— Отлично, сър Джон. Вие сте обучен да реагирате бързо и решително на тактически стимули, така ли е?

— Да, сър — отговори Райън. Струваше му се, че вижда уловката.

— Значи по време на нещастния инцидент, разглеждан пред този съд, когато е станала първата експлозия, вие сте заявили, че сте гледали в обратната посока?

— Да, сър. Гледах в посока, обратна на мястото на експлозията.

— След колко време се обърнахте да видите какво става?

— Сър, както ви казах, първото нещо, което направих, беше да прикрия дъщеря си и съпругата си. След това погледнах. Колко време е минало? Най-малко секунда, сър, и може би най-много три. Съжалявам, но както казах преди, трудно е да си припомня всичките тези неща — искам да кажа, че човек не носи хронометър със себе си.

— Значи, когато най-после сте вдигнали глава, не сте видели какво се случи веднага след експлозията?

— Точно така, сър. „Окей, Чарли, задай следващия въпрос.“

— Следователно, вие не сте видели моя клиент да хвърля граната или да стреля е пистолет?

„Хитроо — помисли Райън, изненадан, че адвокатът опитва този номер. — Е, трябва все нещо да пробва, нали?“

— Не, сър. Видях го тичешком да заобикаля колата в посока откъм убития терорист с автомата. Миг по-късно той застана до задния десен калник на ролсройса, с гръб към мен, с пистолет в дясната си ръка, насочен напред и надолу, сякаш…

— Предположение от ваша страна — прекъсна го Аткинсън. — Сякаш какво? Може да е било нещо друго. Какво? Как можете да знаете какво прави там? Не сте го видели да излиза от колата, която по-късно се измъкна. Спокойно може да е бил пешеходец, бягащ, за да се скрие, както и вие, нали?

Очакваше се Джек да бъде изненадан от въпроса.

— Предположение ли, сър? Не, аз бих го нарекъл преценка. Ако той е бягал, за да се скрие, както предполагате, би трябвало да идва от другата страна на улицата. Съмнявам се, че някой е могъл да реагира толкова бързо и да постъпи по този начин. Да оставим настрани факта, че там е имало човек с автомат, което може да накара всекиго да се замисли малко. Освен това той бягаше от посоката, където беше стрелецът е автомата. Ако го правеше за прикритие, защо да бяга в посоката на стрелбата? Ако е имал пистолет, защо не го е застрелял? Тогава нито за миг не си и мислех, че е възможно да прави това, а и сега това ми се струва невероятно.

— Отново изводи, сър Джон — каза Аткинсън като упорито дете.

— Сър, зададохте ми въпрос и се опитах да ви отговоря, обяснявайки мотивите за постъпката си.

— И вие очаквате да повярваме, че всичко това е минало през ума ви само за няколко кратки секунди? — Аткинсън отново се обърна към съдебните заседатели.

— Да, сър — убедено отговори Райън. — Това е всичко, което мога да кажа. Така е.

— Предполагам, не ви е известно, че клиентът ми не е бил арестуван никога, пито обвиняван в престъпление.

— Следователно му е за първи път.

— Съдебните заседатели ще решават това сряза го адвокатът. — Вие не видяхте той да изстрелва нито един куршум, нали?

— Не, сър, по автоматичният му пистолет имаше пълнител за осем патрона, а в него имаше само три. Когато изстрелях третия куршум, пистолетът беше празен.

— Е, и какво от това? Някой друг може да е стрелял с пистолета. Вие не сте го видели да стреля, нали?

— Не, сър.

— Значи може някой от колата да го е изпуснал. Моят клиент може да го е взел и, повтарям, да е правил същото, което и вие — всичко това може да е точно така но вие не го знаете, нали?

— Не мога да твърдя неща, които не зная, сър. Но аз видях улицата, колите и останалите пешеходци. Ако клиентът ви е правел това, което вие казвате, откъде се е появил?

— Точно това искам да кажа. Не знаете, нали? — отсече Аткинсън.

— Когато видях клиента ви, сър, той идваше откъм спрялата кола — Райън посочи модела на масата с веществените доказателства. — Не е възможно той да е дошъл от тротоара, да е вдигнал пистолета и след това да се е появил там, където аз го видях, освен ако не е спринтьор от олимпийска класа.

— Е, това няма как да узнаем — вие си го измисляте. Реагирали сте прибързано, пали? Реагирахте така, както са ви учили в морската пехота на САЩ, без да спрете, за да прецените ситуацията. Хвърлили сте се в престрелката съвсем безотговорно, нападнали сте клиента ми и сте го повалили в безсъзнание, след което сте се опитали да го убиете.

— Не, сър, не съм опитвал да убия клиента ви. Вече…

— В такъв случай защо стреляхте в безпомощен човек, изпаднал в безсъзнание?

— Милорд — изправи се прокурорът Ричардс, — вече сме задавали този въпрос.

— Свидетелят може да отговори още веднъж — напевно каза съдията Уийлър. Не можеше да се каже, че делото е нечестно.

— Сър, аз не знаех, че той е в безсъзнание, не знаех колко време ще мине, преди да се изправи. Стрелях в него, за да го обездвижа. Не исках да става известно време.

— Сигурен съм, че това са казали и в Ми Ли*.

[* Село в Южен Виетнам, където през 1968 г, американските войски са избили над 100 цивилни граждани. — Б.пр.]

— Това не са били морски пехотинци, мистър Аткинсън — рязко отговори Райън.

Адвокатът се усмихна на Джек.

— Предполагам, че вашите хора са били обучени да си затварят устата. Разбира се, може би самият вие сте били обучен така…

— Не, сър, не съм. — „Той те ядосва, Джек.“ Райън извади кърпичката си и отново издуха носа си. Двете дълбоки вдишвания му помогнаха. — Извинете ме, сър, но се боя, че от времето тук се простудих. Това, което току-що казахте, че морската пехота обучава хората си за такива неща, вестниците щяха отдавна да са го написали на първите си страници. Не, да оставим настрана въпроса за морала, но и армията имат много по-добро чувство за връзките е обществеността, мистър Аткинсън.

— Точно така — вдигна рамене адвокатът. — А какво ще кажете за Централното разузнавателно управление?

— Моля?

— Какво ще кажете за статиите в пресата, че работите за ЦРУ?

— Сър, заплата от правителството на САЩ съм получавал само от военноморските сили — отговори Джек, като много внимателно подбираше думите си. — Парите идваха от военноморските сили най-напред за това, че бях морски пехотинец, а сега съм преподавател във Военноморската академия на САЩ. Никога не съм бил на работа в друга държавна институция. Точка.

— Значи не сте агент на ЦРУ? Напомням ви, че сте положили клетва.

— Не, сър. Не съм и никога не съм бил агент — освен ако не смятаме това, че съм агент на борсата. Не работя за ЦРУ.

— Ами статиите във вестниците?

— Боя се, че ще трябва да питате репортерите. Не зная откъде идват всичките тези неща. Аз преподавам история. Канцеларията ми се намира в Лийхи хол, във Военноморската академия. Това е доста далеч от Ленгли.

— Ленгли? Значи знаете къде се намира ЦРУ?

— Да, сър. Знае се, че съм чел лекция там. Същата, която бях изнесъл месец преди това във Военноморския колеж в Нюпорт, Роуд Айлънд. В нея се разглеждаше характерът на вземането на тактически решения. Никога не съм работил за ЦРУ, но веднъж съм изнасял лекция там. Може би оттам са тръгнали всички статии.

— Мисля, че лъжете, сър Джон — отбеляза Аткинсън.

„Не съвсем, Чарли.“

— Не мога да ви разубедя, сър. Мога само да отговоря вярно на въпросите ви.

— И никога не сте писали официален доклад до правителството, озаглавен „Агенти и агенции?“

Райън не реагира. „Откъде се добра до тези данни, Чарли?“ Отговори много внимателно на този въпрос:

— Сър, миналата година — миналото лято, в края на учебната година — бях поканен за консултант по договор във фирма, която работи за правителството — „Майтър корпорейшън“. Бях нает временно по договор за консултантска работа с правителството на САЩ. Ставаше въпрос за поверителна дейност, но е очевидно, че тя няма отношение към настоящия случай.

— Очевидно ли? Защо не разрешите на журито да прецени това?

— Мистър Аткинсън — уморено запита съдията, — може би правите намек на съда, че работата, е която е бил натоварен свидетелят, има пряка връзка е настоящия случай?