— И вие не знаете нищо за човека, написал „Агенти и агенции!“ — Чарлстон се усмихна. Райън се вкамени.

— Адмирале, не мога да разговарям за тези неща без…

— Екземпляр номер шестнадесет лежи на бюрото ми. Добрият съдия ми каза да ви предам, че имате пълна свобода да говорите за „сигнализиращата програма за текстообработка“.

Райън въздъхна. Първоначално тази фраза трябва да е тръгнала от Джеймс Гриър. Когато Джек беше направил предложението си за „капана за канарчета“ на заместник-директора в разузнавателния отдел, адмирал Джеймс Гриър се пошегува именно с тези думи. Райън имаше свободата да говори. Вероятно. Инструкциите му от ЦРУ за сигурността не обхващаха точно тази ситуация.

— Извинете, сър, но никой не ми е казал, че мога да разговарям за тези неща.

Чарлстон промени изражението си от шеговито към сериозно само за миг.

— Не се извинявай, момче. Човек трябва сериозно да се отнася към тайните. Оня труд, дето го написа, беше отлична детективска работа. Трудността, както несъмнено някой ти е казал, е, че при поемане на толкова много информация нямаме възможност да я проумеем цялата. Не е лесно да влезеш в калта и да намериш блестящ скъпоценен камък. Като за човек, който за първи път е в този бизнес, докладът ти беше първокласен. Но не знаех за това, което съдията нарече „капан за канарчета“. Той каза, че ти можеш да го обясниш по-добре от него. — Чарлстон махна с ръка за нова чаша шампанско. Появи се някакъв лакей или прислужник с поднос в ръка. — Разбира се, ти знаеш кой съм.

— Да, адмирале. Видях ви миналия юли в управлението. Слязохте от асансьора за шефовете на седмия етаж, когато аз излизах от канцеларията на директора на отбранителното разузнаване.

— Добре. Значи знаеш, че всичко тук си остава между нас. Какво, по дяволите, представлява този „капан за канарчета“?

— Е, познати са ви проблемите на ЦРУ с изтичането на информация. Когато приключвах първия вариант на доклада си, ме осени идеята да направя всеки от тях уникален.

— Това се практикува от години — отбеляза Холмс. — Човек трябва просто да размести някоя запетайка. Най-лесното нещо на света. Ако хората от новините са достатъчно глупави и отпечатат снимка на документа, можем да открием изтичането.

— Да, сър. И репортерите, които издават изтеклата информация, знаят това. Научили са се да не показват снимки на документите, които им попадат от източниците, нали? — отговори Райън. — В идеята, която ми хрумна, имаше нещо ново. „Агенти и агенции“ съдържаше четири раздела, всеки раздел — резюме в един абзац, а всяко резюме беше написано по доста драматичен начин.

— Да, забелязах това — каза Чарлстон. — Изобщо не се четеше като документ от ЦРУ. По-скоро приличаше на нашите документи. На нас хора ни пишат докладите, а не компютри. Продължавайте, моля ви.

— Всяко резюме е в шест различни варианта и са подбрани за всеки екземпляр на документа. Съществуват хиляди възможни промени, но само деветдесет и шест номерирани копия на документа. Причината абзаците да бъдат променени по този начин е — предполагам, че може да се нарече крещяща — да накара репортерите да ги цитират дословно в средствата за масова информация. Ако цитира нещо от тези два или три абзаца, ние знаем точно кое копие е видял и следователно кой е допуснал изтичане на информация. Сега имат дори и по-усъвършенстван модел на капана. Всичко може да се направи с компютър. Може да се използва програма със синонимен речник и документът да стане напълно уникален.

— Разбрахте ли дали капанът върши работа? — попита Холмс.

— Не, сър. Нямам нищо общо с въпросите на опазването на тайната в управлението. — „И слава богу!“

— О, работи. — Сър Базил замълча за момент. — Идеята е адски проста и адски добра! Трудът ви имаше важно значение. Казаха ли ви, че почти всички подробности в него съвпадат с едно разследване, проведено миналата година?

— Не, сър. Не са ми казали. Доколкото ми е известно, всички документи, с които съм работил, са публикувани от нашите хора.

— В такъв случай сте родили идеята съвсем самостоятелно? Чудесно.

— Сбърках ли някъде? — попита Райън адмирала.

— Трябвало е да обърнете малко повече внимание на онзи южноафриканец. Това, разбира се, е повече наша работа. Може би не сте имали достатъчно информация, в която да се ровите. В момента го наблюдаваме отблизо.

Райън довърши питието си и се замисли по този въпрос. За мистър Мартенс имаше доста информация … „Какво ли съм пропуснал?“ Не можеше да пита за това сега. Беше неподходящо. Но после…

— Южноафриканците не са ли…

— Боя се, че сътрудничеството им сега съвсем не е така добро, както беше едно време, а и Ерик Мартенс за тях е доста уязвим. Едва ли трябва да ги вини човек. Той може да ги снабдява с неща, от които се нуждае армията им, и това до голяма степен намалява натиска, който правителството желае да упражни върху него — изтъкна Холмс. — Трябва да се има предвид и израелската връзка. От време на време се отклоняват от правия път, но ние — Специалните сили и ЦРУ — имаме твърде много общи интереси, за да предизвикваме сериозни вълнения.

Райън кимна. Разузнавателната служба на Израел имаше за задача да събира колкото е възможно повече пари, а понякога това беше в разрез е желанията на съюзниците им. „Помня връзките на Мартенс, но трябва да съм пропуснал нещо важно…какво ли?“

— Моля ви, не приемайте това като критика — каза Чарлстон. — Като за първи опит докладът ви беше превъзходен. ЦРУ трябва отново да ви вземе при себе си. Това е един от малкото доклади на ЦРУ, който не ме накара да заспя. Ако не друго, то можете да научите аналитиците им да пишат. Разбира се, те са питали дали желаете да останете, нали?

— Питаха, сър. Но идеята не ми се стори добра.

— Помислете отново — внимателно предложи сър Базил. — Идеята за „Младежкия университетски отбор“ беше добра, както онази идея за Екип-Б през 70-те години. И ние го правим — привличаме някой академик отвън, за да погледне на непрекъснато трупащите се данни от друг ъгъл. Съдията Мур, новият директор на ЦРУ, е наистина свежа струя. Прекрасен човек. Познава занаята доста добре, но е стоял настрана дълго време и има някои нови идеи. Вие сте една от тях, доктор Райън. Мястото ви е там, момче.

— Не съм напълно сигурен в това, сър. Завършил съм история и …

— Аз също — каза Бил Холмс. — Няма значение какво е завършил човек. Ние в разузнаването търсим хора с подходящо мислене. Вие, изглежда, го имате. Е, не можем да ви вербуваме, нали? Ще се разочаровам, ако Артър и Джеймс не направят нов опит. Помислете по този въпрос.

„Вече съм го правил. — Райън кимна, разсъждавайки над собствените си мисли. — Но обичам да преподавам история.“

— Героят на деня! — Към тях се присъедини още един човек.

— Добър вечер, Джефри — каза Чарлстон. — Доктор Райън, това е Джефри Уоткинс от Министерството на външните работи.

— Като Дейвид Ашли от Министерството на вътрешните работи ли? — Райън стисна ръката на човека.

— Всъщност прекарвам голяма част от времето си точно тук.

— Джеф е офицер за свръзка между Министерството на външните работи и кралското семейство. Занимава се с инструктажите, протоколната работа и все се пречка навсякъде — усмихнат отбеляза Холмс. — Колко станаха, Джеф?

Замислен, Уоткинс се намръщи.

— Мисля, че са малко повече от четири години. Сякаш беше миналата седмица. Но липсва блясъкът, който човек може да очаква. Аз най-вече нося кутията с пощата и се опитвам да се крия по ъглите.

Райън се усмихна. Можеше да разбере това.

— Глупости — възпротиви се Чарлстон. — Един от най-добрите мозъци в министерството. Иначе изобщо нямаше да те държат тук.

Уоткинс направи смутен жест.

— Доста съм зает с тази работа.

— Така трябва да е — отбеляза Холмс. — Не съм те виждал в тенисклуба от месеци.

— Доктор Райън, персоналът в двореца ме помоли да ви предам благодарността им за направеното от вас. — Продължи да говори още няколко секунди.