— А, няма защо — махна с ръка Тайлър, когато излязоха на околовръстното шосе за Вашингтон. — Отиваме до семейството на Джийн. Това е последната й възможност да ги види, преди да се появят близнаците. И професор Билингс казва, че те очаква малко работа.

„Малко — помисли си Райън. — По-скоро работа за два месеца.“

— Кога ще можеш отново да започнеш?

— Ще трябва да почака, докато свали гипса — отговори Кати вместо него. — Утре ще заведа Джек в Балтимор, за да видим какво ще кажат там. Ще помолим професор Холи да го види.

— Няма смисъл да се бърза при такова нараняване — каза Скип. Самият той имаше богат опит в това отношение. — Роби ти праща много поздрави. Той не можа да дойде. Сега е в Пакс Ривър на самолетен тренажор, учи се отново да хвърчи. Роб и Сиси са добре, бяха ни на гости онази вечер. Ти улучи и хубаво време. Миналата седмица почти през цялото време валя.

„У дома съм“ — помисли си Джек, докато слушаше. Отново трябваше да се потопи в сивото ежедневие, което досажда толкова много, докато някой не те извади от него. Беше чудесно отново да се върне там, където дъждът беше голяма неприятност и денят протичаше еднообразно — събуждане, ходене на работа, ядене и връщане в леглото. Телевизия с разни програми и футболни мачове. Комиксите в ежедневника. Помагане на жена ти да простре прането. Свиване в леглото с книга и чаша с вино, след като-сложеха Сали да спи. Джек си беше обещал никога повече да не счита това за скучно съществуване. За повече от месец животът му беше протекъл на високи обороти и с благодарност си помисли, че е оставил всичко на три хиляди мили зад себе си.

— Добър вечер, мистър Кули. — Кевин О’Донъл вдигна поглед от менюто си.

— Здравейте, мистър Джеймсън. Радвам се да ви видя — отговори търговецът на книги, като доста добре се престори на изненадан.

— Няма ли да се присъедините към мен?

— Но разбира се. Благодаря ви.

— Какво ви води в нашия град?

— Работата. Ще постоя при едни приятели в Коб. — Това беше вярно. Освен това то говореше на О’Донъл — познат тук като Майкъл Джеймсън, — че Кули носи в себе си последното съобщение.

— Желаете ли да видите менюто? — О’Донъл го подаде.

Кули го разгледа набързо, затвори го и го върна обратно. Никой не би могъл да види прехвърлянето. Мнимият Джеймсън остави малкия плик от папката да падне в скута му. Разговорът през следващия час се въртеше все около приятни неща. В съседното сепаре имаше четирима полицаи, а и мистър Кули не се занимаваше е оперативни въпроси. Работата му беше да действа като свръзка. О’Донъл го мислеше за слаб човек, макар че не беше споделял това с никого. Кули не притежаваше качествата за истински акции и тъкмо затова той беше по-подходящ за разузнавателна роля. Не че някога е искал друго, а и беше достатъчно добре обучен. В идеологично отношение беше стабилен, но независимо от интелигентността му О’Донъл долавяше някаква слабост в характера му. Но това беше без значение. Кули нямаше досие в полицията. Никога не беше хвърлял камък, а да не говорим за коктейл* по англичанин. Предпочиташе да наблюдава и да остави гнева си да се трупа, без да дава израз на чувствата си. Тих, ненатрапващ се и педантичен, Кули беше идеален за този тип работа. Не можеше да пролива кръв, но О’Донъл знаеше, че той не пролива и сълзи. „Ах ти, любезен дребосъко, бива те да организираш отлична разузнавателна операция и докато не се наложи сам да вършиш черната работа, ти можеш да…ти си помогнал да бъде причинена смъртта на … десет или дванадесет души, нали?“ Дали този човек изобщо изпитваше някакви чувства? Може би не, отсъди ръководителят. Идеално. О’Донъл си казваше, че си има своя малък Химлер — или може би Дзержински ще бъде по-уместно. Да, Железният Феликс Дзержински, този зъл дребосък. За нациста Химлер му напомняше само кръглото пухкаво лице, но човек не може да избира лицето си, нали? Кули имаше бъдеще в организацията. Когато му дойдеше времето, щеше да има нужда от един истински Дзержински.

[* Коктейл „Молотов“ — елементарна запалителна бомба, обикновено бутилка с бензин и запалителна капсула с кратко действие. — Б.пр.]

Приключиха разговора, докато пиеха кафето. Кули настоя да плати сметката — бизнесът му вървеше отлично. О’Донъл прибра плика в джоба си и напусна ресторанта. Въздържа се да прочете съобщението. На Кевин му беше трудно да бъде търпелив и затова сега си го налагаше. Знаеше, че нетърпението беше провалило повече акции, отколкото някога е успявала да провали английската армия. Това беше един урок от младите му години в ИРА. Потегли с беемвето си по старите улици, като се движеше на границата на максималната позволена скорост, напусна града и навлезе в тесен селски път, който водеше към дома му на стърчащия в морето нос. Караше по обиколен маршрут и постоянно поглеждаше в огледалото си. О’Донъл знаеше, че охраната му е отлична. Знаеше, че и непрекъснатото бдене я поддържаше такава. Скъпата му кола беше регистрирана на името на кантората на неговата корпорация в Дъндалк. Това беше истински бизнес с девет траулера, които влачеха мрежи в студените северни води, заобикалящи островите около Англия. Бизнесът се управляваше от кадърен генерален директор, който никога не е бил замесен в неприятностите, а уменията му позволяваха на О’Донъл да живее като заможен собственик на имение далеч в южните части на страната. В Ирландия традицията на притежаване от отсъстващ собственик беше стара — както дома на О’Донъл, оставен в наследство от англичаните.

Трябваше му по-малко от час, за да стигне до частния път към имота, отбелязан с две каменни колони, и още пет минути до къщата над морето. О’Донъл паркира колата си на откритото като обикновен посетител, защото помещението за каруците, долепено до къщата, беше превърнато в канцеларии от един местен предприемач. Веднага отиде в кабинета си. Там го чакаше Маккени, който четеше последното издание с поезията на Йейтс*. Още един книжен плъх, който обаче не споделяше отвращението на Кули от кръвта. Зад тихото му поведение се криеше експлозивна натура. Майкъл в много отношения приличаше на самия О’Донъл. Както О’Донъл отпреди десетина години, младостта му се нуждаеше от каляване и затова беше назначен за завеждащ разузнаването, за да научи какво значат решителността и събирането на цялата възможна информация, преди да се впусне в действие. Онези от ИРА никога не постъпваха така. Те използваха методите на тактическото разузнаване вместо стратегическо, което според О’Донъл беше чудесно обяснение за безсмислието на цялата им стратегия. Това беше една от причините да напусне ИРА-Извънредни. Но би се върнал в стадото. Или по-точно стадото щеше да се върне при него. Тогава ще има собствена армия. Кевин вече си беше съставил план, макар че дори най-близките му сътрудници не знаеха за него — или поне не всички.

[* Уилиям Бътлър Йейтс (1865–1939) — ирландски поет и драматург, получил Нобелова награда за литература. — Б.пр.]

О’Донъл седна в кожения стол зад бюрото и извади плика от джоба на сакото си. Маккени тихо отиде на бара в ъгъла и наля на шефа си чаша уиски с лед — предпочиташе го така от няколко години, когато беше поставен в по-горещи климатични условия. Сложи чашата на бюрото, О’Донъл я пое и отпи малка глътка, без да каже нищо.

Документът се състоеше от шест гъсто изписани страници и О’Донъл ги прочете бавно и съсредоточено, така, както Маккени четеше Йейтс. По-младият мъж се възхищаваше на търпението му. Въпреки славата си на безсърдечен човек, когато събираше и обработваше данни, шефът на АОЪ често пъти изглеждаше като сфинкс. Като компютър, но зъл компютър. Необходими му бяха цели двадесет минути, за да прочете всичките шест страници.

— Е, нашият приятел Райън е отново в Америка, където му е мястото. Отлетял е с конкорд, а жена му е уредила негов приятел да го посрещне на летището. Вярвам, че следващия понеделник той ще бъде пак в час, където ще учи онези прекрасни млади хора от Военноморската академия. — О’Донъл се усмихна на собствените си думи. — Негово височество и прекрасната му съпруга ще се върнат у дома с два дни закъснение. Изглежда, самолетът им има проблеми с електрооборудването и някаква част е трябвало да бъде докарана от Англия. Поне това е версията за пред публиката. Всъщност изглежда, че Нова Зеландия им харесва толкова много, че са почувствали нужда от още време, за да се насладят на усамотението си. При пристигането им ще има внушителна охрана. Всъщност, като се замисля, изглежда, охраната им през следващите няколко месеца ще бъде непробиваема.