„Заднико, ако беше летял с «Боинг 747», все още щеше да се намираш над океана.“

Бяха достатъчно ниско, за да се виждат пътищата. Повечето нещастни случаи ставаха при кацане, но Райън не мислеше така. Бяха си почти у дома. Страхът му беше на изчерпване. Погледна през прозореца към река Потомак. Това беше добра новина. Най-после конкордът отново застана с високо вдигнат нос и Джек реши, че се движи ужасно бързо. Започна плавно спускане към земята. Миг по-късно видя оградата на летището. Веднага последваха ударите на основните колесници. Бяха се приземили. В безопасност бяха. Успокояваше се, че каквото и да се случеше сега, щеше да е произшествие с колесно превозно средство, а не със самолет. Райън се чувстваше в безопасност в автомобили, защото обикновено той шофираше. Но си помни, че днес ще трябва да кара Кати.

Миг след като самолетът спря, лампата за коланите угасна и редната врата се отвори. Бяха си у дома. Райън стана и се протегна. Приятно беше, че не се движеха. Кати беше сложила Сали на коленете си и решеше косата й с четка, докато тя разтъркваше очите си, за да прогони съня.

— Как си, Джек?

— Пристигнахме ли вече? — попита Сали.

Баща й я увери, че са пристигнали. Тръгна напред. Стюардесата, която го беше въвела в самолета, го попита дали полетът у е бил приятен, и Джек отговори искрено с „да“. „Но сега всичко това е свършено.“ Намери седалка в автобуса за пристигащите и семейството му се присъедини към него.

— Следващия път, когато ходим там, ще летим точно така тихо обяви Райън.

— Защо? Хареса ли ти? — изненада се Кати.

— Можеш да ми вярваш, че ми хареса. Човек прекарва там оре два пъти по-малко време.

Джек се засмя. Всъщност смееше се на себе си. Както при всеки полет, стъпването обратно на земята го вълнуваше по особен начин. Беше преживял нещо непривично, беше жив и здрав, отново бе у дома и това го изпълваше с щастие. Походката на пътници, слизащи от самолет, винаги е по-жива от тази на качващите се. Летищният автобус се отдръпна от самолета. Разбира се, конкордът изглеждаше доста красив. Гледаше го, докато се отдалечаваха от него и завиваха към терминала.

— Колко пари похарчи за дрехи? — попита Джек, когато спряха пред залата за пристигащи пътници. Жена му само подаде формуляра. — Толкова много?

— Е, а защо не? — усмихна се Кати. — Мога да платя за тях със собствените си пари, нали?

— Разбира се, мила.

— А тук има и три костюма за теб, Джек — информира го тя.

— Какво? Ти как…

— Когато шивачът ти вземаше мярката за фрака, аз го помолих да ушие три костюма. Ръцете ти са еднакво дълги, Джек. Костюмите ще ти станат, щом свалим този проклет гипс.

Другото хубаво нещо на конкорда беше, че самолетът побираше толкова малко пътници, че свалянето на багажа ставаше за нула време. Кати взе една количка, която Сали настоя да бута, докато Джек прибираше багажа им. Последната пречка беше митницата, където заплатиха над триста долара такса за покупките на Кати. По-малко от тридесет минути след приземяването Джек тръгна наляво през вратата, като помагаше на Сали да бута количката с багажа.

— Джек! — Повикалият го беше едър мъж, по-висок от Джек с неговите метър и осемдесет и пет сантиметра и по-широк в раменете. Ходеше зле заради изкуствения крак, който стигаше до над лявото му коляно. Протезата му беше подарък от един пиян шофьор. Изкуственото му ляво стъпало представляваше алуминиева шина, вместо да наподобява човешки крак. Оливър Уендъл Тайлър ходеше по-лесно с него. Но ръката му беше напълно нормална, ако не и доста голяма. Той стисна ръката на Райън:

— Добре дошъл у дома, приятелю!

— Как са работите, Скип? — Джек измъкна длан от хватката на бившия нападател и мислено преброи пръстите си. Скип Тайлър беше близък семеен приятел, който не си знаеше силата.

— Добре. Здравей, Кати. — Жена му получи целувка. — А как е Сали?

— Добре. — Тя протегна ръце и беше вдигната във въздуха, както й се искаше. Но само за малко. Сали се завъртя, за да слезе и да се върне към багажната количка.

— Какво правиш тук? — попита Джек. „О, Кати трябва да се е обадила…“

— Не се тревожи за колата — каза доктор Тайлър. — Джийни аз я взехме и я закарахме у дома. Решихме да ви вземем с нашата. Има повече място. Тя я докарва.

— Почивен ден ли си взе?

— Нещо такова. По дяволите, Джек! Билингс от две седмици води и твоите часове. Защо да не мога да си взема един следобед? — Към тях се приближи един носач, но Тайлър го разкара с махване на ръка.

— Как е Джийн? — попита Кати.

— Още шест седмици.

— Ние ще трябва да чакаме малко повече.

— Нима? — Лицето на Тайлър светна. — Невероятно.

Когато излязоха от терминала, беше прохладно. Печеше ярко следобедно слънце. Джийн вече спираше големия шевролет-комби на семейство Тайлър. Тъмнокосата, висока и жилеста Джийн беше бременна с третото и четвъртото им дете. Видеозонът беше потвърдил близнаците малко преди семейство Райън да заминат за Англия. Тънкото й тяло, подуто от бебетата, би изглеждало гротескно, ако не беше радостта на лицето й. Кати отиде при нея, след като тя излезе от колата, и й каза нещо. Джек естествено разбра какво е то. Жените се прегърнаха. Скип отвори задната врата и нахвърля багажа в колата, сякаш мяташе вестници.

— Възхищавам се на чувството ти за време, Джек. Прибра се почти навреме за коледната ваканция — отбеляза Скип, когато всички се настаниха в колата.

— Не бях планирал нещата по този начин — възрази Джек.

— Как е рамото?

— По-добре.

— Вярвам ти — засмя се Тайлър. — Изненадан съм, че те качиха на конкорд. Хареса ли ти?

— Пристига се много по-бързо.

— Да, всички казват така.

— Какво става в училището?

— Нищо не се е променило. Чу ли за играта? — Главата на Тейлър се извъртя.

— Не, не съм. „Как можах да забравя това?“

— Страхотно беше. Ние сме с пет точки по-малко, остават три минути и хващаме топката в нашето поле. Томсън най-после се освобождава и започва да тича напред с едното рамо и да ги блъска — бум, бум, бум, — през десет метра. След това ни извежда до осмата зона. Армейците си променят защитата, нали? Затова ние се разпръсваме. Аз съм горе в кабината на радиожурналистите и виждам, че техният треньор мисли да загрее резервата им — прави знаци да спрем часовника, — а ние удряме гредата и вкарваме гол. Като магия. Томсън не можеше да подаде топката по-добре! Двадесет и едно на деветнадесет. Какъв хубав начин да приключиш сезона!

Като випускник на академията в Анаполис Тайлър беше стигнал до втори резервен нападател на общоамериканския отбор, преди да отиде да служи на подводница. Три години по-късно, когато му предстоеше да поеме командването на нова подводница, някакъв пиян шофьор беше откъснал половината му крак. Удивителното беше, че Скип не спря да се развива. След като защити доктората си в Масачузетския технологичен институт, се присъедини към факултета в Анаполис, където можеше да се занимава с бойскаутите и да провежда по някоя тренировка от футболната програма. Джек се питаше колко ли е щастлива сега Джийн. Тя беше хубаво момиче, което едно време работеше като секретарка в адвокатска кантора. Може би е ненавиждала дългите отсъствия на Скип по време на дежурството му на подводницата. Сега той си беше постоянно у дома и тя го чувстваше близо до себе си. Джийн сякаш все си беше бременна — и човек рядко можеше да ги види разделени. Дори когато ходеха в супермаркета, Скип и Джийн се държаха за ръце. Ако на някого това му изглеждаше смешно, си го пазеше за себе си.

— Какво ще правите за новогодишната елха, Джек?

— Не съм мислил за това — призна си Райън.

— Намерил съм място, където можем да си ги отсечем свежи. Утре отивам там. Искаш ли да дойдеш?

— Разбира се. И ние трябва да пазаруваме — тихо добави той.

— Хей, ти наистина не знаеш нищо. Кати се обади миналата седмица. Джийн и аз свършихме…ъъ, важната част. Тя не ти ли каза?

— Не. — Райън се обърна и погледна жена си, която му се усмихваше. „Ядец!“ — Благодаря, Скип.