребителя на гърба си! Толкова време мина.

— Ти и Сиси ще ни липсвате.

— Хей, ние няма още да тръгваме — чак през лятото. Карат ме да приключа учебната година — пък и Вирджиния Бийч не е чак толкова далеч. Ще ни дойдете на гости, какво толкова? Не е необходимо да летиш, Джек. Можеш да караш кола — обясни Джексън.

— Е, вероятно ще бъдете тук, когато се роди бебето.

— Да. — Джексън довърши напитката си.

— Ти и Сиси ще ходите ли някъде за Коледа?

— Не зная. Пък и не мога, защото през повечето от почивните дни ще летя в Пакс.

— Окей, елате ни на гости за вечеря — към три часа.

— Семейството на Кати няма ли да…

— Не — отговори Райън, като прибираше всичко на място.

Роби поклати глава.

— Някои хора просто не увират — отбеляза летецът.

— Е, знаеш как е. Вече не почитам храма на Всемогъщия Долар.

— Но успя да се справиш добре с паничката за парите.

Джек се усмихна.

— Да, вярно е.

— Това ме подсеща за нещо. Има едно малко предприятие извън Бостън, което ще направи голям удар.

— О? — Джек наостри уши.

— Мисля, че се нарича „Холоуеър лимитед“. Направили са нова програма за компютрите на изтребителите — наистина я бива, времето за обработка на данните е три пъти по-малко, генерира решения за прехващане с фантастична скорост. Монтирана е на тренажора в Пакс и военноморските сили скоро ще го купят.

— Кой знае за това?

Джек се засмя, докато събираше нещата си.

— Самата фирма все още не знае. Капитан Стивънс от Пакс чу за това от момчетата в „Топгън“*. Бил Мей — летял съм с Бил — за първи път е пробвал програмата преди месец и я е харесал толкова, че почти е убедил ония от Пентагона да зарежат цялата бюрокрация и да я купят. Получи се засечка, но главнокомандващият се е заел и казват, че адмирал Рендъл наистина е мераклия да купи програмата. Още тридесет дни и тази малка фирма ще получи коледен подарък. Малко късно ще бъде — каза Роби, — но ще може да напълни голям чорап за подаръци. Просто от любопитство погледнах вестниците тази сутрин и наистина те фигурират в борсата. Може би трябва да провериш какво е положението.

[* Военновъздушна база за подготовка на елитни летци. — Б.пр.]

— А ти?

Пилотът поклати глава:

— Аз не играя на борсата, но ти още се мотаеш там, нали?

— По малко. Поверителна ли е тази информация? — попита Джек.

— Доколкото ми е известно, не. Поверителната част е свързана с написването на програмата, но за това си имат добра система за засекретяване — никой не може да я проумее. Вероятно Скип Тайлър би могъл, но аз не. Човек трябва да е специалист по атомна енергетика, за да може да разсъждава с нули и единици. Летците не мислят дигитално. Ние сме аналогови — засмя се Джексън. — Трябва да тръгвам. Сиси има рецитал тази вечер.

— Лека нощ, Роб.

— Умната, Джек. — Роби затвори вратата след себе си. Джек се облегна в стола си. Усмихна се на себе си, след това стана и прибра някои документи в куфарчето си.

„Да — каза си той. — Просто за да му покажа, че все още зная как.“

Райън взе палтото си, излезе от сградата и тръгна надолу покрай мемориала „Пребъл“. Колата му беше паркирана на „Декатър роуд“. Джек караше петгодишен фолксваген „Рабит“. Колата беше много практична за тесните улици на Анаполис и той отказа да си вземе порше, каквото жена му използваше, за да пътува до работата си в Балтимор и обратно. Хиляди пъти беше казал на Кати, че е тъпо двама души да имат три автомобила. За него „Рабит“, за нея „Порше-911“ и комби за семейството. Предложението на Кати той да продаде фолксвагена и да кара комбито беше, разбира се, неприемливо. Малкият бензинов двигател запали веднага. Беше твърде шумен. Трябва да провери гърнето. Джек тръгна и както винаги зави надясно към Мериленд авеню през портал номер 3 в мрачната еднообразна стена, която заобикаляше академията. Един постови от морската пехота му отдаде чест. Райън беше изненадан от това — никога досега не бяха го правили.

Не беше лесно да кара. Когато превключваше скоростите, Райън завърташе лявата си длан в превръзката, за да хване волана, докато дясната му ръка преместваше скоростния лост. Натоварването по улиците никак не му помагаше. Няколко хиляди държавни служители си тръгваха от различни правителствени сгради, улиците бяха претъпкани и се наложи много пъти да спира и да започва всичко от първа скорост. Колата беше с пет предни и една задна предавка и когато стигна до светофарите на Централ авеню, Джек съжали, че не си е купил автомобил с автоматични скорости. Отговорът се криеше в икономията на гориво: „Нима си струва допълнителният литър на сто километра?“ Изсмя се на себе си, като се отправи на изток към залива Чесапийк, а след това надясно по „Фолкънс нест роуд“.

Тук рядко имаше движение. „Фолкънс нест роуд“ свършваше малко след къщата на Райън, като от другата страна имаше няколко ферми, които сега, в началото на зимата, също се намираха в състояние на покой. Късите останки на царевични стъбла лежаха в редици по кафявите неразорани полета. Той зави наляво по пътя към своята къща. Райън притежаваше дванадесет декара на Перигрин клиф. Най-близкият му съсед, инженер на име Арт Палмър, се намираше на половин миля по-надолу през силно залесените склонове и през мътното поточе. Скалите на северния бряг на залива Чесапийк, където живееше Джек, бяха високи почти петнадесет метра — на юг ставаха по-високи, но не много — и бяха образувани от ронлив пясъчник. Те бяха наслада за палеонтолозите. От време на време екипи от някой местен колеж или музей чоплеха основата на скалата и намираха вкаменени зъби от акула, които някога са принадлежали на същество с размерите на малка подводница, както и кости на още по-невероятни създания, живели тук преди стотици милиони години.

Лошото беше, че скалите ерозираха. Къщата му беше построена на тридесетина метра от ръба на скалата и дъщеря му беше получила строга заповед — налагана на два пъти с напляскване — да не се доближава дотам. Хората от опазването на околната среда убедиха Райън и съседите му да засадят кудзу — плодовит плевел от американския юг, — за да предпазят лицевата част на скалата. Плевелът беше стабилизирал скалата, но нападаше растителността наоколо и Джек трябваше редовно да го унищожава със специален препарат, за да защити дърветата от задушаване. Но по това време на годината този проблем не съществуваше.