Джек направи това точно за десет минути, без да го прекъсват. През цялото време беше полуобърнат към съдебните заседатели и избягваше да ги гледа. Странно, чувстваше се като на сцена. Описваше случилото се, насочил поглед към дъбовите панели точно над главите им. Струваше му се, че отново изживява всичко, и когато завърши, усещаше как сърцето му бие учестено.

— Доктор Райън, можете ли да разпознаете човека, когото нападнахте най-напред? — запита накрая Ричардс.

— Да, сър — посочи Райън. — Обвиняемият, който се намира тук.

Това беше и първият внимателен поглед, който Райън му отправи. Казваше се Шон Милър — според него това не беше чисто ирландско име. Беше на двадесет и шест години, нисък, слаб, в костюм и с вратовръзка. Когато Райън посочи към него, той се усмихваше на някого от посетителите в залата, вероятно роднина. След това погледът му се премести и вече можеше да го разгледа. Питаше се, що за човек може да планира и извърши такова престъпление? Какво му липсваше, какво беше онова ужасно нещо, което живееше в него и което повечето цивилизовани хора, слава богу, не притежаваха? Изпитото, е белези от акне лице изглеждаше напълно нормално. Милър спокойно би могъл да мине за стажант-директор в „Мерил Линч“ или някой друг концерн. Бащата на Джек беше прекарал живота си в борба с престъпници, но за Райън съществуването им беше загадка. „Защо си различен? Какво те кара да си това, което си?“ — искаше да попита Райън, но знаеше, че дори и да получи отговор, въпросът нямаше да бъде разрешен. След това погледна Милър в очите. Потърси…нещо, искрица живот, човечност — нещо, което би показало, че пред него стои друго човешко същество. Вероятно всичко трая две секунди, но за Райън моментът сякаш се беше проточил няколко минути. Гледаше тези бледи очи и видя …

Нищо. Абсолютно нищо. И Джек започна по малко да разбира.

— Вписано е — каза съдията за протокола, — че свидетелят разпозна обвиняемия Шон Милър.

— Благодаря, милорд — приключи Ричардс.

Райън се възползва от възможността да издуха носа си. Беше настинал през миналия уикенд.

— Удобно ли ви е, доктор Райън? — попита съдията. Джек установи, че се е подпрял на дървеното перило.

— Моля да ме извините, ваше…милорд. Тази превръзка ме изморява малко.

Всеки път, когато Сали минаваше покрай баща си, пееше „Аз съм малък чайник…“

— Пристав, стол за свидетеля — нареди съдията.

Групата на защитата седеше до обвинението, на четири метра и половина от тях, но на същата редица, същите възглавници от зелена кожа и същите дъбови скамейки. След миг приставът се върна с обикновен дървен стол и Райън седна. Всъщност имаше нужда от кука за лявата си ръка, но постепенно свикваше с теглото. Влудяваше го непрекъснатият сърбеж, въпреки че никой не можеше да му помогне с нищо.

Адвокатът защитник се изправи с елегантна предпазливост. Казваше се Чарлс Аткинсън, но беше известен повече като Чарли Червения, юрист с афинитет към радикалните каузи и престъпления. Той беше срам за партията на лейбъристите, която доскоро беше представлявал в парламента. Чарли Червения тежеше с петнадесетина килограма повече, отколкото трябва, перуката стоеше накриво над червендалестото му и учудващо слабо лице, контрастиращо с едрото му тяло. Защитата на терористи трябва да е доста добре платена дейност. „Ето нещо, което мистър Оуенс трябва да провери — каза си Райън. — Откъде идват парите ви, мистър Аткинсън?“

— Ще позволите ли, милорд? — обърна се Чарли официално към съдийската скамейка. Тръгна бавно към Райън, като държеше свитък листа в ръката си.

— Доктор Райън или може би сър Джон?

Джек махна с ръка:

— Както ви е по-удобно, сър — с безразличие отговори тон.

Бяха го предупредили за Аткинсън: „Много умен мръсник!“ Райън беше срещал достатъчно умни мръсници в брокерския бизнес.

— Значи били сте лейтенант в морската пехота на Съединените щати?

— Да, сър, така е.

Аткинсън погледна листата си, а след това съдебните заседатели.

— Кръвожадна сган са тия морски пехотинци на САЩ — промърмори той.

— Извинете ме, сър, кръвожадни ли казахте? — попита Райън. — Повечето морски пехотинци, които познавам, обичат бира.

От галерията долетя вълна смях, а Аткинсън рязко се извъртя към Райън и му изпрати тънка, злокобна усмивка. Бяха предупредили Джек да се пази преди всичко от играта на думи и от тактическите му умения в съдебната зала. „Да върви по дяволите — каза си Райън. Усмихна се на адвоката: — Давай, задник такъв…“

— Извинете ме, сър Джон. В преносен смисъл. Исках да кажа, че морската пехота на САЩ има славата на агресор. Да вярвам ли, че е така?

— Морската пехота е леко въоръжена пехотна войска, специализирана за нападения от водни площи. Доста добре сме обучени, но като си помисли човек, не се различаваме кой знае колко от другите видове войска. Просто става въпрос за специализиране в особено трудни области — отговори Райън, надявайки се да наруши равновесието му. Смяташе се, че морските пехотинци са арогантни, но това беше преди всичко представа от филмите. В Куантико го учеха, че истинският войник не трябва да бъде арогантен. Обикновено е достатъчно да дадеш да се разбере, че си морски пехотинец.

— Нападателни войски?

— Да, сър. В общи линии е така.

— Значи сте командвали щурмови войски?

— Да, сър.

— Недейте да скромничите, сър Джон. Какви хора се избират да ръководят такива войски? Агресивни? Решителни? Смели? Разбира се, командирът трябва да има в по-голяма степен всичките тези качества, отколкото редовия войник.

— Всъщност, сър, в книгата „Наръчник на офицера от морската пехота“ най-цененото качество, което армията изисква, е честността. — Райън отново се усмихна. Аткинсън не беше подготвил домашната си работа. — Аз командвах един взвод, но както ми обясняваше капитанът, когато се качих на борда, главната ми задача беше да изпълнявам заповедите му и да разчитам на сержанта заради практическия му опит. Работата, която вършех, беше не само да командвам, но и да се уча. В деловите среди това се нарича начално ниво. Човек, където и да отиде, не може от първия ден да завладее света.

Аткинсън се намръщи. Нещата не вървяха според очакванията му.

— Значи, сър Джон, лейтенантът от американската морска пехота е водач на бойскаути. Не искате да кажете това, нали? — попита той, а в тона му се долавяше нотка сарказъм.

— Не, сър. Моля да ме извините. Не исках да създам такова впечатление, но ние съвсем не сме тълпа от свръхагресивни варвари. Работата ми беше да изпълнявам заповеди, да бъда агресивен, ако ситуацията го изисква, и както всеки офицер да използвам собствените си преценки. Но там прекарах само три месеца и още се учех как да стана офицер, когато се нараних. Морските пехотинци изпълняват заповеди естествено, но един младши лейтенант е най-низшият офицер. Той повече търпи, отколкото нарежда. Предполагам, че не сте били в армията. — Накрая Райън докосна кукичката на пуснатата въдица.

— Е, и на какво точно са ви учили? — попита Аткинсън. Беше разгневен или се правеше на такъв.

Ричардс хвърли предупредителен поглед към Райън. Погледът му излъчваше тревожни сигнали. Няколко пъти му беше повтарял, че не бива да кръстосва сабя с Чарли Червения.

— Възпитаваха у нас основните качества на водач. Учеха ни как да водим мъжете на бойното поле — отговори Райън. — Как да реагираме в определени тактически ситуации. Как да използваме оръжията на хората от взвода и в по-малка степен оръжията на стрелкова рота. Как да викаме подкрепа отвън от артилерия и въздушни средства…

— Да реагирате?

— Да, сър. Това е част от обучението. — Райън използваше толкова дълги отговори, колкото смяташе, че може да прави безнаказано, като се стараеше гласът му да звучи приятелски и да бъде изчерпателен. — Никога не съм участвал в бойна ситуация, ако, разбира се, не броим това нещо, за което става дума тук, сър. Но инструкторите ни съвсем ясно подчертаваха, че човек няма много време за мислене, когато летят куршуми. Човек трябва да знае какво да прави и да го прави бързо — или неговите хора ще бъдат убити.