— Значи ще освободим Шон?

— Майкъл, нашите хора не са много полезни, когато са вътре, нали? Аз и ти ще летим утре сутринта. Мисля да отидем до Лимингтън и да разгледаме ферибота.

9.

ПРАЗНИК

— Господи, чудесно е отново да имам две ръце — каза Райън.

— Още две седмици, а може и три — напомни му Кати. — И не мърдай ръката си в проклетата превръзка!

— Да, мила.

Беше два часът сутринта и нещата вървяха зле…и добре. От три години семейство Райън си имаше традиция — след като Сали си легне и заспи, родителите й се прокрадваха в мазето — стая, заключена с катинар, — изнасяха играчките и започваха да ги сглобяват. Предишните две години тази церемония беше допълнена с две бутилки шампанско. Сглобяването на играчките беше вече много по-различно, когато и двамата бяха пийнали. По този начин се отпускаха и можеха да почувстват коледното настроение.

Дотук нещата се бяха развили добре. Джек беше завел дъщеря си в седем часа в черквата „Света Мария“ на детската служба, а малко след девет тя беше вече в леглото. Сали беше надникнала крадешком иззад камината на два пъти, но заповедта на баща й я накара да се върне в спалнята и да остане там, притиснала бъбривото механично мече до гърдите си. Към полунощ родителите й решиха, че вече е дълбоко заспала и могат да вдигнат малко шум. Започна се „преселението на играчките“, както го наричаше Кати. И двамата се събуха, за да слязат тихо по дървените стъпала. Озоваха се пред мазето. Разбира се, Джек беше забравил ключа от катинара и трябваше да се върне обратно да го търси. Пет минути по-късно вратата беше отворена и двамата на четири пъти пренесоха многоцветните кутии, които наредиха до елхата и кутията с инструменти на Джек.

— Знаеш ли кой е най-мръсният израз в английския, Кати? — попита два часа по-късно Райън.

— „Сглоби играчката!“ — отговори жена му с хихикане. — Миналата година аз казах това, мили.

— Малка кръстата отвертка — протегна ръка Джек. Кати плесна отвертката в ръката му, сякаш беше хирургически инструмент.

И двамата седяха на килима, на три метра от огромната елха. Около тях играчките образуваха полумесец — някои поставени в кутии, някои сглобени от вбесения Райън.

— Дай аз да го направя.

— Това е мъжка работа — отговори Джек. Сложи отвертката на пода и отпи от шампанското си.

— Свиня! Ако те оставя сам да свършиш това, няма да бъдеш готов чак до Великден.

Джек си помисли, че тя е права. Да го правиш полупиян не беше толкова лесно. Да го правиш с една ръка беше трудно, но не и невъзможно. Да го правиш с една ръка и полупиян беше… Проклетите винтчета не искаха да се завият в пластмасата и сигурно беше по-лесно да се разбере инструкция за сглобяване на осемцилиндров V-образен двигател!

— Защо й е на куклата къща? — жално попита Джек. — Нали шибаната кукла вече се намира в къща?

— Трябва да е много трудно да си такъв шопар. Вие, тъпите мъже, просто не разбирате нищо — съчувствено поклати глава Кати. — Предполагам, че мъжете никога не успяват да надживеят бейзболните палки — те поне са елементарни играчки само от една част.

Джек бавно обърна глава.

— Е, най-малкото можеш да пийнеш още шампанско.

— Една чаша ми е седмичната дажба. Вече изпих една голяма чаша — напомни му тя.

— И ме накара да гаврътна останалото.

— Ти купи бутилката, Джек. — Тя я вдигна. — При това е доста голяма.

Райън се обърна към къщата на куклата Барби. Помнеше времето, когато я бяха измислили. Представляваше обикновена, доста добре оформена кукла, но все пак играчка, нещо, с което се забавляваха момичетата. Тогава не му беше минало през ума, че някой ден и той може да си има малко момиченце. „Какво ли не правим за децата си — помисли си той. След това сам се присмя на себе си. — Разбира се, правим го и ни е приятно. Утре това ще бъде просто весел спомен, както през миналата година на Коледа, когато за малко не пробих дланта си точно с тази отвертка.“ Ако жена му не му помогне да свърши по-скоро, Дядо Мраз щеше да започне да стяга шейната си за следващата Нова година. Пое дълбоко дъх и преглътна гордостта си.

— Помощ!

Кати погледна часовника си.

— Този път минаха четиридесет минути повече, отколкото очаквах.

— Ставам по-бавен.

— Бедничкият, да му се наложи да изпие цялото шампанско сам. — Целуна го по челото. — Отвертка.

Той й я подаде. Кати набързо прегледа скиците.

— Нищо чудно, глупчо. Използваш къс винт, а трябва да сложиш дълъг.

— Забравям, че съм женен за високоплатен монтьор.

— Това е истинското коледно настроение, Джек. — Тя се усмихна и зави винтчето на мястото му.

— Много красив, умен и изключително привлекателен високоплатен монтьор. — Той прокара пръст по врата й.

— Сега е малко по-добре.

— Няма по-добър от мен при работа с инструментите с една ръка.

Тя завъртя глава и се усмихна така, както жената се усмихва само на обичания мъж.

— Подай ми винта си, Джек, и аз ще ти простя.

— Не мислиш ли, че трябва най-напред да сглобиш къщата?

— Винта, по дяволите! — Той й подаде един. — Само това ти се върти из мръсната глава, но въпреки всичко ти прощавам.

— Благодаря. В противен случай ти бях приготвил още нещо.

— О, и за мен ли Дядо Коледа е донесъл подарък?

— Не съм сигурен. Ще проверя.

— Ти се справи добре, като се има предвид състоянието ти — каза жена му, докато довършваше оранжевия пластмасов покрив. — Готово е, нали?

— Благодаря ти за помощта, мила.

— Аз казвала ли съм ти за… не, не съм. За една от важните придворни дами. Не зная какво толкова им е важното. Но както и да е. Онази графиня… тя сякаш беше извадена от „Отнесени от вихъра“ — каза през смях Кати. Така определяше онези жени, от които не става нищо. — Попита ме дали шия.

„Това не бива да я питат.“ Джек обърна поглед към прозорците и се усмихна.

— И ти каза…

— Само очни ябълки. — На лицето й се появи сладка и победоносна усмивка.

— Ооох. Надявам се, че не е било по време на обяда.

— Джек! Познаваш ме добре. Тя беше много приятна и свиреше чудесно на пиано.

— Колкото теб?

— Не. — Жена му се усмихна. Джек протегна ръка, за да я стисне за носа.

— Каролайн Райън, магистър, еманципирана жена, инструктор по очна хирургия, световноизвестна пианистка, съпруга и майка, не цепи басма на никого.

— Освен на съпруга си.

— Кога за последен път излязох наглава с теб? — попита Джек.

— Джек, ние не се съревноваваме. Ние се обичаме. — Тя се наведе към него.

— Няма да споря за това — тихо каза той и целуна жена си по устните. — Според теб колко хора са все още влюбени след толкова години семеен живот?

— Само щастливите, пръдльо. След толкова време семеен живот за нас.

Джек отново я целуна и стана. Отиде внимателно до морето от играчки около елхата и се върна с малка кутия, опакована в зелена хартия. Седна до жена си и опря рамо в нейното. Пусна кутийката в скута й.

— Честита Коледа, Кати.

Тя сграбчи кутията с детска алчност, но внимателно и разкъса с нокти хартията. Показа се бяла картонена кутия, а в нея — друга, покрита с кадифе. Отвори я бавно.

Вътре имаше огърлица от фино злато, направена да пасва плътно около врата. Можеше да се предполага за цената й по изработката и теглото. Кати Райън пое дълбоко дъх. Съпругът й задържа своя. Не беше наясно с модните увлечения на жените. Изборът му се дължеше на съвета на една много търпелива продавачка в бижутерийния магазин. „Харесва ли ти?“

— По-добре е да не плувам с това на врата си.

— Но няма да се налага да го сваляш, когато миеш съдовете — каза Джек. — Ето. — Извади я от кутията и я сложи около врата й. Успя да я закопчае с едната си ръка от първия път.

— Ти си тренирал. — С ръка опипваше огърлицата, докато го гледаше изпитателно. — Нали си тренирал, за да можеш да ми я закопчееш?

— Цяла седмица в службата — кимна Джек. — Опаковането също беше отвратително.