Но в края на краищата това не беше животно в клетка. Милър имаше разум и образование. Можеше да мисли и планира като всяко човешко същество, но когато реши да действа, не можеше да бъде спрян от никакви човешки импулси. Академичното изследване на терористите, което Джек направи за ЦРУ, ги разглеждаше като абстрактни понятия, като роботи, които се движеха наоколо и вършеха разни неща и които трябваше да бъдат неутрализирани по някакъв начин. Никога не беше предполагал, че ще се срещне с тях. И което е по-важно, Джек никога не беше очаквал, че някой от тях ще го погледне по този начин. Той не знаеше ли, че Джек просто изпълнява гражданския си дълг?

„Не трябва да ти пука чак толкова. Аз просто се изпречих на пътя ти. Нараних те, убих приятеля ти и провалих мисията ти. Сега искаш да станем квит, нали? Раненото животно винаги издирва мъчителя си — каза си Джек. — А това ранено животно има мозък. Това животно има памет. — Без никой да го забележи, той обърса потната си длан от панталона си. — Това животно мисли.“

Райън беше уплашен по странен, непознат за него начин. Минаха няколко секунди, преди да си спомни, че Милър беше обкръжен от четирима полицаи, че съдебните заседатели ще го признаят за виновен, че ще бъде осъден на доживотен затвор и затворническият режим ще промени човека или нещото, което се криеше зад тези бледосиви очи.

„И аз съм бил морски пехотинец — каза си Джек. — Не се боя от теб. Мога да се справя с тебе, боклук. Веднъж го направих, нали? — Отвърна с усмивка на Шон Милър. Просто лека извивка в ъгъла на устните. — Не е вълк, а невестулка. Гадна твар, но не е нещо особено“ — каза си той. Извърна поглед като от някакво животно в зоопарка. Чудеше се дали Милър е доловил мълчаливото му перчене.

— Нямам други въпроси — обади се Аткинсън.

— Свидетелят може да стане — каза съдията Уийлър.

Райън стана от стола и се обърна да намери изхода. Очите му за последен път се спряха на Милър и се задържаха достатъчно дълго, за да види, че погледът и усмивката му не са се променили.

— Не беше зле — отбеляза агентът от ФБР. — Но трябва да внимаваш, когато влизаш в схватка е адвокат. Почти те препъна.

— Мислиш ли, че ще има някакво значение?

Мъри поклати глава.

— Не. Процесът е просто формалност. Делото е изпипано отвсякъде.

— Колко ще му дадат?

— Доживотен затвор. В обикновения случай доживотната присъда тук не означава нещо no-различно, отколкото в Щатите — шест-седем години. Но за това хлапе доживотен затвор означава доживотен затвор. А, ето те и теб, Джими.

Подполковник Оуенс вървеше по коридора и се присъедини към тях.

— Как се представи нашият човек?

— Не спечели „Оскар“, но съдебните заседатели го харесаха.

— Откъде знаеш това?

— Точно така, ти никога не си бил на такова нещо, нали? Те седяха напълно неподвижни, почти не дишаха, когато разказваше историята си. Повярваха на всичко, което каза, особено на това какво си помислил и как си се притеснил за него. Представи се като честен човек.

— Аз съм такъв — каза Райън. — И?

— Не всеки е честен — изтъкна Оуенс. — И съдебните заседатели всъщност много лесно забелязват това. Искам да кажа, понякога.

Мъри кимна.

— И двамата знаем добре — е, не чак като в този случай — какво могат да направят съдебните заседатели, но като се замисли човек, открива, че системата работи доста добре. Подполковник Оуенс, защо не почерпим този джентълмен?

— Прекрасна идея, агент Мъри. — Оуенс хвана ръката на Райън и го поведе към стълбището.

— От това хлапе косите настръхват, нали? — каза Райън.

Търсеше мнението на професионалиста.

— Значи си забелязал? — отбеляза Мъри. — Добре дошъл в чудесния свят на международните терористи. Да, той е малък, жилав кучи син. Отначало повечето от тях са точно такива.

— След една година ще се е попроменил малко. Твърд е, но често пъти твърдите са много крехки — каза Оуенс. — Понякога се пропукват. Времето е на наша страна, Джек. А дори и той да не се пропука, ще ни тревожи един по-малко.

— Много уверен свидетел — каза телевизионният коментатор. — На втория ден от делото за убийството на пътя към двореца в зала 2 на „Олд Бейли“ доктор Райън отби решителната атака на защитника Чарлс Аткинсън и разпозна обвиняемия Шон Милър с положителност. — На екрана се показа Райън, тръгнал надолу по хълма от съда, съпровождан от двама души. Американецът жестикулираше, обяснявайки нещо, а след това, когато мина край камерите, се засмя.

— Нашият стар приятел Оуенс. Кой е другият? — попита О’Донъл.

— Даниел Е. Мъри, представителят на ФБР на „Гроувнър скуеър“* — отговори офицерът от разузнаването.

[* Адресът на американското посолство в Лондон.]

— О! Никога не съм го виждал. Значи така изглежда. Тръгнали са за по чашка, на бас се хващам. Героят и оръженосците му. Жалко, че не можем да разположим там някой от нашите с една базука…

Някога бяха проследили Джеймс Оуенс, опитвайки се да намерят начин да го убият, по той винаги имаше кола на разположение и никога не използваше два пъти един и същи маршрут. Къщата му постоянно беше под наблюдение. Можеше и да го убият, но измъкването щеше да бъде много рисковано, а О’Донъл нямаше навика да изпраща хората си на самоубийствени мисии.

— Райън си тръгва за дома или утре, или вдругиден.

— А? — Офицерът от разузнаването не беше разбрал това. „Откъде Кен се сдобива с всичката тази специална информация…?“ — Много лошо, нали? Нямаше ли да бъде велико да го изпратим у дома в ковчег, а, Майкъл?

— Ти май каза, че не е цел, която си струва — отговори Майк Маккени.

— Да, но е горделив, а? Кръстосва сабя с нашия приятел Чарли и излиза от „Олд Бейли“ за чаша бира. Проклет американец, толкова е уверен във всичко.

„Няма ли да е добре да…“ Кевин О’Донъл тръсна глава.

— Имаме да планираме други неща. Сър Джон може да чака. Ние също.

— Направо трябваше да опра пистолет в главата на някого, за да го направи — каза Мъри през рамо. Агентът на ФБР караше личната си кола, на предната и седалка седеше придружител от групата за охрана на дипломатите, а след тях се движеше кола с детективи от отдел Ц-13.

„Гледай проклетия път“ — Райън се опитваше с мисълта си да го накара да внимава. До този момент излагането му на опасностите на лондонското движение беше минимално и едва сега установи, че шофьорите отминаваха с презрение скоростните ограничения. Фактът, че всички караха от неправилната страна на пътя, също не помагаше.

— Том Хюс, той е главният пазач, и ми каза какво е планирал. Реших, че може би искаш да те съпровожда човек, който говори като хората.

„И който кара като хората — помисли си Райън, докато задминаваха един камион, както не трябваше. — Дали не трябваше от тази страна? Как може човек да разбере?“ Сигурен беше, че отминаха задницата на камиона само на някакви си петдесетина сантиметра. Английските пътища не впечатляваха с ширината си.

— Колко жалко, че не можа да разгледаш много.

— Е, Кати успя, а аз се нагледах на телевизия.

— Какво гледа?

Джек се засмя:

— Хванах много от преиграванията на шампионатите по крикет.

— Разбра ли правилата? — попита Мъри и отново обърна глава.

— И правила ли има? — попита невярващият Райън. — Защо трябва да я развалят с правила?

— Казват, че има, но проклет да бъда, ако мога да ги проумея. Но сега ставаме квит.

— Какво искаш да кажеш?

— Футболът става много популярен тук. Искам да кажа нашият футбол. Миналата година разигравах Оуенс, докато му обясня разликата между засада и фаул.

— Имате предвид посягане и фалшив старт, нали? — попита човекът от охраната.

— Виждаш ли? Вече започват да схващат.

— Искаш да кажеш, че съм могъл да гледам футбол и никой не ми е казал!

— Лош късмет, Джек — отбеляза Кати.

— Е, пристигнахме — обяви Мъри, като се изправи върху спирачката, докато се спускаха надолу към реката. Изглежда, се движеха в забранената посока надолу по еднопосочна улица, но поне скоростта беше по-ниска. Най-после колата спря. Беше тъмно. По това време на годината слънцето залязваше рано.