Райън затвори папката с изпитните документи и я пъхна в чекмеджето на бюрото си. В кабинета му имаше малък хладилник. Той извади оттам двулитрова бутилка „Севън ъп“ и празно шише от напитка с джинджифил. После измъкна ирландско уиски от бюрото си. Роби взе две чашки от масата до вратата и ги подаде на Джек. Райън смеси двете питиета, докато цветът им стана като на газирания джинджифил. Алкохолът в кабинетите беше в разрез с правилника на академията — нещо, което според Райън беше парадокс, като се има предвид военноморската ориентация на училището, — но газираното питие с джинджифил беше трик, отминаван с намигване. Освен това всички знаеха, че офицерският клуб се намира само на една минута път оттук. Джек подаде едната чаша и прибра всичко останало, като остави само празната бутилка от безалкохолното питие.

— Добре дошъл у дома, приятелю! — Роби вдигна чашата си.

— Радвам се, че съм си у дома. — Двамата мъже се чукнаха.

— Радвам се, че се оправи, Джек. Ти ни разтревожи. Как е? — Джексън направи жест е ръка.

— По-добре. Да беше видял с каква превръзка започнах. Миналия петък я свалиха в „Хопкинс“. Днес разбрах нещо — да караш кола е ръчни скорости и с една ръка из Анаполис е отвратителна работа.

— Обзалагам се, че си прав — засмя се Роби. — Дяволите да ме вземат, ако ти не си луд.

Райън кимна в знак на съгласие. Беше се запознал е Джексън миналия месец март на официална вечеря в академията. Роби носеше значка със златни крилца на пилот от военноморските сили. Работеше в близкия изпитателен център до река Патъксент в Мериленд като инструктор в училището за пилоти изпитатели, докато в една ранна ясна утрин някакво неизправно реле не го беше изхвърлило неочаквано от тренировъчния самолет. Не бил подготвен за това и си счупил лошо крака. Нараняването беше сериозно и го отстраниха от летателна дейност за шест месеца. Военноморските сили го бяха назначили временно като инструктор в Анаполис, където в момента работеше в инженеринговия отдел. Това разпределение Джексън считаше за малко по-добро от дърпането на веслата в някоя галера.

Джексън, по-нисък от Райън и доста по-мургав, беше четвъртият син на баптистки свещеник от Южна Алабама. Когато се срещнаха за първи път, офицерът — все още с гипс — беше попитал Райън дали иска да си опита силите с него на кендо. Райън никога не беше опитвал това нещо — японска фехтовка, при която вместо самурайски мечове се използваха бамбукови пръти. В морската пехота Райън беше използвал полицейски палки и предположи, че кендото не би било по-различно. Беше приел поканата, като си мислеше, че по-дългите му ръце ще му дадат решително предимство, особено като се има предвид и това, че Джексън не можеше да се движи добре. Не му беше минало през ума, че Джексън първо би поканил някой събрат офицер. По-късно узна, че той го беше сторил, но едва след като опита светкавичната бързина и убийствения рефлекс на гърмяща змия, които притежаваше Роби. Когато белезите заздравяха, двамата вече бяха добри приятели. От своя страна Джек беше запознал пилота с димния аромат на хубавото ирландско уиски и постепенно стана традиция да изпиват по едно-две следобедни питиета, усамотени в кабинета на Райън.

— Нещо ново тук? — попита Райън.

— Все още учим децата — отговори удобно разположилият се Джексън.

— И вече ти харесва?

— Не съвсем. Но пък най-после кракът ми е отново в строя. Прекарвам си почивните дни в Пакс, за да докажа, че все още мога да летя. Знаеш ли, около теб се вдигна голям шум тук.

— Когато ме застреляха ли?

— Да. Бях в стаята на директора, когато се обадиха по телефона. Шефът включи уредбата и всички чухме как оня от ФБР пита дали един ненормален преподавател от нашата академия не е в Лондон, където си играе на стражари и апаши. Аз казах, че познавам тоя кретен, но искаха някой от катедрата по история да потвърди думите ми — мисля, че най-много от всичко искаха да узнаят името на човека, който ти е продал билетите за самолета. Както и да е. Всички бяха излезли за обяд и трябваше да намеря професор Билингс в офицерския клуб. Директорът също се разтърча натам-насам. Ти почти провали последния ден за голф на шефа и губернатора.

— Почти провалих и собствените си планове.

— Вярно ли е това, което писаха във вестниците?

— Вероятно. Английските вестници отразиха всичко доста точно.

Джексън кимна, като тръсна пурата си в пепелника на Райън.

— Късметлия си, че не те пратиха обратно като колетна пратка, момче — каза той.

— Не започвай сега. Роби. Ако още някой ми каже, че съм герой, ще го смачкам…

— Герой ли? По дяволите, не! Ако всички вие бяхте толкова тъпи, моите прародители, негрите, щяха да внасят белокожи американци. — Летецът категорично поклати глава. — Никой ли не ти е казвал, че ръкопашният бой е опасен?

— Обзалагам се, че ако ти беше там, щеше да направиш същото.

— В никакъв случай! Всемогъщи Боже, имали на този свят по-тъпи хора от морските пехотинци? Господи, при ръкопашен бой си оцапваш дрехите с кръв, съсипваш си блясъка на обувките. В никакъв случай, момчето ми! Когато аз убивам, то ще бъде със снаряди и ракети — по цивилизован начин, нали се сещаш? — Джексън се усмихна. — По безопасен начин.

— Не е, като да летиш на някой самолет, който решава да те катапултира без предупреждение — подигра се Райън.

— Разбира се, ударих си крака, но когато метна на гърба си своя „Томкат“*, аз бръмча с хиляда и сто километра в час и отгоре. Всеки, който иска да забие в мен някой куршум, може да го направи, но трябва доста да се потруди.

[* Марка американски изтребители. — Б.пр.]

Райън поклати глава. Слушаше лекция по безопасност от човек, който работеше в най-опасната сфера — летец на самолетоносач и изпитател.

— Как са Кати и Сали? — попита Роби, този път по-сериозно. — Мислехме да ви дойдем на гости в неделя, но трябваше да отидем спешно до Филаделфия.

— Трудно им беше, но издържаха.

— Джек, ти имаш семейство — изтъкна Джексън. — Остави спасителните операции на професионалистите.

Интересното в Роби беше предпазливостта му. Независимо от евтините му приказки за живота му на летец изтребител Джексън никога не предприемаше риск, ако не беше абсолютно наложително. Познаваше летци, които са го правели. Много от тях сега бяха мъртви. Нямаше човек с такива златни криле на гърдите си, който да не е загубил приятел, и Джек се чудеше колко дълбоко се е отразило това на Джексън през годините. Беше сигурен в едно — въпреки че работата на Роби беше опасна, като всички добри играчи на хазарт той премисляше нещата, преди да премести своя чип. Където и да се намираше тялото му, мисълта му вече беше посетила мястото.

— Всичко свърши, Роб. Оставил съм го назад и няма да има следващ път.

— Разбира се, и му слагаме край. Иначе с кого ще пия? Е, хареса ли ти там?

— Не можах да разгледам много, но Кати си прекара чудесно. Мисля, че успя да види всички крепости в страната. Намерихме си и нови приятели.

— Това трябва да е било много интересно — засмя се Роби и угаси пурата си. Те бяха евтини, гадни, миришеха отвратително и Джек предполагаше, че Роби ги пуши само заради имиджа на летец изтребител. — Не е трудно да разбера защо са те харесали.

— Харесаха и Сали. Научиха я да язди кон — кисело добави Джек.

— О, така ли? Що за хора са?

— Ще ти допаднат — увери го Райън.

Джексън се усмихна.

— Да, предполагам. Принцът е карал самолет, така че трябва да е мъж на място, а и баща му сигурно може да се оправи в една самолетна кабина. Чух, че си се върнал с конкорд. Хареса ли ти?

— Мислех да те питам за това. Защо беше толкова шумно? Искам да кажа, защо, след като се движиш два пъти по-бързо от скоростта на звука, всичкият шум не остава зад теб?

Джексън поклати тъжно глава.

— От какво е направен самолетът?

— Предполагам, от алуминий.

— Можеш ли да предположиш, че скоростта на звука е по-висока в метала, отколкото във въздуха? — попита Джексън.