Уоткинс беше с около два сантиметра по-висок от Райън и наближаваше четиридесетте. Прилежно подстриганата му коса сивееше отстрани и кожата му беше бледа като на човек, който рядко излиза на слънце. Изглеждаше като дипломат. Усмивката му беше така безупречна, сякаш я е репетирал пред огледало. Това беше усмивка, която може да означава всичко. Или по-скоро нищо. Но в сините очи се четеше интерес. И както се случваше много пъти през последните седмици, този човек се опитваше да реши от какво тесто е направен доктор Джон Патрик Райън. Обектът на тези наблюдения започваше да се уморява от всичко това, но нямаше възможност да направи кой знае какво.

— Джеф е експерт по положението в Северна Ирландия — каза Холмс.

— Никой не е експерт — отговори Уоткинс и поклати глава. — Аз бях там в началото, през 1969 година. Тогава носех униформа, младши офицер с…е, това няма значение, нали? Как според вас трябва да решим този въпрос, доктор Райън?

— Хората ми задават този въпрос от три седмици, мистър Уоткинс. Как, по дяволите, мога да зная?

— Още ли търсиш идеи, Джеф? — попита Холмс.

— Добрата идея се крие някъде навън — отговори Уоткинс, като не откъсваше поглед от Райън.

— Не е у мен — каза Джек. — А ако изобщо е у някого, как мислите, че ще познаете кой е? Аз преподавам история, но не я създавам, не забравяйте това.

— Просто преподавател по история — и тези двамата тук се нахвърлиха върху вас?

— Искаме да разберем дали наистина Райън работи за ЦРУ, както пише по вестниците — обади се Чарлстон.

Джек разбра. Уотсън нямаше достъп до всичко и не трябваше да знае за миналите му връзки с управлението — не че не би могъл да си направи заключение сам. Но въпреки всичко правилата са си правила. „Затова отхвърлих предложението на Гриър — спомни си той. — Всичките тези идиотски правила. Човек не може да разговаря с никого за това или онова, дори и с жена си. Сигурност, сигурност, сигурност… Глупости! Разбира се, някои неща трябва да си останат тайна, но ако никой не ги вижда, как може те да бъдат използвани — а и каква полза от тайна, която не може да се използва?“

— Знаете ли, приятно ще бъде да се върна в Анаполис. Поне студентите още вярват, че съм преподавател!

— Точно така — отбеляза Уоткинс. „А завеждащият силите за сигурност иска мнението ти за Трафалгарската битка. Всъщност какъв си ти, Райън?“ След като напусна военната служба през 1972 година и започна работа в Министерството на външните работи, на Уоткинс му беше ясна играта „Кой е шпионинът?“ на офицерите от посолствата. Получаваше смесени сигнали от Райън, а от това ставаше все по-интересно. Уоткинс обичаше игрите. Всякакви.

— С какво се занимаваш сега, Джеф? — попита Холмс.

— Искаш да кажеш какво правя извън дванадесетчасовите си работни дни ли? Успявам да прочета по някоя книга. Тъкмо започнах да препрочитам „Мол Фландърс“.

— Така ли? — попита Холмс. — Аз чета „Робинзон Крузо“ от няколко дни. Най-сигурният начин човек да се откъсне от действителността е да се върне към класиците.

— Вие четете ли класиците, доктор Райън? — попита Уоткинс.

— Имах този навик. Не забравяйте, че съм образован от йезуити. Те не позволяват човек да подмине старите неща. „Дали «Мол Фландърс» е класика? — питаше се Джек. — Не е на латински или гръцки, не е и от Шекспир…“

— „Стари неща“. Що за отвратително отношение! — засмя се Уоткинс.

— Опитвали ли сте да четете Вергилий в оригинал? — попита Райън.

— Arma virumaque cano, trojae qui primus ab oris?…*

[* Пея за бранния път на героя, в Италия стигнал/ пръв на Лавинския бряг, от съдбата прокуден из Троя. („Енеида“, I, 1–2). — Б.пр.]

— Джеф и аз посещавахме заедно Уинчестър — обясни Холмс. — Contiquere omnes, intenteque ora tenebant…* — Двамата випускници на училището се посмяха доста.

[* Млъкнаха всички и впиха напрегнато погледи в него („Енеида“, II, 1, превод Георги Батаклиев). — Б.пр.]

— Аа, аз имах добри оценки по латински, но просто не си спомням нищо от него — оправда се Райън.

— Още един американски филистер* — отбеляза Уоткинс.

[* Човек с ограничен кръгозор и еснафски разбирания. — Б.пр.]

Райън реши, че не харесва мистър Уоткинс. Офицерът от Министерството на външните работи очевидно му нанасяше удари, за да види реакциите му, а Райън отдавна се беше изморил от тази игра. Той си беше доволен от това, което е, и не му трябваха психиатри аматьори, както ги наричаше, за да определят личността му.

— Съжалявам. Там, където живея, малко по-различни неща са на преден план.

— Разбира се — отговори Уоткинс. Усмивката му не се беше променила нито на йота. Това изненада Джек, макар да не беше сигурен защо.

— Вие живеете недалеч от Военноморската академия, нали? Там нямаше ли някакъв инцидент наскоро? — попита сър Базил. — Четох за това в един доклад. Така и не можах да си изясня подробностите.

— Не беше терористична акция. Обикновено престъпление. Двама курсанти видели в Анаполис нещо, наподобяващо сделка с наркотици, и повикали полицията. Арестуваните били членове на местна мотоциклетна банда. След седмица някои от членовете на бандата решили да очистят курсантите. Минали покрай цивилния пазач в три часа сутринта и се вмъкнали в Банкрофт Хол. Сигурно са си помислили, че това е просто още едно спално помещение. Момчетата, които били на пост, ги забелязали, включили алармената инсталация и всичко се провалило. Нападателите се загубили — коридорите на Банкрофт са дълги около две мили — и били заловени. Случаят е федерален, тъй като това е правителствена собственост, а ФБР гледа с лошо око на хората, които се опитват да си връщат на свидетелите. Тях няма да ги има известно време. Добрата новина е, че охраната от морски пехотинци около академията е засилена, и сега е много по-лесно да се влиза и излиза.

— По-лесно ли? — попита Уоткинс. — Но…

Джек се усмихна.

— Когато охраната е от морски пехотинци, много повече врати остават отворени — постовият от морската пехота е по-добър от всяка заключена врата.

— Разбира се. Аз… — Нещо привлече погледа на Чарлстон.

Райън гледаше в противоположната посока и не можа да види какво е, но реакциите бяха достатъчно ясни. Чарлстон и Холмс понечиха да се отдръпнат. Уоткинс се отдалечи първи. Джек се обърна навреме, за да види как кралицата, която се беше появила на вратата, мина покрай един прислужник.

Херцогът се намираше до нея, а Кати дипломатично ги следваше на определено разстояние. Кралицата се доближи най-напред до него.

— Изглеждате много по-добре.

Джек се опита да се поклони — смяташе, че трябва, — без да застрашава живота на кралицата с превръзката си. Установил беше, че основният трик е човек да стои неподвижно. Тежестта на гипса го караше да се навежда наляво. Движението в кръг му помагаше да остане прав.

— Благодаря, ваше величество. Чувствам се много по-добре. Добър вечер, сър.

Когато се ръкуваш с херцога, разбираш, че насреща си имаш мъж.

— Още веднъж здравейте, Джек. Опитайте се да се отпуснете, моля ви. Съвсем неофициално сме тук. Няма да има парадна войска или протокол. Отпуснете се.

— Е, шампанското помага.

— Прекрасно — отбеляза кралицата. — Мисля, че трябва да ви оставим за момент, за да можете да се запознаете отново с Каролайн. — Тя и херцогът се отдалечиха.

— По-леко с пиячката, Джек. — Кати, ослепителна в бялата разголена рокля, въздействаше така силно, че Райън дори не се запита колко ли е струвала. Беше с чудесна прическа и с грим — две неща, които професията винаги й забраняваше. Сега тя беше просто Кати Райън. Целуна жена си бързо, въпреки че имаше толкова хора.

— Хората…

— Майната им — тихо каза Джек. — И как е любимото ми момиче?

Очите й искряха от това, което имаше да каже, но гласът й прозвуча безизразно делово:

— Бременно.

— Сигурна ли си… Кога?

— Сигурна съм, скъпи, защото, първо, аз съм лекар и, второ, закъснява ми с две седмици. А на въпроса „кога“ — Джек, спомни си кога дойдохме тук и какво направихме веднага когато приспахме Сали… Виновни са онези странни хотелски легла, Джек. — Тя поклати глава. — Винаги става така.