— Е, Дан, някаква критика? Достигаме ли стандартите на ФБР? — попита с леко самодоволство Оуенс.

— Стига глупости, Джими! — усмихна се Мъри. Сега нещата бяха спокойни. Детективите бяха заети да описват веществените доказателства, напълно убедени, че имаха солиден криминален случай. — Мога да кажа, че беше доста добре. Знаеш ли колко сте щастливи, че нямате някои от нашите правилници за незаконните претърсвания? „Да не говорим за някои от нашите съдии.“

— Готово — каза фотографът.

— Отлично — отговори сержант Боб Хайланд, който отговаряше за всичко.

— Как дойде толкова бързо, Боб? — пожела да узнае Мъри. — Метрото ли взе или какво?

— Защо не се сетих за това? — засмя се Хайланд. — Може би имахме късмет с движението. Дойдохме за единадесет минути. Вие не бяхте далеч зад нас. Избихме с ритник вратата и задържахме Дуайър за по-малко от пет секунди. Не е ли изумително колко лесно става, ако човек има проклетата информация!

— Сега мога ли да вляза?

— Разбира се — подкани го с ръка Оуенс.

Мъри отиде до бюрото с експлозивите. Човекът от ФБР беше експерт по взривни устройства. Тон и Оуенс клекнаха над, колекцията експлозиви.

— Приличат на чешки — промърмори Мъри.

— Така е — обади се един полицай. — От заводите „Шкода“, личи по опаковката. Но тези са американски. Електронни детонатори модел 31 от „Калифорния Пайронетикс“. — Той хвърли един детонатор в найлонов плик към Мъри.

— По дяволите! Появяват се навсякъде. Пратка от тези малки играчки беше открадната преди година и половина. Пяха на път за нефтено находище във Венецуела и ги отвлякоха отвъд Каракас — обясни Мъри. Огледа по-отблизо малкото черно устройство. — Момчетата от нефтодобива ги обожават. Безопасни, надеждни и почти безпогрешни. Добри са почти колкото армейските. Най-нова технология.

— Къде другаде са се появили? — попита Оуенс.

— Знаем със сигурност за три или четири места. Проблемът е, че са толкова малки и не винаги е лесно да се разпознаят останките. Една банка в Пуерто Рико, полицейски участък в Перу — тези атентати бяха политически. Другият случай или два бяха свързани с наркотици. Досега всички те са били от другата страна на Атлантическия океан. Доколкото ми е известно, тук се появяват за първи път. Те имат номерации на партидите. Трябва да ги сверите с откраднатата пратка. Мога да изпратя телекс и да получим отговор до един час.

— Благодаря ти, Дан.

Мъри преброи пет еднокилограмови блокчета експлозив. Чешките пластични експлозиви се ползваха е добро име по отношение на качеството. Те бяха толкова мощни, колкото и експлозивите, които „Дюпон“ произвеждаха за американската армия. Едно добре разположено блокче експлозив може да събори цяла сграда. С помощта на часовниковите механизми на „Пайронетикс“ мис Дуайър би могла да постави пет бомби със закъснители — до един месец — и да се намира на хиляда мили разстояние, когато те избухнат.

— Господа, тази вечер спасихте живота на много хора. Браво. — Мъри вдигна поглед. Апартаментът имаше само един прозорец, откъм задната страна на блока. Щората му беше спусната до долу, а пердетата — евтини и мръсни. Мъри се зачуди колко ли е наемът за този апартамент. Сигурен беше, че не е висок. Отоплението беше пуснато докрай и в стаята ставаше задушно. — Някой има ли нещо против, ако отворя да влезе малко въздух?

— Отлична идея, Дан — отговори Оуенс.

— Оставете на мен, сър. — Един полицай с ръкавици вдигна щората и след това отвори прозореца. Всичко в стаята щеше да бъде обработено за пръстови отпечатъци, по отвореният прозорец не би навредил на нищо. Лекият ветрец охлади помещението веднага.

— Така е по-добре. — Представителят на ФБР пое дълбоко дъх. Тук не усещаше дизеловите газове от лондонските таксита…

Нещо не беше наред.

Мъри се изненада. Нещо наистина не беше наред. Какво? Погледна през прозореца. Вляво имаше нещо като склад, една сляпа стена, висока четири етажа. Вдясно от нея се виждаше силуетът на лондонската кула над река Темза. Това беше всичко. Обърна се и видя Оуенс, който също гледаше през прозореца. Командирът на Ц-13 обърна глава към Мъри. Гледаше въпросително.

— Да — каза Оуенс.

— Какво каза оня по телефона? — промърмори Мъри.

Главата на Оуенс се поклати.

— Точно така. Сержант Хайланд?

— Да, подполковник?

— Гласът по телефона. Какво точно каза и как звучеше? — Оуенс продължаваше да гледа през прозореца.

— Според мен акцентът му беше като от централните графства. Мъжки глас. Каза, че гледа от прозореца и вижда някакви експлозиви и жици. Разбира се, всичко е записано на лента.

Мъри протегна ръка през отворения прозорец и прокара пръст по външната повърхност на стъклото. Пръстът му се изцапа.

— Със сигурност обадилият се не е чистачът на прозорците. — Мъри се наведе през прозореца. Нямаше пожарна стълба.

— Може би някой от покрива на склада. Аа, не — поправи се Оуенс. — Ъгълът не е подходящ, освен ако заподозряната не е разпръснала всичко по пода. Това е доста странно.

— Дали не става дума за обир? Може би някой е влязъл тук, видял е всичко и е решил да се обади като добър гражданин? — попита Мъри. — Това не звучи много достоверно.

Оуенс вдигна рамене.

— Не се знае, нали? Може да е приятелят й, когото е зарязала — мисля, че за момента трябва да сме доволни, Дан. Разполагаме с пет бомби, които няма да наранят никого. Да се махаме оттук, за да не се пречкаме, и да изпратим оня телекс до Вашингтон. Сержант Хайланд, господа, браво! Поздравявам ви за отличната операция. Продължавайте в този дух.

Оуенс и Мъри напуснаха сградата тихо. Отпред видяха малка тълпа, възпирана от около десет униформени полицаи. Светеха и ярките прожектори на екип от телевизионните новини. Това беше достатъчно, за да не могат да видят другата страна на улицата. Отсрещният блок имаше три малки кръчми. На вратата на една от тях стоеше мъж с женствени черти и чаша бира в ръка. Лицето му не издаваше никакви чувства, нито дори любопитство. Запаметяваше лицата, които вижда. Името му беше Денис Кули.

Мъри и Оуенс отидоха с колата до щаба на Ню Скотланд Ярд*, където агентът на ФБР изпрати своя телекс до Вашингтон. Не обсъждаха повече единствената неочаквана аномалия в случая и Мъри остави Оуенс да си гледа работата. Ц-13 бяха успели да разрешат още един случай с бомби — и го направиха по най-добрия начин, без нито една жертва. Това означаваше, че на Оуенс и хората му им предстоеше безсънна нощ в обработка на документи, приготвяне на доклади за бюрократите от Министерството на вътрешните работи и изявления за печата, но те щяха да го направят е удоволствие.

[* Щабът на Лондонската полиция, контролиран пряко от Министерството на вътрешните работи на Великобритания и по тази причина носещо отговорности от държавна важност. Официално име Ню Скотланд Ярд. — Б.пр.]

Първият работен ден на Райън протече по-леко, отколкото очакваше. Продължителното му отсъствие беше наложило катедрата по история да размести неговите часове, пък и беше време за коледната ваканция — почти всички студенти е нетърпение очакваха да се върнат по домовете си. Атмосферата в курса беше по-свободна, дори и новобранците се наслаждаваха на по-малко закачки и тормоз от по-големите по случай победата над армейския отбор по футбол. Очакваха го купчина писма и документи, натрупани във входящата поща, и му беше необходим един спокоен ден, за да се оправи с тях. Беше пристигнал в канцеларията си в седем и тридесет, а към пет без петнадесет беше отхвърлил по-голямата част от работата. Реши, че за днес му стига. Привършваше поредица от тестове за последните семестриални изпити, когато долови миризмата на евтина пура и дочу познат глас:

— Хареса ли ти ваканцията, момче? — Полковник Робърт Джеферсън Джексън се беше облегнал на рамката на вратата.

— Имаше интересни моменти, Роби. Време е да затваряме, а?

— Още малко! — Джексън постави бялата си фуражка върху кантонерката на Райън и безцеремонно се строполи в коженото кресло срещу бюрото на приятеля си.